Решение № 1338 от 15.12.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1338 гр. София, 13.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Валентина Игн. Колева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20211000503062 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 264301/29.06.2021 г., постановено по гр. д. № 14152/2019 г. по описа на СГС, I ГО, 1 с-в, изцяло е уважен предявеният от Ф. Г., гражданин на Кралство Нидерландия, срещу Българската държава, представлявана от министъра на финансите, деликтен иск с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация чл. 4, § 3 ДЕС, във вр. с чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 205068,78 лв. (левовата равностойност на 104850 евро), представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от несъобразена с общностното право правораздавателна дейност при одобряване на Споразумение (с правните последици на влязла в сила присъда) по нохд № 736/2016 г. по описа на РС-гр.

Сливница, с което на основание чл. 251, ал. 2 НК недекларираната сума пред българските митнически органи, предмет на престъплението, е отнета в полза на Република България, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от момента на предявяване на исковата молба - 29.10.2019 г., до окончателното й заплащане. С влязло в сила определение, обективирано в обжалваното решение, на основание чл. 130 ГПК СГС е върнал исковата молба в частта, в която са предявени пасивно субективно съединени деликтни искове за заплащане на същата сума солидарно от Народното събрание на Република България и РС-гр. Сливница, като в тази част съдебното производство е прекратено.

Първоинстанционният съд е приел, че, тъй като предявените пасивно субективно съединени деликтни искове са предявени преди приемането на чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр.

94/29.11.2019 г., е приложим § 6, ал. 1 от този закон, който урежда т. нар. преживяване на процесуалния закон, а именно всички искови молби, предявени до влизане на допълнението на закона в сила, се разглеждат по общия ред - по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и сл. Позовавайки се на две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, СГС е приел, че при предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД (по общия исков ред) срещу държавата тя не може да участва в производството в две качества - като главна страна, представлявана от законния й 1 представител, и чрез свои процесуални субституенти. Съобразявайки тази практика, е достигнал до правния извод, че представителството на държавата изключва процесуалната суброгация, поради което е върнал исковата молба в частта, в която са предявени пасивно субективно съединени деликтни искове за заплащане на същата сума солидарно от Народното събрание на Република България и РС-гр. Сливница, като в тази част е прекратил съдебното производство. Въззивният съд не следва да възпроизвежда до какви фактически и правни изводи е достигнал първоинстанционният съд, обосновавайки своето правно съждение за основателност на предявения деликтен иск срещу Българската държава, тъй като в тази част обжалваното решение е недопустимо.

Ответникът - Българската държава, е обжалвал изцяло първоинстанционното решение, като поддържа, че в частта, в която СГС е разгледал предявените пасивно субективно съединени деликтни искове, решението е недопустимо, тъй като за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, е приложим специалният материален закон ЗОДОВ, а не общия - ЗЗД, поради което разпоредбата на § 6 (ДВ, бр. 94/2019 г.) от ПЗР на ЗОДОВ не урежда правилото кой ответник притежава пасивна процесуална легитимация да отговаря за причинени вреди на физически и юридически лица от неправилно приложение на общностното право от правораздавателни органи. Излага подробни съображения и по съществото на спора, но въззивният съд не следва да ги обсъжда, тъй като обжалваното решение е недопустимо в обжалваната част и следва да бъде обезсилено.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият е подал отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за нейната неоснователност, като поддържа, че то е допустимо и правилно.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо.

Правното основание на предявения в настоящото производство иск следва да се подведе под хипотезиса на правната норма, уредена в чл. 4, § 3 ДЕС, но не и във вр. с чл. 49 ЗЗД. По силата на принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, § 3 от ДЕС и в трайната практика на СЕО/СЕС по въпросите за отговорността на държавите-членки за вреди, причинени от актове на националните съдилища, в рамките на своите правомощия всички органи на държавите-членки, вкл. административните и правораздавателните органи, имат задължението да гарантират спазването на нормите на правото на Съюза.

Със задължителните за националните съдилища тълкувателни разяснения на общностното право, дадени в постановеното по преюдициално запитване Решение на СЕС от 04.10.2018 г. по дело С-571/16 (по т. 5 от него), е изяснено, че съгласно принципа за процесуална автономия („129 Що се отнася до националните процесуални правила, следва да се припомни, че въпросът дали компетентността на националния съд и процесуалният ред за решаване на спора трябва да зависят от качеството на публичния орган, който е извършил нарушението, както и от характера на твърдяното действие или бездействие, се обхваща от процесуалната автономия на държавите членки - вж. в този смисъл решение от 30 септември 2003 г., Köbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 47) всяка държава-членка може да регламентира процесуалния ред, по който да се упражняват предявени материални субективни права срещу държавата - за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от неправилното прилагане на общностното право от национален съд, действащ като последна инстанция, но установените от националните законодателства изисквания във връзка с поправянето на вредите не трябва да бъдат по-неблагоприятни от изисквания, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове (принцип на равностойност), 2 нито да бъдат уредени по начин, който прави получаването на обезщетение практически невъзможно или прекомерно трудно (принцип на ефективност) (решение от 26 януари 2010 г., Transportes Urbanos y Servicios Generales, C-118/08, EU:C:2010:39, т. 31 и цитираната съдебна практика). Принципът на равностойност изисква всички правила относно исковете или жалбите да се прилагат еднакво за исковете или жалбите, основани на нарушение на правото на Съюза, и за сходни искове или жалби, основани на нарушение на вътрешното право (решение от 15 март 2017 г., Aquino, C-3/16, EU:C:2017:209, т. 50 и цитираната съдебна практика). В съответствие с принципа на ефективност националните процесуални норми не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (решение от 15 март 2017 г., Aquino, C‑3/16, EU:C:2017:209, т. 52 и цитираната съдебна практика).

Именно в ЗОДОВ вече е уреден специален ред за ангажиране на обезпечителногаранционната отговорност на държавата за причинени имуществени и неимуществени вреди на физически и юридически лица от правораздавателна дейност на съдилища (причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз) - чл. 2в (ДВ, бр. 94/2019 г.) ЗОДОВ. По своето правно естество тази разпоредба представлява процесуална правна норма, тъй като урежда процесуалния ред за ангажиране обезпечително-гаранционната отговорност на държавата за причинените вреди от правораздавателна дейност на съда (този по ЗОДОВ), както и предметната компетентност на българските съдилища да разглеждат тези искове. За разлика от материалноправните норми процесуалните разпоредби притежават т. нар. несъщинско ретроактивно действие, тъй като се прилагат и за заварените случаи от момента на тяхното влизане в сила, освен ако законът изрично не е уредил т. нар. преживяване на стария процесуален закон.

Не е такъв обаче настоящият случай. Разпоредбите, уредени в ал. 1 и ал. 2 на § 6 (ДВ, бр. 94/2019 г.) от ПЗР на ЗОДОВ, трябва да се тълкуват в своята взаимовръзка и систематичност, както предписва правната норма на чл. 46, ал. 1 ЗНА, като се съобразят и началата на общностното право - принципа на равностойност и принципа на ефективност.

Вложеният нормативен смисъл в тези две разпоредби е насочен към охраняване процесуалните права на ищците, предявили деликтни искове срещу държавата - за ангажиране на нейната обезпечително-гаранционна отговорност, като е предписано, че независимо от това кой съдебен орган е извършил твърдяното нарушение на общностното право, вследствие на което са причинени твърдените имуществени или неимуществени вреди, висящите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи. Но тези правни норми не ограничават приложението на ЗОДОВ и по неприключилите производства. Възприеме ли се тази правна теза, би се достигнало до нарушение на вече изяснените два основни принципа на общностното право за едни ищци, предявили искове срещу държавата за причинени вреди от неправилна правораздавателна дейност на съдилищата след влизане в сила на закона, ще се прилага поблагоприятният за тях процесуален ред (този по ЗОДОВ), а за другите - предявили такива искове преди влизане в сила на този закон, по общия процесуален ред, който е понеблагоприятен. Такъв процесуален дуализъм при разрешаване на сходни правни спорове би противоречал на принципа на равностойност, което не може да бъде нормативната воля на националния законодател - ищците, които са предявили деликтни искове срещу държавата преди влизане в сила на този закон, ще бъдат поставени при различни процесуални правила, а именно, от една страна, да заплащат пропорционална, а не проста такса, а от друга, в процеса на доказване ответникът да притежава процесуалното право да опровергава уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина. В случай че предявените субективни права бъдат подведени под диспозицията на чл. 49 ЗЗД, до какъвто неправилен правен извод е достигнал първоинстанционният съд, държавата би отговаряла за чужди противоправни, но виновни действия, поради което би могла да релевира фактически и правни твърдения за 3 опровергаване вината на изпълнителя (служителя) при осъществяване на своето противоправно деяние (действие или бездействие), вследствие на което да се достигне до отхвърляне на предявения иск, макар и да е установено противонорменото поведение на съответния държавен служител при упражняване на правораздавателна власт. Напротив, отговорността на държавата по ЗОДОВ, вкл. и при незаконосъобразно осъществяване на правосъдна дейност, винаги е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при съда – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.

Именно защото този специален процесуален ред - по ЗОДОВ, е по-благоприятен за ищците, съдебната практика се бе ориентирала - и преди допълнението на закона в ДВ, бр.

94/2019 г., към прилагане на правните норми, уредени в ЗОДОВ, вкл. и за дължимата държавна такса при предявяване на деликтен иск срещу държавата за причинени вреди от националния съд при нарушение на чл. 4, § 3 ДЕС - тя е проста, а не пропорционална (до същия правен извод е достигнал и СГС). Следователно, би противоречало на принципа на равностойност и принципа на ефективност правното съждение, че за едни публични отношения между ищците и съда, разглеждащ предявените деликтни искове по чл. 4, § 3 ДЕС, ще е приложим ЗОДОВ, а за други - общият ред (по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД).

При така установените правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящата съдебна инстанция достига до категоричния правния извод, че с разпоредбата на § 6, ал. 1 (ДВ, бр. 94/2019 г.) от ПЗР на ЗОДОВ не се урежда т. нар. преживяване на стария процесуален закон, а само се пояснява, че по вече висящи искови производства съответният съд, който е започнал да разглежда предявения пред него спор, е родово и функционално компетентен да са произнесе по предявен деликтен иск по ЗОДОВ за ангажиране обезпечително-гаранционната отговорност на държавата за причинени вреди от правораздавателна дейност на съда, който не е приложил правилно норма на общностното право. Следователно, разпоредбите, уредени в чл. 2в (ДВ, бр. 94/2019 г.) ЗОДОВ, пораждат т. нар. несъщинско ретроактивно действие на процесуалния закон, поради което предявеният деликтен иск трябва да се квалифицира по чл. 4, § 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в ЗОДОВ.