Решение № 2141 от 04.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2141 гр. Пловдив, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330112628 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещни- главни по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД и евентуален- по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът П. Г. Г., ЕГН: **********, от гр. Пловдив, бул. „Шести септември“ № 37, ет.

2, ап. 4, чрез пълномощник адв. Т. Д., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:

131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от изпълнителния директор Г. Т. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 4046, представлявано от управителя А. М., искове за признаване на установено, че ищецът не дължи на първия ответник сумата от 144, 05 лева- възнаградителна лихва по договор за паричен заем № **** г., както и, че не дължи на втория ответник сумата от 550, 95 левавъзнаграждение по договор за договор за предоставяне на гаранция № ****г.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № **** г., сключен с първия ответник, на ищеца се предоставила в заем сумата от 1 000 лева, на 15 двуседмични вноски, при ГЛП- 45 % и ГПР- 54, 56 %. В договора се предвиждало и предоставяне на обезпечение- двама поръчители, банкова гаранция или одобрено от кредитора дружествогарант. В тази връзка бил сключен с втория ответник и договор за предоставяне на поръчителство, по който на дружеството се дължало възнаграждение за солидарната отговорност. Заплащането на възнаграждението на поръчителя се предавало на кредитора, 1 който се отчитал към втория ответник. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради неспазване на разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Възнаграждението на гаранта не било включено в ГПР, с което се нарушавала нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Така общо дължимата по кредита сума не била коректно посочена и договорът за кредит се явявал недействителен. Отделно от това, възнаградителната лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва и в тази връзка клаузата противоречала на закона и на добрите нрави.

Също така не бил посочен начинът на прилагане на лихвата, с което била нарушена нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Предвид недействителността на договора за кредит, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство, който бил акцесорен и с оглед нищожността на кредитната сделка, липсвало основание за сключването му. Чрез него само се оскъпявал кредитът и се генерирала допълнителна печалба за кредитора, като ответниците били свързани лица. Също така по този договор потребителят не получавал никаква престация, за да дължи заплащане на таксата на поръчителя, като единствено се обременявал финансово.

Моли да се признае за установено, че не дължи суми по двата договора, като се претендират и разноските по делото. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, със съображения за неоснователност на иска, тъй като договорът за кредит бил действителен. ГПР не бил по- висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР, който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Лихвеният процент пък бил фиксиран за целия срок на договора и не се изисквала информация за условията по прилагането му, поради което нямало противоречие с чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК.

Освен това нямало и нормативно установена горна граница за размера на лихвата. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, с който искът се оспорва като неоснователен. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това 2 основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Договорът за кредит също бил действителен, като в него имало фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, поради което не бил нарушен чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Липсвало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото ГПР бил ясно посочен и той бил по- нисък от петкратния размер на законната лихва.

Същият бил изчислен по формула, като в него се включвали разходите, пряко свързани с договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В с.з. ответниците не се представляват, но вземат писмени становища.

В срока за отговор предявяват насрещни искове от първия ответник „Изи Асет Мениджмънт” АД- главни и евентуален, за осъждане на потребителя да изпълни задълженията си по договора за кредит. Посочва се, че по договора били платени общо 495, 34 лева, като неплатени останали сумата от 603, 78 лева- за главница и сумата от 44, 93 леваза лихва. При уважаване на иска, се предявяват главни насрещни искове за тези суми, а при условията на евентуалност- се търси само сумата от 426, 11 лева, при приемане, че договорът е недействителен, като разлика с вече платените по кредита суми. Претендират се още законна лихва и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника, с твърдения за неоснователност на иска. Договорът за кредит бил недействителен и по него не се дължало нищо повече от главницата, а тя била вече платена. На основание чл. 23 от ЗПК потребителят не дължал лихви или други разходи. Излагат се подробно същите съображения от първоначалната искова молба за нищожност на договора за кредит на основание чл. 11 ал.

1 т. 9 и 10 от ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен 3 договор за паричен заем № **** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 30 седмични вноски, с краен падеж- 29.07.2025 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 45 %, при ГПР- 54, 56 % и общ размер на всички плащания- 1 144, 05 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № **** г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 550, 95 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем.

Представят се и справки от ответниците за извършените плащания, както следва: по договора за кредит- сумата от общо 311, 99 евро и по договора за поръчителство- 166, 53 евро.

В с.з. е направено изменение на насрещните искове, както следва: главен- сумата от 254, 99 евро за главница и сумата от 17, 92 евро- за лихва и евентуален- сумата от 142, 93 евро.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на 4 общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 144, 05 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 54, 56 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.