Решение № 76 от 06.02.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 76 гр. София, 06.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мая Цонева

Членове:

Красимира Медарова

Николай Джурковски при участието на секретаря Невена Пелова в присъствието на прокурора Камелия Николова като разгледа докладваното от Красимира Медарова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200752 по описа за 2025 година Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура – гр.

Велико Търново против въззивна присъда № 4/ 12.05.2025 г. на Апелативен съд – гр. Велико Търново, постановена по в.н.о.х.д. № 104/2025 г., с която е отменена присъдата на ОС-гр. В.

Търново по н.о.х.д. № 58/2023 г.

В касационния протест се навеждат основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т.2 от НПК и се прави искане за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция за постановяване на осъдителна присъда спрямо всички подсъдими лица. В писмено допълнение към касационния протест, постъпило в срока по чл. 351, ал.4 от НПК се посочва, че апелативният съд не е изпълнил задълженията си за обективно и пълно изследване на обстоятелствата по делото и за внимателната им проверка, като не ги е ценил в тяхната съвкупност, което е довело до неправилно оправдаване на всички подсъдими лица. Оспорва се извода на въззивния съд за несъставомерност на деянието, поради липса на изискуемото длъжностно качество на подсъдимите по смисъла на чл. 93, т.1, б. „б“ от НК, каквото съдът е приел, че следва да притежава субекта на престъплението по чл. 219, ал.1 от НК, което е в противоречие с 1 тълкуването на същата разпоредба от задължителната съдебна практика, ТР № 73/1974 г. на ОСНК на ВС, което е в обратен смисъл, последователно поддържано и в практиката на върховните съдилища. В допълнението към протеста на прокурора се посочва, че подсъдимите В. и Д. в качеството на Началник отдел „Общински приходи“, която длъжност са изпълнявали през различни периоди от време, са имали задължения по чл. 11, ал.1, т.1 и т.4 от Закона за НАП да извършват ръководно-организационна дейност и контрол на отдела по събиране на общински приходи и публични вземания от данъци и такси, а останалите подсъдими С., Б. и А., които са им били йерархически подчинени и са заемали длъжността старши инспектор „Приходи“ в отдел „Общински приходи“ са били определени да извършват проверки с цел установяване на задължението по декларираните данни и са имали правата на орган по приходите, както и на публичен изпълнител в производството по обезпечаване на данъчни задължения, съгл. чл.4, ал.3, вр. ал.1 от ЗМДТ. При тези данни последните три подсъдими са извършвали работа във връзка с пазене и управление на публични вземания, респективно дейността им не е била само на материално изпълнение, поради което същите са годен субект на престъплението по чл. 219, ал.1 от НК.

В допълнението се застъпва тезата, че съдът е приложил неправилно материалния закон, като е приел, че престъплението по чл. 219 от НК обхваща само неправилната стопанска дейност на длъжностните лица, като се е позовал на систематичното място на инкриминираната разпоредба, с което е нарушил закона. Посочва се, че родов обект на престъпленията по гл.6 от особената част на НК са обществените отношения, които осигуряват нормално функциониране на стопанството, като непосредствен обект на престъпленията по чл. 219 от НК е стопанството или предприятието, на което са причинени значителни щети, респективно не е налице изискване неполагането на достатъчно грижи да е само спрямо стопанската дейност на лицата, тъй като систематическото място на престъплението в НК има отношение към обекта на посегателство. Отделно се сочи, че в мотивите на въззивния съд е посочена само част от съдържанието на ППВС № 7/76 г. и това е довело до изваждането й от контекста на цялостното задължително тълкуване, съгласно което причинените с този вид деяния вреди могат да засегнат не само стопанството или предприятието, но и стопанската дейност на учреждения, кооперации или обществени организации, т.е. няма изискване засегната дейност да е само и единствено стопанска, а това е една от възможностите. Не се споделя в този смисъл тълкуването от защитниците на подсъдимите, че термините „предприятие“ и „стопанство“ са свързани само с производство на материални блага, което не е съобразено с текста на чл. 219 от НК, доколкото в тази разпоредба се включва и потреблението на всякакъв вид стоки и услуги, както е посочено в т. 3 на ППВС №7/ 76 г. Сочи се, че не е отчетен и факта, че таксата битови отпадъци се събира от общината срещу предоставена услуга на гражданите, която се заплаща, в който смисъл е постановено Решение № 220/31.10.2016 г. на ВКС, 2-ро НО; както и е свързана със заплащането на данък недвижими имоти. В този смисъл съдът е приложил неправилно закона като е приел липсата на обективна съставомерност на деянието, поради липса на задължения от страна на подсъдимите /а само на правомощия/ за предприемане на действия по доброволно събиране на вземания и издаване на актове по реда на чл.107 от ДОПК, при 2 положение, че подсъдимите Б., С. и А. са били определени да извършват проверки с цел установяване на задълженията по декларираните от данъкоплатците данни.

Неправилно се счита, че е прието от апелативния съд, при игнориране на заключенията на компютърно техническите експертизи по делото, /за наличие на възможност за справки относно непогасени задължения в програмата /програма/ по критерии за срок и период за плащане/ че причините за погасяване по давност на инкриминираните публични вземания са от организационен характер, а не поради неполагане на достатъчно грижи от трите подсъдими и на достатъчен контрол върху тях от останалите двама подсъдими, като в тази връзка не е отчетено и заявеното от подсъдимия В., че докато е заемал длъжността не е допускал да се погасят по давност публични вземания, поради изискване на данни за тях.

Оспорва се и извода на въззивния съд за правната природа на погасените вземания, а именно пропуснати ползи, които нямат характер на съставомерни щети, което се счита за несъобразено с тълкуването в ТР №3/2012 г. на ОСГТК, съгласно което е налице реална щета за общината, установена по размер, поради реално намаляване на постъпленията в общинския бюджет. Съгласно чл. 162, ал.2, т.1, т.3 и т.9 от ДОПК публични вземания са държавните и общински вземания за данъци и такси, както и лихвите върху тях, като последните са неразделно свързани със самото вземане и се начисляват ex lege от деня на неизпълнението. Допуснатото нарушение на закона от ВтАС се състои в неотчитане на правната природа на лихвите като публични общински вземания, в които случаи деянието е съставомерно по чл. 219, ал.2 от НК. Отделно, нарушение на закона е допуснато и с извода на въззивния съд, че субекти на престъплението по чл.219 от НК могат да бъдат само тези длъжностни лица, които с бездействието си са станали причина за погасяване по давност на вземания от имущество, което е било раздадено, поради което подсъдимите по делото не могат да носят наказателна отговорност за инкриминираните вземания, които не са били раздадени от общината. Последното противоречи на тълкуването в ППВС №7/ 76 г., в което няма такова изискване, а е посочено, че следва вземанията да не могат да се реализират, какъвто е настоящият случай. По тези съображения се поддържа искането в протеста за отмяна на въззивната присъда.

Срещу касационния протест, в срока по чл.351, ал.4 от НПК е постъпило възражение от упълномощения защитник на подсъдимия Г. В., адв. И., с което се застъпва становище за неоснователност на касационния протест, като се сочи, че оплакванията за допуснати процесуални нарушения са декларативни и недостатъчно конкретни, а доводите за нарушение на материалния закон не почиват на вярно разбиране на правната природа на престъпленията по чл.219, ал.1 и 2 от НК, които в случая са несъставомерни.

Възражение срещу касационния протест на прокурора на осн. чл.351, ал.4 от НПК е депозирано и от упълномощения защитник на подсъдимите С. и Б., адв. Д., в което се излагат подробни доводи за неговата неоснователност, поради липса на допуснато нарушение на материалния закон чрез извода на въззивния съд за обективна несъставомерност на деянията на двете подсъдими лица. Както и поради липса на допуснато съществено процесуално нарушение чрез необсъждане на заключенията на компютърно3 техническите експертизи, които са обсъдени с необходимата задълбоченост и в контекста на цялостната доказателствена съвкупност.

В съдебно заседание пред касационната инстанция прокурорът от ВКП не поддържа касационния протест, като го намира за неоснователен поради липса на наведените касационни основания и не споделя основната част от изложените в същия и допълнението към него съображения. Счита, че независимо от обстоятелството, че длъжностното качество по чл. 93, т.1, б. „а“ от НК не изключва възможността за годен субект на престъпление по чл. 219 от НК, /както правилно е посочено в допълнението към протеста/ поради неговата резултатност е необходимо с извършването на деянието да е причинена реална щета, докато в случая на подсъдимите са инкриминирани пропуснати ползи, което е в противоречие със задължителната съдебна практика, ППВС №7/76 г., в което е изяснено съдържанието на съставомерния признак по чл. 219 от НК – значителни щети. Независимо, че инкриминираните вземания от данъци и такси и лихвите върху тях са публични вземания, които са дължими в полза на общината, липсва характерното за съставомерността на щетата намаление на имуществото на ощетеното лице към момента на деянието. С оглед горното намира, че процесните деяния са несъставомерни и въззивната присъда следва да се остави в сила.

Подсъдимият Д., редовно призован за съдебното заседание пред ВКС, не се явява.

Представлява се от упълномощения защитник, адв. Н., който заявява, че поддържа позицията на прокурора от ВКП и моли да се остави без уважение касационния протест и да се потвърди въззивната присъда като правилна и законосъобразна. Позовава се на пледоарията си пред въззивния съд и на подробно изложените съображения за неоснователността на обвинението. Сочи, че изводите в протеста са при неправилно тълкуване на техническите експертизи по делото и на устните разяснения на вещото лице С., които са изчерпателни.

Подсъдимите С. и Б., редовно уведомени за съдебното заседание не се явяват пред ВКС.

Представляват се от упълномощения защитник адв. Д., който се присъединява към становището на прокурора от ВКП за неоснователност на касационния протест. Поддържа представеното писмено възражение и доводите към него в насока неоснователността на протеста. Намира, че касационният протест е основан на противоречие с материалния закон досежно обективния елемент от състава на престъплението безстопанственост и при недопустимо тълкуване на ППВС №7/ 76 г. относно обхвата на неговия състав, включително и за имуществените вреди. Сочи, че в обвинителния акт чрез пар.1, т.13 процесния период е дефиниран като вид стопанска дейност, насочена към създаване на резултати, предназначени за размяна на пазар, докато дейността на община /община/ е фискална по своя характер и не може да запълни разпоредбата на чл. 219 от НК, която е бланкетна. На второ място се касае за пропусната възможност за увеличаване на имуществото на общината, което сочи на несъставомерност на деянието. На трето място обвинението и протестът са основани на документ с невярно съдържание, че липсва учредяване на материална компетентност на доверителките му за неустановено експертно ниво и липса на функционална оперативност на счетоводната програма /програма/, въведена в община /община/, по отношение 4 невъзможността да се констатират подлежащи на погасяване публични вземания към конкретна дата. В заключение моли да се остави в сила въззивния съдебен акт.

Подсъдимата А., редовно уведомена за съдебното заседание не се явява пред ВКС.