Решение № 5 от 03.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№5 гр. Пловдив, 03.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330107716 по описа за 2025 година

Образувано е по искова молба на В. С. М., ЕГН ********** против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11 и чл. 19 ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем кредирект ***, сключен между страните.

При условията на евентуалност е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. с чл. 92 ЗЗД, за прогласяване недействителността на клаузата за неустойка, обективирана в чл. 6.2 от Договор за паричен заем кредирект ***

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем кредирект ***, с предоставена сума от 650 лева, със срок на погасяване – 6 месеца, с падеж: 25.02.2021, с уговорен лихвен процент – 40.05 % и ГПР – 47.47 %, с обща сума на плащане 748.50 лева.

Твърди, че съгласно чл. 6.1 от договора било уговорено, че потребителският кредит следва да бъде обезпечен с поръчителство или банкова гаранция, при условия, надлежно индивидуализирани в договора.

В чл. 6.2 от договора било предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, ищецът дължал неустойка в размер на 439.50 лева, платима разсрочено, съобразно вноските по договора.

Договорът не отговарял на императивните изисквания на ЗПК – не била разписана ясно методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно колко точно е оскъпяването на кредита и какво точно се включвало в разходите, макар и да бил фиксиран, за ГЛП липсвали условия за прилагането му. Нарушени били нормите на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК.

Посочената обща сума за плащане по договора – 748.50 лева не отговаряла на действителните разходи, защото в нея не била включена неустойката.

1

Непредставянето на обезпечение не водело до вреди на кредитора, а неустойката не притежавала присъщите й по закон функции. Това представлявало чиста печалба на кредитора, невключена в разходите по ГПР, с което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Посочването в договора на по-нисък размер от действителния на ГПР представлявал невярна информация и заблуждаваща търговска практика, което подвеждало потребителя.

При неспазване на императивните изисквания на ЗПК, договорът за кредит бил недействителен. Договорната неустойка представлявала неравноправна клауза, поради което била и нищожна.

Моли се за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит, в условията на евентуалност – на клаузата по чл. 6.2 за дължимост на неустойка. Претендират се разноски.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за паричен заем кредирект *** Оспорва наведените доводи за недействителност на договора.

В същият бил коректно посочен ГПР, като неустойката не следва да бъде включвана, доколкото същата би породила ефект след сключването му. Неустойката имала за цел да обезщети страната по сключен договор, поради която причина не представлявала скрито възнаграждение. Още към момента на сключване на договора, ищецът бил уведомен за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка.

Клаузата за неустойка, била действителна, като сочи, че ако ищецът е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок от неговото сключване, без да е обвързан от неустойката. Доколкото ищецът е имал възможност да въздейства върху дължимостта на неустойката, се претендира, че същият не може да възразява, че противоречи на добрите нрави. Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка и нейната дължимост била индивидуално уговорена, респ. същата не била неравноправна по смисъла на ЗЗП.

Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан Договор за паричен заем кредирект ***, с предоставена сума от 650 лева, при ГЛП – 40.05 % и ГПР – 47.47 %, която следвало да бъде върната на 6 месечни вноски, в срок до 25.01.2021 г., с уговорена неустойка в чл. 6.2 от договора в размер на 439.50 лева, която сума не е включена при изчисляването на ГПР и в ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства – договора за паричен заем.

От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за паричен заем кредирект ***, /л.6-8/, се установява, че между страните е подписан Договора за потребителски кредит.

Следователно, съдът приема, че между страните е бил подписан Договор за паричен заем кредирект ***, за сумата от 650 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 47.47 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 6 месечни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 748.50 лева.

Според чл. 6.1. от договора за паричен заем, страните се споразумяват, договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция 2 или поръчител, в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Съгласно чл. 6.2 от процесния договор, при неизпълнение на т.6.1, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 495.50 лева, с начин на разсрочено плащане, съгласно включения в договора, погасителен план, в конкретния случай, на 6 месечни вноски, или заема, ведно с нестойката по чл. 6.2 от Договора, следвало да се върне на 6 равни месечни вноски, всяка в размер на 198 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47.47 %, а възнаградителната лихва– 40.05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 7 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 47.47 % и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 6.2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или 3 банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от усвояването на заемната сума по договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.

Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения евентуален иск за нищожност на клаузата по чл. 6.2 от Договора – за дължимост на неустойка.

Разпечатката съдържа 39 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f23cc864-36ef-47af-b15d-49dc188f4fe9