Решение № 4945 от 20.03.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4945 гр. С., 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20231110158107 по описа за 2023 година

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

Ищецът П. Д. К., чрез адв. Ч., извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 18.03.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит за сума в размер на 1200 лв., при фиксиран лихвен процент от 36,00% и годишен процент на разходите от 42,58%. В чл. 17 от процесния договор било посочено, че същият следва да бъде обезпечен в 3-дневрн срок с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се одобрявало от ответното дружество. Поддържа, че в чл. 27 от договора било посочено, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в договора, същият дължи неустойка в размер на 0,9 от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е представено обезпечение или сумата от 373,96 лв. Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. На следващо място поддържа, че клаузата на чл. 27 от договора, с която било уговорено, че дължи неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 17, била нищожна, за което излага подробни съображения. Поддържа, че впоследствие ищецът е върнал на ответника сума в размер на 1649,87 лв. по процесния договор, с което ответното дружество реално е получило възнаграждение за предоставения заем в размер на близо 30%. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 284,75 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на предявения иск), представляваща недължимо платени суми по договора за паричен заем, ведно със законната 1 лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД, чрез адв. Н., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявени иск по подробно изложени съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. процесната клауза за неустойка били нищожни на посочените основания, като поддържа, че същите били валидни и отговарящи на всички изисквания на действащото законодателство.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на 18.03.2023 г. между П. Д. К., в качеството му на заемател, и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за потребителски кредит № ***** предоставен от разстояние, по силата на който „СТИККРЕДИТ“ АД предоставило на П. Д. К. сумата в размер на 1200 лв., която ищецът се задължил да върне в срок от 3 месеца, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 36%, годишен процент на разходите от 42,58%, както и при договорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция.

Безспорно е също така, че ищецът усвоил изцяло заемната сума в размер на 1200 лв.

Съгласно чл. 17 от договора, в случай че страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до 3 (три) дни от сключването на договора да:

- осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезпечения, такси и други, или

- предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (включително главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет дни) след падежа на последната вноска.

В чл. 17, ал. 2 от договора е предвидено още, че третото лице – поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора, като одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.

Съгласно чл. 27, ал. 1 от договора, в случай че потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл. 17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл. 17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото 2 оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение.

В чл. 27, ал. 2 от договора е предвидено още, че в случай на настъпване на дължимостта на неустойката по – горе, потребителят следва да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

От представения погасителен план по Договор за кредит № *****/18.03.2023 г. се установява, че общо дължимата сума по кредита възлизала в размер на 1649,87 лв., от които:

1200 лв. – главница, 75,91 лв. – лихва и 373,96 лв. – неустойка.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: по процесния договор за паричен заем общата изплатена сума на ответното дружество е в размер на 1484,75 лв., която е била разпределена, както следва: 1200 лв. – главница, 75,91 лв. – договорна лихва, 186,86 лв. – неустойка и 21,98 лв. – наказателна лихва; вземайки предвид размера на отпуснатия кредит – 1200 лв. за срок от 3 месеца и размерът на общата дължима сума за изплащане по кредита с включена неустойка (1649,87 лв.), годишният процент на разходите в този случай е в размер на 149,96 %.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил претендираната сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника в частта за сумата в размер на 284,75 лв. е без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт.

Сключеният между П. Д. К. и „СТИК-КРЕДИТ“ АД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Ищецът поддържа, че клаузата на чл. 27 от договора, с която е било уговорено, че дължи неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 17, е нищожна, за което излага подробни съображения. Твърди на следващо място, че процесният договор за паричен заеме нищожен на основание чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради което съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

3

В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 27, респ. на процесния договор за паричен заем следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби (в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че уговорената неустойка в чл. 27 от процесния договор за кредит е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е въведена, е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. - допълнително възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия 4 за предоставяне на уговореното в чл. 17 обезпечение, кредиторът си е осигурил сигурна допълнителна печалба, прикрита под формата на уговорената в чл. 27 неустойка. Тази неустойка е обезпечавала едно изначално неизпълнимо задължение, като това е в разрез с принципите на добросъвестността и справедливостта. Това е така, защото, за да избегне начисляването на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение под формата на поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря на редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който следва да бъде одобрен единствено по преценка на кредитора. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчител препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Кредитополучателят обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е в невъзможност да предостави уговореното обезпечение и на практика е поставен в неизпълнение на това задължение, за да заплаща неустойката по чл. 27 от договора.