Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 21 от 05.01.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 4260/2024
Вид
Решение № 21
Подписан
05.01.2026
В сила
05.01.2026
Състав
Петър Иванов Минчев, Цветомир Милчев Минчев, Йоана Красимирова Кацарска

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 21 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Ив. Минчев

Членове:

Цветомир М. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. В. като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100504260 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба с вх. № 25004625/15.02.2024 г. на ответника Министерство на енергетиката срещу решение № 20112217/06.01.2024 г., постановено по гр. дело № 22417/2019 г. по описа на СРС, 44 състав, с което е уважен предявеният от ищцата С. Б. М., ЕГН ********** осъдителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр за заплащане на сумата от 1 632 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на дискриминационно отношение от страна на ответника спрямо нея, изразяващо се в неравното й третиране по признак лично и обществено положение при преценката и произнасянето относно дължимостта на допълнително трудово възнаграждение по служебното й правоотношение, съизмеримо с неполученото от нея допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати за периода от 01.01.2018 г. до 31.03.2018 г.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Въззивникът изтъква доводи, че цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика – решение № 5860/05.06.2023 г. по адм. дело № 6450/2022 г. по описа на ВАС, V-то отделение, която е в основата на възприетите от него фактически и правни изводи за реализирано от обективна страна неравно третиране по признак „лично положение“, представляващо пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр, е неприложима, тъй като е формирана по казус, който не е идентичен с настоящия такъв от фактическа и правна страна. Посочва, че в 1 конкретния случай се касае за хипотеза на прекратяване на служебното правоотношение по инициатива на служителя поради преминаването му на държавна служба в друга администрация по силата на тристранно писмено споразумение по чл. 81а, ал. 4 ЗДСл, позовавайки се на заповед № ЧР-П-6/11.04.2018 г. на министъра на енергетиката, а не за хипотеза на прекратено служебно правоотношение по инициатива на органа по назначението в условията на придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, каквато е разгледана в цитираното решение на ВАС. Оспорва да е налице по-неблагоприятно третиране по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр на основание някои от признаците по чл.

4, ал. 1 ЗЗДискр, тъй като не се установява ищцата да е третирана по различен начин в сравнение с други лица в сходно положение. По изложените съображения оспорва наличието на всички елементи от фактическия състав на пряка и/или непряка дискриминация – конкретни белези, свързани с личното положение на ищцата, довели до твърдяното дискриминационно поведение от страна на органа по назначаване, а именно: определянето на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати при и по повод изпълнение на функционалните й задължения, както и причинна връзка между твърдяното дискриминационно поведение и защитения признак „лично положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, поради което не е налице неравно третиране. Поддържа, че приложение намират Вътрешните правила за заплатите на служителите в Министерство на енергетиката, утвърдени със Заповед № Е-РД-16-21/22.01.2016 г. на министъра на енергетиката, в които са регламентирани условията, редът и механизмът за определяне на допълнителните трудови възнаграждения за постигнати резултати, които са били стриктно спазвани, тъй като такива не са изплащани не само на ищцата, но и на други служители, чието служебно правоотношение е било прекратено, поради което е приложен унифициран подход. Позовава се на счетоводна справка, обективирана в служебна бележка № Е-94-С26/26.11.2018 г. и приложение към Заповед № Е-РД-16-462/27.10.2016 г. на министъра на енергетиката и поименен списък към нея, от които става ясно, че в полза на служителя Стефан Димитров не е начислено и изплатено допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати за периода от 01.07.2016 г. до 19.08.2016 г., считано от когато е прекратено служебното му правоотношение. Твърди, че към датата на издаване на заповедта на министъра за определяне на размера на допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати Димитров също не е бил служител на ведомството, позовавайки се на липсата на съставени платежни документи, установяващи финансов трансфер на платени в негова полза суми, посочвайки, че след 19.08.2016 г. в негова полза е изплащано единствено възнаграждение по граждански договор за извършена от него работа по програма BG 04 „Енергийна ефективност и възобновяема енергия“. Поддържа, че идентичен е бил подходът и по отношение на други служители на ведомството, на които е прекратено служебното им правоотношение преди издаването на заповедта за определяне на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати за периода от 01.01.2018 г. до 31.03.2018 г., а именно: К.К.К. и А.И.М., на които също не е определено и изплатено такова. Допълва, че то няма постоянен характер, тъй като заплащането му не е обусловено само от реално отработеното време при работодателя, а зависи и от конкретния принос на служителя, 2 поради което право на съответния ръководител на административната структура е да прецени следва ли се такова или не за съответния период. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна С. Б. М. не е подала отговор на въззивната жалба.

В открито съдебно заседание на 21.10.2025 г. се явява лично и заявява, че я оспорва, поради което отправя искане да се остави без уважение, а обжалваното решение да се потвърди.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение по отношение на тях. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Същото е и правилно, като във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

В случая, с оглед твърденията и възраженията на страните в рамките на първоинстанционното производство и заявените от тях оплаквания пред въззивния съд, настоящият съдебен състав приема за безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото следните обстоятелства, чието установяване се потвърждава и от ангажираните писмени доказателства, а именно: че считано от м.11.2014 г. между страните е съществувало служебно правоотношение, в рамките на което ищцата е изпълнявала длъжността „Началник на отдел „Правно-нормативна дейност в енергетиката“ в Дирекция „Правно-нормативна дейност“ към Министерство на енергетиката, като със Заповед № 6/11.04.2018 г. същото е било прекратено, считано от 12.04.2018 г., поради преминаването й в друга администрация; че ищцата е отработила първото тримесечие на годината преди прекратяване на служебното й правоотношение, а именно: м. януари 2018 г. – м. март 2018 г., за което на същата не е 3 определено и изплатено допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати в общ размер на 1 632 лв.

Ето защо, предвид заявените от ищцата с исковата молба и уточненията към нея фактически твърдения, очертали предмета на търсената от нея съдебна защита, както и наведените с въззивната жалба оплаквания, спорът по делото включително и пред въззивната инстанция се концентрира върху обстоятелството налице ли е по-неблагоприятно третиране по отношение на нея в сравнение с други служители на ответното министерство, изразяващо се в издаването на заповед № Е-РД-10-161/25.04.2018 г., с която С. Б. М. не е определена като лице с право да получи допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати за изтеклото и отработено от нея първо тримесечие преди прекратяване на служебното й правоотношение, а именно: м. януари 2018 г. – м. март 2018 г., респ. проявена ли е пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр на основание признак „лично положение“ спрямо нея.

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр следва да бъде доказано, че ищецът е третиран по-неблагоприятно на основата на някои от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, отколкото е третирано, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, причинна връзка между неравното третиране и причината за него, както и размера на претендираното обезщетение.

За да е налице проява на дискриминация по смисъла на ЗЗДискр е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от обективна, така и от субективна страна. Предвид специалната разпоредба на чл. 9 ЗЗДискр относно разпределението на доказателствената тежест между страните, в тежест на ищеца е да докаже твърденията си, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци. След доказване на твърденията, от които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърля у ответника, който следва при условията на пълно и главно обратно доказване да опровергае твърденията за дискриминация или да установи, че извършените действия са оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр се въвежда императивна забрана на всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. ЗЗДискр цели санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на изброените в чл. 4, ал. 1 от същия признаци, като легално определение на понятието „неблагоприятно третиране“ се съдържа в § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр, според който това е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 от посочения закон или 4 могат да поставят лице или лица, носители на такъв признак, в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица. В чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр е регламентирано правилото, че работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, като по силата на ал. 3 от същата разпоредба, критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективни трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормално установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация, без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.