Определение № 1455 от 23.12.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1455 гр. Благоевград, 23.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана К. Ангелова

Членове:

Миглена Кавалова-Шекирова

Крум Динев като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Въззивно частно гражданско дело № 20241200501280 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, седалище и адрес на управление *********, представлявано от С.Н.Н., Н.М.Л. и Я.Ч., обжалва разпореждане № 3257 от 05.11.2024 г., постановено по частно гражданско дело № 2957 от 2024 г. на Районен съд - Благоевград, в частта му, с която е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение срещу В. К. И., ЕГН **********, с адрес ********* за вземания по ДПК № 40016950460, сключен между страните, представляващи възнаградителна лихва, лихва за забава и законна лихва.

В жалбата се твърди, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно в атакуваната част. Заповедният съд не разполагал с правомощия, на този етап от производството, да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Той превишил своите правомощия и нарушил съдопроизводствените правила. Първата инстанция била длъжна не само да изследва представените доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл. 143 от ЗЗП, за да направи извод за обоснована вероятност за неравноправност на клаузи от ДПК, което заповедният съд не сторил. Той не направил задълбочен анализ на кумулативните критерии за неравноправна клауза, тъй като същите не се съдържали в клаузите на ДПК.

Заповедният съд неправилно не отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената 1 или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Дружеството предоставило на потребителя необходимата преддоговорна информация съгласно ЗПК.

Изготвен бил и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който бил връчен на длъжника заедно с ДПК. Процесният договор отговарял на всички законови императивни изисквания. Длъжникът не обективирал желание да се откаже от сключения договор, каквато възможност му била дадена по закон.

Уговореният ГЛП отговарял на законовите ограничения и не противоречал на добрите нрави. В отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК било въведено ограничение за максималния размер на ГЛП, който не можел да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, а според ал. 5, клаузите, надвишаващи тези размери, се считали за нищожни.

Ако съдът поставел граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, то автоматично и абсолютно неоснователно се ограничавал и размерът на ГПР до 35-40 %, каквото правомощие за разширително тълкуване на императивни правни норми или за дописване на изключения към тях, все още не било дадено на нито един държавен съд.

Кредиторът нямал задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като бил уговорен фиксиран лихвен процент. Подобно изискване имало единствено при наличието на референтен лихвен процент. Спазена била и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Страните уговорили ГЛП в индивидуалния договор, който бил фиксиран за целия срок на договора, както и ГПР в законовите граници. При условие, че били спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то нямало как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и уговорената договорна лихва представлява неравноправна клауза. Не можела да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което било позволено от закона с императивна правна норма. Механичното съобразяване със съдебна практика, игнорираща законодателните промени от 2014 г., без да са изследвани в цялост и задълбочено изискванията на закона и фактите по делото, би довело до сключването на договори, непротиворечащи на закона, но пък противоречащи на добрите нрави, което било своеобразен правен абсурд. Уговореното договорно възнаграждение не противоречало на добрите нрави. Същото било уговорено в съответствие с принципа за добросъвестност и еквивалентност между предоставения кредит /главница/ и неговата цена, както и в съответствие със законовите ограничения и изисквания. Законната лихва се дължала като законова последица от предявяването на иска за вземането и в съдебната практика било възприето разбирането, че за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца, като не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Размерът на вземането при предсрочна 2 изискуемост по договор за заем/кредит следвало да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Съдът неправилно отхвърлил заявлението и досежно лихвата за забава. Същата не представлявала неравноправна клауза. Кредиторът имал право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Не бил налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлявало цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлявала обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение.

Лихвеният процент по кредита не бил обезщетение за забава, а за ползването на парите за повече време от уговорената дата на плащане, и се начислявал само върху невърнатата част от главницата. Предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР, процесният договор бил изцяло действителен и породил своите правни последици и за двете страни.

Предвид изложеното се моли за отмяна на обжалваната част от разпореждането и връщане на делото на районния съд за издаване на заповед за изпълнение и за възнаградителната лихва, лихвата за забава и законната лихва.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК, копие на жалбата не е връчвано на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването, и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество. Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно. По силата на чл. 278, ал. 2 от ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон.

Тази негова дейност не е обусловена от волята на страните и не зависи от оплакванията им за незаконосъобразност.

3

Окръжен съд - Благоевград изцяло споделя аргументите на първата инстанция. Обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно в атакуваната му част. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на ДПК или отделни негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона и добрите нрави. Процесният ДПК, от който произтичат претендираните вземания, е сключен при действието на ЗПК, поради което първата инстанция е била длъжна служебно да следи за спазването на неговите норми. Не е налице превишаване на правомощията на районния съд. Липсва нарушение на съдопроизводствените правила. В казуса е изяснено по несъмнен начин, че с пакета от допълнителни услуги фирмата за бързи кредити е целяла да заобиколи изискването на закона за максимален размер на ГПР /той не може да надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения/. Приоритетното разглеждане на искането за отпускане на заем и възможността за разсрочване са част от конструкция за прикриване на действителните разходи по кредита, поради което е следвало да бъдат включени в ГПР /решение на СЕС, девети състав, от 21 март 2024 г., по дело C‑714/22/, но в настоящия случай това не е сторено. СЕС изрично разяснява, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност.

С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в ДПК, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. В конкретния казус, ако разходите за споменатите допълнителни услуги се включат в ГПР, той многократно ще надхвърли петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, което ще има за последица нищожност поради противоречие със закона /така и Определение № 60451 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геновева Николаева/. В решението си от 21 март 2024 г. СЕС постановява, че когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи - а в случая не са включени разходите по допълнителните услуги - ДПК следва да се счита за нищожен. Отделно от това, въпросните клаузи от ДПК, позволяващи на съответния потребител да отлага и да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу 4 заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочените възможности, несъмнено имат неравноправен характер, понеже разходите за тях са явно и категорично непропорционални на размера на отпуснатия заем, защото надхвърлят 100 % от същия /въпросното решение на СЕС от 21 март 2024 г./. Вземането за договорно възнаграждение по съществото си представлява такова за възнаградителна лихва. ГЛП по договора възлиза на 41, 17 и надхвърля трикратния размер на законната лихва. Това положение безспорно накърнява добрите нрави, понеже със сделката неравноправно се третира икономически слабия участник в оборота и неправомерно се използва недостига на материални средства при него за облагодетелстване на отпусналата кредита фирма. В такава насока е и константната практика на ВКС, обективирана в Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК, Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.