Решение № 5019 от 18.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5019 гр. Пловдив, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330100445 по описа за 2025 година

Производството е по иск с правно основание член 55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът Н. Д. П. ЕГН **********, от ***, чрез адв. Д. Б., със съдебен адрес: ***, моли съда, да бъде осъден ответника "ПРОФИ КРЕДИТ" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет.7, да й заплати сумата от 141,82 лева недължимо платени суми по нищожни клаузи за заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ и „Флекси“, и възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № *** г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Претендира разноски, както и определяне на възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат Д.

Б..

Ищецът твърди, че между него и ответника бил подписан договор за потребителски кредит № **г. По силата на съглашението получила 2000 лева заем, със срок на кредита от 24 месеца. Била уговорена годишна възнаградителна лихва от 41%, а годишният процент на разходите (ГПР) бил 49,22%. Дължимата сума по кредита била 2 907,36 лева. Размерът на вноската била 121,16 лева.

Уговорено било ищецът да заплати на разсрочено плащане към всяка от погасителните вноски, парични средства за две услуги - „Фаст“ и „Флекси“. Първата услуга предоставяла право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит при допълнително възнаграждение от 500 лева, а втората право за промяна на погасителния план на кредита срещу възнаграждение от 1100 лева.

1

От 2 000 лева дължимата сума нараснала на 4 507,36 лева, а размерът на вноската от 121,16 лева на 187,82 лева. Всички описани до тук вземания, ищцата погасила за периода от сключването на договора до датата на депозиране исковата молба в съда.

Твърди, че Договорът е потребителски по смисъла на чл.9, ал.1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не е посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (заемна сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и представляват ГПР (чл.19, ал.1 ЗПК). В него, съгласно законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. Възнаграждението за двете услуги не било включено в ГПР, което означавало, че размерът му е неправилно изчислен и не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Затова договорът бил недействителен на основание чл.22 ЗПК.

Твърди, че клаузата за заплащане на възнаграждение за двете услуги Фаст и Флекси противоречала на материалния закон и на чл.21, ал.1 ЗПК. Възнаграждението не се дължало на основание чл.10а ЗПК. Касаело се за „услуги“, които били свързани с усвояване и управление на кредита. Усвояването било действие по договаряне и получаване на парични средства, а по управление - действия, свързани с изплащането на формираното задължение.

От този вид били договорените услуги. След като законът забранил заплащането на такси и комисионни за действия свързани с усвояване и управление на кредита, то възнаграждението не се дължало. Начисляването на възнаграждението за двете услуги представлявало разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, с което се надвишавало ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК – ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В противен случай клаузата била нищожна (чл.19, ал.5 ЗПК). Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразявал „общите разходи по кредита“. Те били регламентирани в §1, т.1 ДР на ЗПК и включвали освен всички такси, комисионни и др. под., но и разходи за допълнителни услуги свързани с договора за кредит. В допълнение, чл.19, ал.1 ЗПК сочи, че това били и комисионни и възнаграждения от всякакъв вид. Възнаграждението за двете услуги, прикривало разходи, които били включени в ГПР. Това прикриване било санкционирано от чл.21, ал.1 ЗПК, която разпореждала, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона били нищожни. В случая това било налице.

Твърди, че клаузата за възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на възнаграждение за двете услуги били нищожни на две групи основания – поради цялостна недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие с добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне на закона.

ОТВЕТНИКЪТ "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД с отговора на исковата молба заявява, че признава така предявения осъдителен иск от Н. Д. П. чрез процесуалния й представител адв. Б. за заплащане на сума в размер на 50.00 лева, заплатена по допълнителна услуга 2

„Флекси“ по Договор за кредит № ***

Оспорва всички изложени доводи и съображения в исковата молба по отношение на действителността на Договор за потребителски кредит № *** Счита същите за неправилни, неоснователни и голословни. Твърди, че дори и да има прогласяване на нищожност на определени клаузи, то не следвало да влече нищожност на целия договор. Счита, че, договорът се явявал напълно действителен, като породил своите правни последици за страните. Съгласно чл. 26 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителни правила на закона или когато могло да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, както било и в настоящия случай.

Счита, че дори и да се приеме, че уговорката за предоставяне на допълнителен пакет услуги била нищожна, не може да се приеме, че поради това кредитното правоотношение между страните също се явява недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Твърди, че договор потребителски кредит № ***, би могъл да съществува в правния мир и без закупената допълнителна услуга към него. Закупуването на допълнителни услуги не било задължително условия за отпускането на кредита.

Доказателство за това бил фактът, че „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД одобрява и отпуска кредити и без пакет услуги. Закупуването на допълнителни услуги било опционално, по избор на потребителя.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На *** г. между ответника в качеството на кредитор и ищеца в качеството на кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит № ***, като е договорено кредитополучателят да получи 2000,00 лева заем за срок от 24 месеца с възнаградителна лихва в размер на 41% и ГПР 49,22 %. По този начин дължимата сума по кредита била 2 907,36 лева, а размерът на вноската 121,16 лева.

Страните договорили и пакет допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. 500 лв. възнаграждение за услугата „Фаст“ и 1100 лв. - възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ и 105 лв.- размер на вноската.

Размерът на погасителната вноска нараснал на 187,82 лв. Към договора за кредит е подписан и погасителен план, в който е отразено дата на плащане на вноската, като са индивидуализирани вноските, както следва: размер на главница, размер на лихва, размер на вноска по кредита, размер на вноска по закупен пакет от допълнителни услуги и общ размер на месечната вноска. Падежът на последната погасителна вноска е настъпил на 15.01.2023 г.

От приетото като писмено доказателство извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № ***, се установява, че общо платената сума по договора за потребителски кредит е в размер на 2 141,82 лв.

3

Не се спори и от събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, като ищецът има качеството на потребител и съответно спрямо договора са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, като в исковата молба са изложени обстоятелства само относно недействителността на клаузата, уреждаща заплащане на допълнителни услуги.

Между ответника и ищеца са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. От събраните по делото доказателства се установява, че по – голяма част от императивно определеното съдържание на договора е налице.

Договорът за потребителски кредит обаче, е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Договорът за потребителски кредит само формално отговаря на тези изисквания, доколкото в същия е посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, тъй като посоченият процент на разходите по кредита не съответства на действителните такива, съобразно поетите от потребителите задължения.

Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК (нов – ДВ, бл. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал.

2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като съдът приема, че са обособени самостоятелно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.

Услугата "Приоритетно разглеждане на потребителския кредит" т.нар. услуга Фаст, представлява по своята същност "такса за усвояване на кредита". Услугите възможност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа т.нар. услуги Флекси по своята същност, са дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства, реално, не е предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно 4 предоставянето на следващ кредит и условията по него, става по съгласие на страните.

С оглед изложеното съдът приема, че тази уговорка за предоставяне на допълнителен пакет услуги, противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, поради и което съдът приема, че клаузата е нищожна на това основание.

Наред с това, доколкото съдът приема, че се касае за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следва да са включени в годишния процент на разходите – чл.

19, ал. 1 от ЗПК, като уговарянето им като отделно възнаграждение има за цел заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато е и обсъжданата такава.

Следва да се отбележи, че с уговорката за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги предварително се договаря заплащане на възнаграждението от потребителя, без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя, което е в разрез с принципа за добросъвестност и справедливост – да се заплаща възнаграждение за услуги, които може и да не се използват.