Решение № 5786 от 15.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5786 гр. София, 13.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка И.

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100506691 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20008985 от 20.01.2022 г., постановено по гр. дело № 43768/2019 г. по описа на СРС, 52-ри състав, са били частично уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу С. И. Д. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ, за сумата от общо 1517.50 лева, представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия и дялово разпределение на топлоснабден имот - апартамент 29, находящ се в гр. София, район „Оборище", бул."*******, с абонаментен №003196 за периода от 28.12.2015 г. до 30.04.2018 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на заявлението по чл.410 ГПК27.12.2018г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата общо 138.56 лева, представляваща лихва за забава, върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение за периода от за периода от 14.09.2016 г. до 07.12.2018 г., като са отхвърлени иска по чл.422, ал.1, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във връзка с чл.149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 1517.50 лева до пълния предявен размер от 2511.73 лева и за периода от 01.05.2015 г. до 27.12.2015 г., както и иска по чл.422, ал.1, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във връзка с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над уважения размер от 138.56 лева до пълния предявен размер от 303.63 лева.

Със същото решение С. И. Д. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 557,85 лева, представляваща разноски в производството пред СРС съразмерно на уважената част от исковете, а „Топлофикация София” ЕАД е осъдена да 1 заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 123,53 лв., представляващи разноски в исковото производство съразмерно на отхвърлената част от иска.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите.

Поддържа, че ищецът не е установил, че е потребител на топлинна енергия, тъй като не е вещен ползвател, които единствено били такива. Сочи още, че не е разпределена правилно доказателствената тежест, а ищецът не бил установил при условията на пълно и главно доказване количеството доставена топлинна енергия. Изтъква, че ищецът не бил представил доказателства, че е публикувал фактурите, поради което и не дължал лихва за забава, както и законна лихва до датата на изплащане на задължението. Нямал и законоустановено задължение за заплащане на дялово разпределение, още повече, че доставената топлинна енергия била непоискана услуга и съгласно чл. 62 ЗЗП не дължал нейното заплащане. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло исковете.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.

Третото лице-помагач на страната на ищеца - „Б.“ ООД, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

Решението в частта, с която са били частично отхвърлени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу С. И. Д. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на 2 първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на индивидуален договор, а възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. В конкретния случай по делото е представен Нотариален акт за дарение № 106 от 07.02.1997 г., том Х, рег. № 1857 на нотариус К.Б., от който се установява, че С. И. Д. е собственик на процесния имот, до който ищецът твърди да е доставил топлинна енергия. Следователно противно на поддържаното в жалбата именно жалбоподателката е пасивно материално легитимирана да отговаря по иска, тъй като нормативно задължен да заплаща стойността на доставената топлинна енергия е собственикът или вещният ползвател, но ако има такъв.

По отношение на оплакването касаещо количеството и стойността на доставената топлинна енергия следва да се отбележи, че от заключението на допуснатата и изслушана пред СРС СТЕ, което не е било оспорено от страните и настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно даденото, и кредитира с доверие се установява, че топлинна енергия е била начислявана за отопление на имот и БГВ, като съгласно заключението на вещото лице, което съдът намира за компетентно и обективно дадено, задължението възлиза на сумата от 2536,20 лв., като първоинстанционният съд е уважил иска да сумата от 3

1517,50 лв., приемайки че част от вземането на ищеца е погасено по давност.

Във връзка с оплакването, касаещо задължението за сградна инсталация следва да се отбележи, че за да възникване задължението за топлинната енергия отдадена от сградна инсталация е достатъчно ответникът да е собственик на жилище в топлоснабдявана сграда, за да се счита за потребител. При това той остава такъв потребител дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. В този смисъл са и събраженията застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за относно конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката). Нещо повече, с решение от 5 декември Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна уредба, която задължава собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, не протИ.речи на правото на ЕС и в частност на правата на потребителите и регулацията за нелоялните търговски практики. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

По отношение на оплакването, касаещо присъдената мораторна лихва следва да се отбележи, че такава е присъдена за периода от 14.09.2016 г. до 07.12.2018 г. и съгласно чл.33,ал.1 от Общите условия на дружеството доставчик приети през 2016 г. цената на доставена топлинна енергия подлежи на заплащане в срок от 45 дни след изтичане на периода на доставката, поради което и СРС обосновано е приел, че жалбоподателят дължи и мораторна лихва за забава.

По отношение на оплакването, касаещо присъждането на законна лихва следва да се отбележи, че същата е последица от уважаването на главния иск – за заплащане на цената на доставена топлинна енергия, като силата на присъдено нещо се разпростира върху главния иск, но не и върху размера на законната лихва. Размерът на законната лихва ще подлежи на установяване в изпълнителното производство.

Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът намира следното:

С разпоредбата на чл. 139, ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – 4 съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.