Решение № 869 от 11.10.2019, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш

Е Н И Е

№…………./……...10.2019 г. гр. Варна

В И М Е Т О Н А Н

А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ

ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание проведено на единадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МИЛА КОЛЕВА

ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА при участието на секретаря Христина Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Карагьозова, в.т.д.

№ 962/2019 г., по описа на ВОС, ТО, за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.№ 28231/17.04.2019г., подадена от „Профи Кредит

България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, 49, бл. 53 Е, вх. В, срещу решение №1213/22.03.2019г., постановено по гр.д. № 2455/2018г. на ВРС, в частта, с която са отхвърлени предявените от въззивника срещу К.Н.М., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане за главница по договор за потребителски кредит № **********/29.02.2016г. за размер от 1374.78 лева, представляваща разлика над присъдения (1065.08 лева) до претендирания (2439.86 лева) размер на главницата, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 8665/23.10.2017 г. по ч.гр.д. № 15967/2017 г. на ВРС и с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр.с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 898.42 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **********/ 29.02.2016г. за периода от 16.01.2017г. – 15.06.2018г. и сумата от 2 177,84 лв., представляваща възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за потребителски кредит № **********/ 29.02.2016г.

В жалбата се излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно. Въззивникът, счита за неправилен извода на първоинстанционния съд за нищожност на договора за кредит поради противоречие на добрите нрави и на императивни правни норми.

Поддържа, че договорът съответства на всички съдържателни изисквания на чл.11 от ЗПК. Сочи, че ВРС не е съобразил обстоятелства свързани с договарянето между страните, а именно, че потребителят предварително е заявил параметрите на търсеното кредитиране и е бил запознат с цялото съдържание на сделката, включваща и пакета с допълнителните услуги, изразяващи се във възможност за приоритетно обслужване и гарантирано спокойствие за преодоляване на евентуални бъдещи затруднения поради неблагоприятни събития. Позовава се, че уговорено възнаграждение не е цената на услугите, а се дължи за наличието на възможността длъжникът да поиска промяна в сключения договор за кредит във всеки един момент от действието му. Излага, че предлаганите допълнителни услуги не са пряко свързани с договора за кредит, който може да съществува в правния мир и без допълнителните услуги. По тази причина, твърди че разходите за такива допълнителни услуги са извадени от общите разходи по кредита и не следва да участват при формирането на ГПР.

В срока по чл.

263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна, чрез особен представител, депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и прави искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Споделят се съображения на първоинстанционния съд за нищожност на договора поради несъответствието му с императивна правна норма – чл.11 от ЗПК и за неравноправност на клаузата за възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителен пакет услуги. Твърди се, че възнаграждението за допълнителен пакет услуги е прикрита договорна лихва или неустойка, водеща до формиране на ГПР в размер на 250%. Поддържат се доводи за липса на идентичност между исковото и заповедното производство. Излага се, че кредитът не е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем към момента на подаване на заявлението, поради липсата на връчено на длъжника уведомление.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството по гр.д. № 2455/2018г. на ВРС е образувано по предявени от „Профи Кредит България” ЕООД срещу К.Н.М. в условията на обективно кумулативно съединяване иск с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане за главница по договор за потребителски кредит № ********** до 29.02.2016г. в размер на 2439.86 лева, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 8665/23.10.2017 г. по ч.гр.д. № 15967/2017 г. на ВРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК – 20.10.2017 г., до окончателното изплащане на задължението и искове с правно основание чл. 240, ал.

2 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 898.42 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **********/29.02.2016г. за периода от 16.01.2017г. – 15.06.2018г. и сумата от 2 177,84 лв., представляваща възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за потребителски кредит № **********/ 29.02.2016г.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **********/29.02.2016г., по силата на който на ответника е предоставена сумата от 3000.00лв., със задължение за връщането й на 24 равни месечни погасителни вноски. По искане на ответника е сключен Анекс 1 от 13.09.2016г., с който са отложени три погасителни вноски. Съгласно сключеното между страните споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги, ответникът дължи заплащането на възнаграждение в размер на 3000 лева. Длъжникът е направил погашения по договора в общ размер на 1976.73 лева. С оглед неизпълнението на длъжника ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу която ответникът е депозирал възражение, поради което претендира за съдебно установяване на вземането си за главница в размер на 2439.86 лева. За останалите вземания ищецът предявява осъдителен иск, тъй като същите не са били предмет на заповедното производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез назначен особен представител, с който предявените искове се оспорват като неоснователни с твърдения за липса на предпоставките за предсрочна изискуемост и за неравноправност на договора за кредит. Твърди, че уговореният пакет услуги е скрит вариант на възнаградителна лихва или неустойка.

Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение на императивна правна норма.

По предявените искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и чл.240, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.9 от Закона за потребителския кредит в тежест на ищеца е да установи факта на сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по който е изправна страна, а в тежест на ответника е да докаже изпълнение на задълженията си по договора.

Според нормата на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския кредит договорът за потребителски кредит е такъв, въз основа, на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане или всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

От представените по делото доказателства се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №**********/ 29.02.2016г., по силата, на който ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 3000.00лв., срещу задължението му да я върне в срок до 15.03.2018г. на 24 месечни вноски в размер на 185.46 лева, ведно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен процент от 41.17%, при годишен процент на разходите от 49.89%. Договорът за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализирано съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26. Посоченият в договора размер на месечната погасителна вноска – 185.46 лева, съвпада с тази посочена в графа 5 от погасителния план, като не е налице разминаване от една стотинка, както е посочено в обжалваното решение. В погасителния план страните са уговорили преимуществено погасяване на възнаградителната лихва за сметка на главницата, като по този начин предварително са регламентирали по какъв начин ще се извършва прихващането на изпълнението. На това се дължат увеличаващият темп на главницата и намаляващият темп на лихвата. Уговорката е въпрос на свобода на договарянето и не създава неяснота, доколкото отделните компоненти от погасителната вноска са разграничени и посочени по размер. Погасителният план, както и общите условия са подписани от ответника, респективно са станали част от договорното съдържание.

Видно от представеното по делото преводно нареждане за кредитен превод на л.27 от първоинстанционното дело, на 29.02.2016г. на ответницата е преведена сумата от 3000.00лв., на основание договора за кредит. С реалното усвояване на заемна сума ищецът е изпълнил основното си задължение по договора, а за длъжника е възникнало задължението да я върне в уговорения срок.

По искане на ответницата, обективирано в заявление за промяна на погасителен план (л.41), между страните е сключен Анекс 1/13.09.2016г., с който страните са постигнали съгласие за отлагане плащането на 5, 6 и 7 погасителна вноска. Изрично е посочено, че ответницата се задължава да изплаща кредита си по погасителен план, който представлява неразделна част от анекса. По силата на посоченото препращане същата е изразила съгласие със съдържанието му. Още повече, че в новия погасителен план размерът на погасителната вноска остава непроменен, като единствено е удължен срокът на договора до 15.06.2018г., което представлява облекчаване на условията по кредита по искане и в интерес на ответницата.

Падежът на договора е настъпил на 15.06.2018г., поради което следва да се приеме, че към момента на настоящото произнасяне задълженията за главница и възнаградителна лихва са изцяло изискуеми. Доколкото искът по чл.422, ал.1 от ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението, настъпването на изискуемостта на задължението в хода на процеса следва да бъде зачетено по реда на чл.235, ал.3 от ГПК (така т. 1 от ТР от 02.04.2019г. по т.д. 8/2017г. на ВКС).

По делото няма спор, а и от представеното извлечение по сметка се установява, че извършените от ответницата погашения по договора са в общ размер на 1934.92 лева.

За да се определи обаче размерът на остатъчната неплатена главница, която ще се дължи от ответника, съдът следва да се произнесе по действителността на клаузите за възнаградителна лихва и на споразумението за допълнителен пакет услуги.