Решение № 4292 от 08.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4292 гр. Пловдив, 08.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20265330101634 по описа за 2026 година

Предявени са обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит, чл. 26, ал. 4, във вр. с ал. 1, предл. 1, 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, обективно кумулативно съединени с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът Д. М. К., ЕГН: **********, с адрес: с. ********* процесуално представляван по пълномощие от адв. Д. В. М., вписан в регистъра на Адвокатска колегия – П., с адрес за съдебна кореспонденция: гр. *********, моли съда да признае за нищожен по отношение на ответника „КИНТИ.БГ“ ЕООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр.

**********, представлявано от Г. А. М. в качеството на управител, сключения помежду им Договор № ******** г. за потребителски кредит, или при условията на евентуалност клаузата от него за дължимост на неустойка, и да го осъди да му заплати сумата от 14, 31 евро, подлежаща на връщане като недължимо платена по нищожния Договор №******** г. за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху главното вземане, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 26.02.2026 г., до окончателното й изплащане.

Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните Договор №******** г. за потребителски кредит, ответникът предоставил заем от 400, 00 лева на ищеца, който се ангажирал да го възстанови в тримесечен срок на първия с лихва, или да престира общо 500, 00 лева, при годишен процент на разходите от 49, 65%, а съгласно чл. 10 от съглашението – и да му заплати и неустойка поради непредоставяне на обезпечение.

1

Заемателят издължил общо 500, 00 лева.

Сочи се, че кредитното правоотношение е недействително на основание чл. 22 от ЗПК, доколкото съдържанието му не удовлетворява изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и заобикаля това на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изтъква, че в договора не фигурират условията за прилагане на лихвения процент и елементите, които участват при формиране на годишния процент на разходите по кредита, както и че последният не е действително прилаганият, тъй като при пресмятането му би следвало, но не е включена неустойката.

При условията на евентуалност релевира, че клаузата за дължимостта й е нищожна поради накърняване на добрите нрави, неравноправност и заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № ****** г., с който ответникът признава исковете и сочи, че в хода на делото е предприел изпълнение на претендираната сама от 14, 31 евро ведно със законната лихва.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като поддържат процесуалните си позиции – съответно ищецът с Писмено становище вх. № ***** г., а ответникът – със Становище вх. №*****г.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа и правна страна следното:

Ищецът отправя срещу ответника процесуално допустим установителен иск за прогласяване недействителността на сключен помежду им Договор № ******* кредит и осъдителен за връщане на недължимо платената по него сума от 14, 31 евро.

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № ******г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № ****** г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се застъпва, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

2

Нормата на чл. 34 от ЗЗД задължава всяка от страните по признат за нищожен договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Касае се за частно проявление на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е длъжен да го върне.

Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК).

В конкретния случай валидността на договора се оспорва с фактически довод за допуснати нарушения от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и заобикаляне на това по чл. 19, ал. 4 от ЗПК от ЗПК.

По правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже както пороците, с които обосновава недействителността на договора, така и даването в изпълнение на същия на материалната ценност, за чието връщане претендира.

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че са сключили помежду си Договор № 323996/09.07.2025 г. за потребителски кредит, по силата на който ответникът, от една страна като „Кредитор”, опуснал потребителски кредит от 400, 00 лева на ищеца, който, от друга страна като „Кредитополучател”, усвоил заемната сума и следвало разсрочено на три месечни анюитетни вноски да я възстанови на заемодателя и да му заплати лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 41, 00% и годишен процент на разходите от 49, 65%, както и неустойка от 4, 20 лева плюс 0, 350% от усвоения размер на кредита за първия ден и 0, 350% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден на неизпълнение на задължението си по чл. 20 от контракта да осигури в срок от 3 работни дни обезпечение чрез поръчителство на едно физическо лице, отговарящо на заложените в чл.

20, ал. 3 от договора условия – да е дееспособно, с брутен осигурителен доход над 1 400, 00 лева, работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, без активни експозиции в Централния кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит, сключен с ответника.

Страните са единодушни, че за погасяване на кредита ищецът заплатил на ответника общо 218, 83 евро, а в хода на процеса последният върнал на първия недължимо платената от него сума от 14, 31 евро, ведно със законната лихва, считана от датата на съдебно завеждане на исковата молба.

Процесният договор се регулира от специалния ЗПК, който транспонира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а 3 по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.

Чл. 10, ал. 1 от ЗПК изисква кредитната сделка да се оформи писмено на хартиен или друг траен носител на ясен и разбираем език в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра, с реквизитите, изброени в чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Нормата имплементира насоките на чл. 10, §2 от Директива 2008/48/ЕО, който, както многократно подчертава Европейския съд, допринася за постигане на набелязаната в Съображенията й 7 и 9 цел – пълна и наложителна хармонизация в областта на потребителското кредитиране за осигуряване на високо и равностойно равнище на защита на интересите на всички потребители в Европейския съюз и за улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар. Познаването и правилното разбиране от страна на потребителя на данните по чл. 11, ал. 1 от ЗПК е от особена важност за него, тъй като му позволява да прецени обхвата на договорните си задължения, да сравни офертите и да вземе информирано решение дали да се обвърже с предлаганите условия, както и да ги съблюдава точно (в този смисъл Решение на Съда от 21 април 2016 година по дело C-377/14).

В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да заложи ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на националните разпоредби по приложението на този общностен акт, в чл. 22 от ЗПК (в редакцията, обн. ДВ, бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г.) българският законодател е въздигнал неспазването на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК, които са формулирани по примера на чл. 10, §1 и §2, букви „г”, „д”, „е”, „ж”, „з”, „и” и „п” от Директива 2008/48/ЕО, в основание за недействителност на договора.

В случая съдържанието на договора не удовлетворява предписанието на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за ясно и разбираемо посочване на годишния процент на разходите по кредита.

Аргументите са следните:

По смисъла на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и чл. 19 във вр. с чл. 3, б. „и“ от Директива 2008/48/ЕО годишният процент на разходите (ГПР) изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), и се представя като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, изчислен по формула съгласно Приложение № 1 към ЗПК (Приложение I от Директива 2008/48/ЕО), като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а водещите до надхвърляне на прага клаузи са обявени от чл. 19, ал. 5 от ЗПК за нищожни.

Реквизитите по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са съществена гаранция за потребителския интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите, отбелязана в Съображения 19, 31 и 43 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО, е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването му и по този начин да служи за унифициран показател 4 за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на тази информация законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на договарянето. В такава насока е трайната съдебна практика на СЕС, намерила израз в Решения от 04.03.2004 г. по дело C-264/02, от 09.11.2016 г. по дело C-42/15 и от 21.03.2024 г. по дело C-714/22.

§1, т. 3 от ДР на ЗПК, акцептиращ изцяло чл. 3, б. „л“ от Директива 2008/48/ЕО, дефинира понятието „общ размер на кредита“ като максималния размер (лимит) или общата предоставяна сума.

В „общия разход“ определението по §1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО интегрира лихвата и всички други, пряко свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя – комисиони, такси с изключение на нотариалните, възнаграждение за кредитни посредници и за допълнителни услуги и по-специално застрахователните премии в случаите, когато са задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на годишния процент на разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за заемателя при евентуална негова неизправност.