Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 267 от 07.05.2021, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно търговско дело 255/2021
Вид
Решение № 267
Подписан
07.05.2021
Състав
Иван Иванов, Зорница Хайдукова, Валентин Бойкинов

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 133 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 267 гр. София , 07.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на четиринадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иван Иванов

Зорница Хайдукова

Валентин Бойкинов при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Въззивно търговско дело № 20211001000255 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Арслан 2008“ ООД срещу решение № 904114 от 23.10.2020г. по т.д. 24/2020г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което е отхвърлен предявения срещу ответника „Юни – В“ ЕООД иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване на дължимостта на сумата 41 524,20 лв. – претендираната неустойка по чл. 3.7. от договор за наем от 29.07.2016г. за неизпълнение на задължението на наемодателя „Юни – В“ ЕООД да предаде на наемателя „Арслан 2008“ ООД наетия имот в периода от 01.08.2016г. до 24.10.2019г., ведно със законните лихви върху главницата считано от 04.11.2019г. до окончателното и изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 13.11.2019г. по ч.гр.д. 1243/2019г. по описа на Районен съд – Разлог.

Жалбоподателят поддържа обжалваният съдебен акт да е неправилен предвид постановяването му при допуснати процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага в противоречие на процесуалния закон съдът да е разгледал и уважил заявеното след срока за депозиране на писмен 1 отговор възражение на ответника, че е изпълнил точно задължението си да предаде на ищеца държането на наетия имот. Поддържа при настъпила процесуална преклузия да са събрани и ценени представените едва в първото по делото съдебно заседание писмени доказателства при пропуснат срок за депозиране на писмен отговор по делото и след даден доклад от съда.

Жалбоподателят излага и решението да е необосновано като несъответно на събраните по делото писмени доказателства. Сочи видно от представения договор за наем страните да са договорили отдаването под наем на идеални части от недвижим имот на три нива, първото от които е под земята. При липса на друга договорка между страните, поддържа наемодателят ответник да е бил длъжен да му предаде идеални части и от трите нива на обекта, но вместо това му е предал само идеални части от първо и второ ниво. Сочи първото да е под земята, по която причина и не може да служи за договорената цел да бъде използвано за магазин. По тези доводи поддържа по делото да се установява твърдяното неизпълнение от страна на ответника на задължението му да предаде отдадения под наем имот съобразно договореното, по която причина и ответникът дължи на ищеца обезщетение за неизпълнението в договорения обем на неустойката по т. 3.7. от договора.

Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което исковете му да бъдат изцяло уважени. Претендира присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна, „Юни - В” ЕООД, оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага да не са налице допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния закон като съдът е събрал всички относими към очертания от ищеца предмет на спора доказателства. Поддържа пропускането на срока за писмен отговор на исковата молба да не лишава ответника въобще от право на защита, като същият има правата да оспорва иска и поддържаните от ищеца като релевантни факти в случая на твърдяното неизпълнение на договора за наем. Излага обратното тълкуване, предлагано от ищеца, да би означавало само по причина пропускането на срока за писмен отговор от ответника ищецът да бъде освободен от установената в закона доказателствена тежест да установи въведените от него и изгодни за него факти. Поддържа допустимо в първото по делото съдебно заседание да са събрани представените от ответника и относими към твърденията на ищеца 2 писмени доказателства – протоколи за въвод, от които се установява договорът да е изпълнен точно от ответника като на ищеца е предадено държането на договорения имот – второ ниво от обекта, съобразно скица на АГКК. По тези доводи излага да не е налице неизпълнение на договора от негова страна и претенцията на ищеца за присъждане на неустойка за неизпълнение правилно да е отхвърлена с обжалваното решение. Моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт като правилен и претендира присъждане на разноски по делото.

Депозирана е от ищеца „Арслан 2008“ ООД частна жалба срещу определение № 904461/18.12.2020г. по т.д. 24/2020г. по описа на ОС – Благоевград, с което е допълнено решение № 904114 от 23.10.2020г. по т.д.

24/2020г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, в частта за разноските и „Арслан 2008“ ООД е осъден да заплати на „Юни – В“ ЕООД сумата 1 800 лв.

– разноски по делото. Жалбоподателят поддържа с обжалвания съдебен акт неправилно да не е уважено възражението му за прекомерност на присъдения разход за адвокатски хонорар като излага делото да не се отличава с фактическа и правна сложност, а процесуалното представителство на ответника да се изразява в явяване в две съдебни заседания, без дори да е изготвен писмен отговор на исковата молба. Поддържа и с оглед депозираната въззивна жалба и при уважаване на предявения иск разноски да не се дължат на ответника. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, при условията на евентуалност адвокатският хонорар да бъде намален като прекомерен.

Ответникът по частната жалба, „Юни – В“ ЕООД, оспорва жалбата като неоснователна. Излага с оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски по делото да има ответникът. С обжалваното определение са му присъдени правилно доказаните и своевременно поискани разноски при спазване на чл. 78, ал. 3 ГПК като адвокатският хонорар е определен съобразно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения с оглед цената на иска и правилно възражението на ответника за неговата прекомерност не е уважено като неоснователно. По изложените доводи моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Частната жалба ще бъде разгледана заедно с въззивната жалба с настоящото решение при зачитане на установената трайна съдебна практика в 3 този смисъл.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания и при съблюдаване правилното приложение на императивните материалноправни норми.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно по следните мотиви:

Не са налице твърдените в жалбата на ищеца допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в незачитане на настъпили процесуални преклузии по чл. 133 ГПК. Последната законова разпоредба е обект на тълкуване в съдебната практика, както и с решение 4/16.06.2009г. по к.д. 4/2009г. на КС е извършена преценка за нейната противоконституционност. Както приема и Конституционият съд с цитираното решение, разпоредбата на чл. 133 ГПК следва да се разглежда не изолирано, а като част от общия исков процес, като само този подход може да разкрие нейния смисъл. В този смисъл са и разрешенията, дадени с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 310 от 30.07.2010г. по гр.д.

1086/2009г. по описа на ВКС, с което при преценка преклузията за сочене на доказателства по делото е зачетена разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ГПК като приложим закон, наред с нормата на чл. 131 ГПК, вр. чл. 133 ГПК.

Аналогично е и разрешението, дадено с решение № 358 от 18.06.2010г. по гр.д. 1183/2009г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с което се приема, че трябва да се прави разлика между възраженията по смисъла на чл. 133 ГПК и направени от ответника правни или фактически доводи въз основа на обстоятелствата по делото и по основателността на иска.

При зачитане на горецитираната практика на съдилищата, която и изцяло се споделя от настоящия състав на съда, съдът приема, че неподаването на отговор от ответника в установения в закона срок, не лишава последната страна от правото на защита въобще и същата разполага с правото да оспорва като неоснователни и недоказани претенциите на ищеца в покъсен етап на производството, както и във връзка с дадения доклад на делото 4 в първото съдебно заседание при изпълнение от съда на задължението по му по чл. 146, ал. 2 ГПК в същото съдебно заседание, или преди него във връзка с дадения проект на доклад на делото, да изрази своята позиция по въведените от ищеца и посочени от съда с доклада му като релевантни факти, включително да оспори тяхното осъществяване съобразно твърдения на ищеца и сама да посочи относими във връзка с поддържаните от нея оспорвания и доводи писмени доказателства. Именно последното допустимо от закона процесуално поведение е имал и ответникът по спора, който преди даване ход на първото по делото съдебно заседание и преди четен доклад в последното от съда е депозирал по делото писмено становище, с което е оспорил предявения иск, както и фактическите твърдения на ищеца, че не му е предал държането на отдадения с процесния договор за наем недвижим имот съобразно договореното между страните. Със същото становище и във връзка със заявените с него оспорвания ответникът е представил писмени доказателства, които правилно са приети от съда при точно приложение на чл. 146, ал. 4, вр. ал. 3 ГПК.

Решението не е и необосновано, а е постановено въз основа на всички събрани по делото писмени доказателства и при точната им преценка във връзка с очертаните от ищеца като релевантни по спора факти.

Видно от представения по делото писмен договор за наем от 29.07.2016г. с нотариална заверка на подписите от 02.08.2016г. страните по спора са постигнали съгласие ответникът като наемодател да предостави на ищеца като наемател за временно възмездно ползване описания в т.1.1. от договора недвижим имот за периода 01.08.2016г. до 31.07.2019г. срещу наемна цена в размер на 4 500 евро с ДДС.

Отдаваният под наем имот е индивидуализиран от страните в договора като 367,50 кв.м., представляващи идеални части от офис с идентификатор ***, находящ се в сграда в гр. ***, ул. ***, бл. *, и представляващ обект на три нива с площ на първото ниво – 123,50 кв.м., на второто ниво – 367,50 кв.м., и на третото ниво – 470,50 кв.м. След описанието на съседите на имота в т.1.1. от договора, изрично е записана волята на страните - „които идеални части съставляват второ ниво, съгласно схема от АГКК…“. Горната ясно изразена воля на страните настоящият състав приема да сочи на постигнато съгласие между страните за отдаване под наем от 5 ответника на ищеца на обособеното второ ниво на обекта, съобразно приложените и представляващи неразделна част от договора схеми на обекта, издадени от АГКК, с площ на нивото 367,50 кв.м., а не както поддържа ищецът на 367,50 кв.м. идеални части от трите нива на обекта. Последното предложено от ищеца тълкуване на договора не съответства, както на постигната ясна воля в т.1.1. от договора, така и на останалото му съдържание и в частност на това по клаузата на т.7.4. от договора, с която страните са се съгласили наемателят да изгради за сметка на наемодателя преградна стена и врата между първи и втори етаж/които се явяват второ и трето ниво от обекта/, и която клауза свидетелства за желанието на страните нивата да бъдат ползвани разделно, а не общо от един наемател. Следва да бъде добавено и че самият ищец не въвежда никакви конкретни факти как според него реално може да бъде извършено ползването на обекта в идеални части и от трите нива, без реално последният да бъде разделен на части по нива, така както са се съгласили страните с процесния договор. За пълнота следва да бъде посочено и че отреденото за ползване второ ниво на обекта е надземно такова – представлява първи етаж от сградата, и не е налице общо изложената в исковата молба теза на ищеца, че обектът било невъзможно да бъде ползван по договорения начин за магазин.