Решение № 264 от 14.06.2023, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. Смолян, 14.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Сийка Златанова при участието на секретаря Сирма Купенова като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело № 20215440101275 по описа за 2021 година

Ищецът „***“ АД е предявил срещу И. М. П. обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията по заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 718/2021 г. по описа на СмРС, съответно за главница в размер на 500 лв.; 45 лв. договорна лихва за периода 10.04.2020 – 10.06.2020 г. и 67,26 лв. законна лихва за забава за периода 11.04.2020 -26.05.2021 г., дължими по договор за потребителски кредит Екстра №98668/10.03.2020, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.05.2021 г. – датата на подаване на заявлението до окончателното плащане. Претендира за деловодните разноски по заповедното и за настоящото производство.

Фактическите твърдения на ищеца се свеждат до следното:

На 10.03.2020 г. между „***“ АД като Заемодател и И. П. като Заемател в електронна форма е сключен договор за кредит № 98668 по реда на ЗЕДЕУУ за сумата от 500 лв.. Ответникът е избрал възможността да бъде предоставена банкова гаранция за обезпечаване на задължението. По силата на договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014 г. № 155538/23.10.2014 г. „***“ ООД е поело задължението да заплаща суми по просрочени задължения по кредити, отпуснати от „***“ АД и правото да събира от името и за сметка на последния такса гарант от кредитополучателя. Ответникът е поел задължението да заплати предоставения кредит, ведно с договорна лихва и такса гарант, като общият размер на задължението е в размер на 715,65 лв., платимо на три месечни вноски с падежи 10.04.2020; 10.05.2020 и 10.06.2020 г.

Ответникът не е платил нито една от дължимите вноски на падежите и е изпаднал в забава, въпреки изпращаните писма от ищеца, поради което дължи да му заплати сумите по предявените искове.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез назначения особен представител адв. К. – П.

1 оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Оспорва твърдението за сключен договор за кредит между страните поради липса на електронни записи, подкрепящи твърденията на ищеца, че ответникът се е съгласил да сключи договора и то при посочените условия. Няма доказателства за авторството на електронните заявки от името на ответника, че е бил уведомен своевременно за всички условия, че ищецът му е предоставил всички условия по кредита своевременно. Не може да се приеме, че договорът е сключен от страна на ищеца с КЕП. Твърди, че липсват доказателства сумата да е усвоена от ответника на посоченото договорно основание. Счита договора за нищожен поради противоречие със ЗПК, тъй като не са посочени в договора ГПР и ГЛП, а посочената възнаградителна лихва в размер на 36 % противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва. Счита, че договорът за предоставяне на гаранция не обвързва ответника, тъй като не е страна по него, не му е предоставена нужната информация, като въпреки посочената в преддоговорната информация за банкова гаранция е ангажирано дружество – гарант, което е небанкова институция. При това положение въобще липсва съвпадение между изразеното от ответника съгласие и отразеното в договора. таксата не е включена в ГПР, а представлява разход по кредита и с включването й към ГПР, същият надхвърля 5кратния размер на законната лихва, което противоречи на закона. По изложените съображения счита договора за кредит за недействителен, поради което и на основание чл.

23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата сума по кредита.

В съдебно заседание ищецът – р.пр. не изпраща представител. Изразява становището си писмено и моли да бъдат уважени предявените искове, претендира присъждане на разноските за заповедното и за настоящото производство.

Ответникът се представляван от назначения особен представител адв. П. оспорва като неоснователни предявените искове и моли да бъдат отхвърлени по съображенията, изложени в отговора и в пледоарията.

Съдът, като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, установи от фактическа и правна страна следното:

Ч.гр.д. № 486/2021 г. по описа на РС – Ихтиман е образувано по подадено заявление на 31.05.2021 г. от „***” АД срещу И. М. П. е прекратено и изпратено по подсъдност на СмРС. Така е образувано ч.гр.д. № 718/2021 г. на РС – Смолян, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 327/14.07.2021 г., с която е разпоредено длъжникът И. М. П. да заплати на „***“ АД сумите: 500 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.05.2021 г. до окончателното плащане на задължението; 67,26 лв. законна лихва за периода 11.04.2020 – 26.05.2021 г. и 45 лв. договорна лихва за периода 10.04.2020 – 10.06.2020 г., както и 25 лева за държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение.

Поради връчването на заповедта на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, с Разпореждане № 1529/26.10.2021 г. съдът е указал на заявителя „***“ АД, че в едномесечен срок от съобщаването му може да предяви срещу длъжника И. П. иск за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение, като довнесе дължимата държавна такса.

2

Разпореждането е получено от заявителя на 09.11.2021 г..

В изпълнение на указанието, на 07.12.2021 г. /важи пощенското клеймо/ ищецът е предявил исковата молба.

Искът е процесуално допустим, като предявен между надлежно легитимирани страни – страните по кредитното правоотношение и в предвидения едномесечен срок по чл. 415, ал.

1 ГПК, като предмет на иска е част от сумата на главницата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Видно от представения Договор за потребителски кредит „*** № 98668/10.03.2020 г.

„***“ ООД /сега АД/ е отпуснало на кредитополучателя И. П. потребителски кредит в размер на 500 лв., като средствата се предоставени по банкова сметка на ответника и изплатени на каса на Изипей на 10.03.2020 г., видно от разписката на л. 84. Кредитът е договорено да бъде върнат на три месечни вноски с падежи 10.04.2020; 10.05.2020 г. и 10.06.2020 г. на равни вноски от 238,55 лв., включващи 166,67 лв. главница, 15 лв. лихва и 56,88 лв. такса гарант, при ГПР 49,7 % и 36 % договорен лихвен процент. Общата стойност на плащанията възлиза на 715,65 лв.. Крайният срок за погасяване на потребителския кредит е 10.06.2020 г. – падежът на последната вноска, който е изтекъл към момента на подаване на заявлението пред съда.

Съгласно чл. 4 от договора за кредит, кредитодателят ангажира дружество - гарант за връщане на вноски по кредитното правоотношение, за което кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя такса гарант. Посочената такса гарант е в общ размер на 170,65 лв. и е разсрочена на 3 равни месечни вноски от по 56,88 лева всяка, платими заедно със съответните месечни погасителни вноски по заема.

От приетото по делото заключение по съдебно – счетоводна експертиза се установява, че ответникът е усвоил предоставената му сума в размер от 500 лв. чрез системата на Изипей на 10.03.2020 г., като не е извършвал никакви плащания по договора.

Общо дължимата по договора сума възлиза на 602,64 лв., от които 500 лв. главница, 45 лв. договорна лихва за периода 10.04.2020 – 10.06.2020 г. и законна лихва за забава 57,64 лв. за периода 11.04.2020 – 26.05.2021 г.

Съдът кредитира заключението като обективно и компетентно изготвено.

Ищецът - заемодател е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, имащо право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ответникът е физическо лице-потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК.

Сключеният между страните договор е за потребителски кредит, поради което за него е приложим ЗПК, в редакцията, актуална към датата на сключването му. Съдът е длъжен служебно да провери дали са спазени всички законови изисквания при сключването на договора. съдът счита, че е налице нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора годишен процент на разходите от 49, 7 % и общата сума за плащане от заемополучателя не съответстват на действителните такива. Съгласно §1, т. 1 ДР 3 на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В т. 2 от същия параграф е указано, че „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

Съдът счита, че клаузата за избор на дружество гарант в чл. 4 от договора представлява условие за предоставянето на паричния заем. Договорената такса гарант от 56,88 лв. месечно е предвидено да се заплаща на заемодателя заедно с всяка месечна вноска, което практически оскъпява кредита. От своя страна тази такса се отразява и на стойността на годишния процент на разходите, представляващ сбор от общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчислен с помощта на изчислителния модул за ГПР в калкулатор.бг ведно с таксата гарант, същият възлиза на 706,27 %.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил таксата гарант в ГПР, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни.

Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява още невярна информация, което представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО аза нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО влече недействителност на договора в неговата цялост.

В чл. 3.1 от договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент от 36 %, за който липсва пояснение как е формиран. По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора за кредит или уговарят няколко лихвени проценти за отделни периоди от продължителността на договора за кредит, през които се прилага само определеният фиксиран лихвен процент.

4

В настоящия случай размерът на договорения фиксиран годишен лихвен процент е посочен в договора и договорната лихва е разпредЕ. като част от месечните погасителни вноски. Договореният лихвен процент в размер на 36 %, обаче, надхвърля трикратния размер на законната лихва, който към датата на сключване на договора за кредит е била в размер на 10.02 %, както съдът служебно установи. Това означава, че клаузата за уговорената в този размер възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като същата надхвърля рамките на присъщата възнаградителна функция и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя /аналогично е прието в решение № 906 от 30.12.2004 година на ВКС по гр. дело № 1106/2003 година, ІІ г. о., решение № 1359 от 11.03.2009 година на ВКС по гр. дело № 15/2007 година, ІV г. о., решение № 378 от 18.05.2006 година на ВКС по гр. дело № 315/2005 година, ІІ г. о., определение № 901 от 10.07.2015 година на ВКС по гр. дело № 6295/2014 година, IV г. о. /.