Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2390 от 16.09.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 979/2023
Вид
Определение № 2390
Подписан
16.09.2024
В сила
16.09.2024
Състав
Евгений Стайков, Галина Иванова, Мирослава Кацарска

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2390 гр. София, 11.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина Иванова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20238002900979 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Н. Д. В. чрез адвокат В. Т. обжалва решение № 98 от 23.01.2023 г. по в.гр.д. № 2116/2022 г. на Апелативен съд - София, ГО, 8 състав, с което след частична отмяна на решение № 1699 от 04.03.2020 г. по гр.д. № 2944/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 2 състав, настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предходно наименование „Райфайзенбанк /България/, праводател на ответника по касационната жалба „ОББ“ АД, ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 82 от ЗЗД сумата от 31 308, 50 лв., представляваща причинени имуществени вреди при неизпълнение на договорни задължения по Договор за банков консулт № 1085/30.08.2010 г., ведно със законната лихва от 02.03.2018 г. до окончателното заплащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1 , т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.При иск по чл. 79 от ЗЗД как следва да се определи съпричиняването на 1 вредите от страна на кредитора при положение, че без неговите действия същите не биха настъпили – като факт, обосноваващ приложението на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД или като основание за прилагането на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД?

Обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

2. Съответно ако съдът счита, че е налице хипотезата на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД как се определя процентът на съпричиняване на вредоносния резултат, когато действията на кредитора са от естество, без тях да не настъпи последният? По този въпрос също счита, че е налице допълнително основание съгласно чл.

280, ал.1, т. 3 от ГПК.

„Обединена българска банка“ АД, гр. София /като универсален правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД с предходно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ оспорва касационната жалба.

Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.

283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението ли це.

Въззивният съд е постановил решение по реда на чл. 294 от ГПК, след отмяна на решение на въззивния съд по гр.д. 2014/20, САС, 14 състав. С решение № 83 от 11.07.20222 г. по т.д. 859/21 г. ВКС, ТО, е посочено, че от значение за разрешаване на спора е значението за настъпване на вредата, като се изследва изпълнението на задълженията по договора за банков консултинг и задълженията на банковите служители, както и да се произнесе дали вредата за банката е настъпила в резултат на обстоятелства, за които е отговорен кредиторът и да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност или вредите са могли да бъдат избегнати от кредитора, ако е положена грижата на добрия стопанин и да приеме, че длъжникът не дължи обезщетение.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че на 30.08.2010 г. между „Райфайзенбанк /България/” ЕАД и Н. Д. В. е сключен договор за банков консултаинг, по силата на който банката е възлож ила на Н. В. срещу възнаграждение да посредничи (да свързва двете страни по кредитното правоотношение, като съветва потребителя на банкови услуги при избор на банков продукт и поемането на правни задължения по бъдещия кредитен договор) 2

Съдържанието на договора е определено и с оглед Правилата Правилата за организация на продажбите чрез агентска мрежа на за сключването на договори за продукти и услуги, предлагани от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, , конкретно чл. 60 и чл. 61. Въззивният съд е приел, че съгласно изискванията, установени в чл. 62 от тези правила, В. е поела правно задължение лично да се среща с потенциални и действителни клиенти на банката, да ги консултира и информира за предлаганите продукти, да ги снабди с необходимата за дадена сделка документация, да им помага и привлича нови клиенти за продуктите и услугите, които е упълномощена да продава, да извършва първоначална преценка на кредитоспособността и благонадеждността на клиента. В чл. 65 и 66 от Правилата е уговорено, че документите на клиента се внасят от агента в най-близкия за клиента офис или в офиса, който го обслужва, освен ако клиентът изрично не поиска друго. В. е била длъжна и да уведоми клиента, че той е длъжен да се яви лично в банката за среща с представител на банката, както и за подписване на договора.

Прието е, че не е спорно и правнорелевантното обстоятелство, че процесният договор за банков консултант е бил прекратен на 04.04.2016 г., т.е. процесното посредническо правоотношение е продължило в един относително дълъг период от време (около 6 години), през който между страните са изградени съществени делови отношения на взаимно доверие, вследствие на които е допускано от служители на нарушение на изискванията, въведени от самата банка в Правилата за организация на продажбите (предлагането) чрез агентска мрежа (кредитните договори да се подписват от кредитополучателя не пред агента - извън банковите офиси, а лично - пред банков служител).

Въззивният съд е направил съждение, че очевидно тази практика е била възприета от В. и банковите служители за обичайна и по-оперативна. Прието е, че тази практика е установена въз основа на изградените делови отношения на доверие, което предполага висока степен на добросъвестност от агента.

Тези изводи са направени въз основа на събраните гласни доказателства.

Обобщен е извод, че В. не е оправдала служебното доверие, което служителите на банката са оказвали, вследствие на което се е достигнало до настъпване на процесния вредоносен резултат.

Прието е, че именно от показанията на кредитополучателите по процесните кредитни „договори” Красимира Джимова и Пламен Гацов, се изяснява, че и двамата вече са били страна по предходни договори за банков 3 кредит, които са били прекратени поради изпълнение на поетите от тях парични задължения. Според възпроизведените от тях пред съда субективни възприятия те не са познавали В. и никога не са се срещали с нея, но както е прието в отменителното решение на ВКС (а и от събраните по делото доказателства се установява), Н. В. е внесла документите на „критополучателите” в банката. Макар и тези двама „кредитополучатели” (по процесните два „договора за кредит”) да са били вече клиенти на банката (по два предходни договора за банков кредит), в отчетите на мобилен банков консултант В. е удостоверила в колоната „Контакт с клиента” невярното „препоръчан”, а не съществуващ. Прието е, че очевидно, след като е внесла в банката подготвените и „подписаните” от тези двама „кредитополучатели” договори за банков кредит, тя предварително е имала информация, че са били вече клиенти на банката, но съзнателно, за да създаде погрешна представа за действителността, е удостоверила, че тези клиенти са „препоръчани”.

Посочено е още, че поради факта, че тези лица са били вече клиенти на банката, тя е имала достъп до техните лични данни, което я е улеснило в създаване на привидността, че именно тези „кредитополучатели” са предоставили - лично, своите данни и са изразили чрез подписване на всички внесени от нея в банката документи, правновалидна воля за пораждане на кредитно правоотношение.

Поради тези правни съображения и въззивната инстанция (в какъвто смисъл са и правните съждения на ВКС в отменителното решение) е достигнала до категоричния правен извод, че В. виновно и противоправно не е изпълнила своите правни задължения, поети в процесния посреднически договор (установени в чл. 62, чл. 66 и чл. 68 от Правилата).

Прието е, че именно вследствие на това несъответствие между правнодължимото и фактическото поведение на банковия консултант е сключен процесният договор за банков кредит, вследствие на което са причинени релевантните вредоносни последици - напускането без годен юридически факт (действителни договори за банков кредит) на парични средства в общ размер на общо 66 482 лв. от патримониума на банката и постъпването им в имуществения комплекс на трето лице, което нито е било в правоотношение с ищеца, нито е получило тези пари по нареждане на действителен кредитор на банката.

4

Въззивният съд е приел, че в цялостния, единен причинен процес на явленията и обстоятелствата в обективната действителност за настъпването на този вредоносен резултат е допринесло противоправното бездействие на служители на банката, които не са изпълнили своите правни задължения (установени в чл. 66 и чл. 68 от Правилата за организация на продажбите чрез агентска мрежа) да изискат лично явяване на одобрените за усвояване на искания кредит клиенти, за да положат пред тях своите подписи под съответния договор за банков кредит. Прието е, че, ако те бяха приложили тези, предписани от банката, правила, не би се достигнало до „усвояване” на тези кредити и прехвърлянето на процесните парични суми в патримониума на лица, които не притежават правно основание за това. Прието е още, че причинно - следствената връзка за настъпване на процесните имуществени вреди вследствие на виновното и противоправно неизпълнение на договорните задължение от ответницата не е прекъсната от обстоятелството, че и служители на банката не са приложили установените от ищцовото дружество правила. Установено е, че банковият консултант е изпълнявал през един сравнително дълъг период от време (около 6 години) своите договорни задължения, който е достатъчен, за да се изградят между него и служители на банката служебни доверителни отношения, вкл. и в разрез с правилата, те са приемали за достоверни договори за банков кредит, предварително подписани от кредитополучатели - извън банковия офис. Установено е, че това е била утвърдена практика, с оглед показанията на свидетеля Е. Ж. - Докова, че съобразно тази утвърдена практика (извън предписаните от банката правила) този кредотополучател е сключил договор за банков кредит. Именно, възползвайки се от така изграденото доверие, служителите на банката са били въведени в заблуждение (в гражданскоправния смисъл на това понятие), което ги е мотивирало да приемат представените от ответницата и „подписани” от кредитополучателите договори за банков кредит като обективиращи действително изразена правновалидна воля. Прието е, че без изградените през дългите години съвместна работа с банковия консултант делови отношения служителите на банката не биха се доверили на нейните уверения, дадени и в Отчета на мобилния банков консултант, а биха проверили лично самоличността на „кредитополучателите”, вследствие на което не биха се „усвоили” процесните парични суми, представляващи имуществена вреда за банката.

5

За основополагащо при настъпване на вредоносния резултат е прието, че ответницата виновно и противоправно не е изпълнила задълженията си, произтичащи от договора между страните, както и Прав илата за регулация на дейността – чл. 62, чл. 66, чл. 68 от Правилника. Имплицитно е достигнат до извод, че увреждането не би могло да се предотврати само с действия от банката при проявяван е грижата на добрия търговец. Прието е, че бездействията на служителите на банката да упражнят контрол и да се уверят в самоличността на договорителите, са допринесли до настъпване на вредоносния резултат, но не изключват отговорността на ответника.