Решение № 148 от 05.03.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 148 гр. София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева при участието на секретаря Славия Г. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20248002103562 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5136/01.08.2024 г. на П. Г. Д. и Т. В. Д., подадена чрез адвокат М. П., срещу въззивно решение № 131/04.07.2024 г. по в. гр. д. № 557/2023 г. на Окръжен съд - Ловеч.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

С определение № 3308 от 24.06.2025 г. по гр.д. № 3562/2024 г. на ВКС, ІI г.о. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 131/04.07.2024 г. по гр. д. № 557/2023 г. на Окръжен съд - Ловеч. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – поради съмнения за вероятна недопустимост на въззивното решение по отношение на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу В. Д.. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в останалата част в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса, свързан с формата за действителност на отказа от вещно право на ползване. Касационната проверка е за съответствието на приетото от въззивния съд по този въпрос наличие на мълчалив отказ от ограничено вещно право на ползване с посочената от касатора практика на ВКС.

Ответникът по касационната жалба В. Т. Д., чрез адвокат С. А., оспорва жалбата.

Претендира сторените в производството пред касационната инстанция съдебни разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., при проверка на заявените в касационната 1 жалба касационни основания, намира следното:

С въззивното решение е отменено решение № 382/30.08.2023 г. по гр. д. № 87/2023 г. на Районен съд – Ловеч, с което е признато за установено по отношение на В. Т. Д., че П. Г. Д. и Т. В. Д. са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], с заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/ 2013 г., както и е признато за установено по отношение на В. Т. Д., че П. Д. и Т. Д. са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2 заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/2013 г., и В. Д. е осъден да предаде владението върху сграда с идентификатор ****. Вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени: 1/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т.

Д. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него сграда с идентификатор № ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/2013 г.; 2/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т. Д. иск за признаване по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/2013 г.; 3/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 86 кв.м., находяща се в имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/ 2013 г., и да бъде осъден да предаде владението върху сградата.

Въззивният съд е приел, че ответникът В. Д. е баща на ищеца Т. Д.. Т. и П. Д. са сключили граждански брак на 07.02.1994 г., като техен син е другият ответник – В. Д.. На 07.03.2001 г.

В. Д. и съпругата му Е. Д. са дарили на сина си Т. Д. апартамент в [населено място], като са си запазили право на ползване пожизнено, безвъзмездно, заедно и поотделно. Впоследствие през 2012 г. апартаментът е бил дарен от Т. и П. Д. на сина им – В.. Ищците също са си запазили право на ползване върху този имот пожизнено, безвъзмездно, заедно и поотделно, като в нотариалния акт е отбелязано, че ще упражнят това свое право след погасяване на правото на ползване на В. и Е. Д. Установено е от доказателствата, че през 1997 г. М. Г. и Т.

Ц. са продали на Т. Д. дворно място в [населено място], обл. Л., с площ от 842 кв.м., заедно с 2 построената в него жилищна сграда, лятна кухня, други подобрения и трайни насаждения.

Имотът е придобит в режим на СИО – по време на брака между Т. и П. Д. С нотариален акт № 4/2013г. последните са продали този поземлен имот, ведно с построената в имота сграда, на сина си В. Д., запазвайки за себе си правото на ползване заедно и поотделно до края на живота си. Съдът е отбелязал, че в сделката не е включена изградената лятна кухня в имота.

На 23.02.2018 г. В. и Е. Д. са декларирали, с вписана декларация с нотариална заверка на подписите от 23.02.2018 г., отказ от правото си на ползване върху апартамента в [населено място], запазено с нотариалния акт за дарение от 07.03.2001 г. С нотариален акт № 200 от 02.04.2018г. В. Д., представляван от Т. Д., е учредил в полза на В. и Е. Д., също представлявани от Т. Д., пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху процесния недвижим имот в [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда. През ноември същата година В. и Е. Д. са напуснали апартамента в [населено място] и са се настанили в лятната кухня-пристройка в имота в [населено място]. Съдът е констатирал, че Е. Д. е починала на 21.11.2019 г. и оттогава отношенията между страните са се влошили. В.

Д. е поискал от П. и Т. Д. да му предоставят за обитаване първия етаж на жилищната сграда, но получил отказ. С влязло в законна сила решение по гр.д. № 1323/2022 г. на РС-Ловеч Т. Д. е задължен на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН да се въздържа от домашно насилие върху В.

Д. и на основание чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗЗДН е отстранен от съвместно обитаваната с баща си жилищна сграда в [населено място] за срок от 10 месеца, считано от 26.08.2022 г., който е изтекъл. От свидетелските показания съдът е приел, че В. Д. е започнал на живее на първия етаж на къщата и ограничил достъпа на ищците, които са продължили да ползват втория етаж, но след влизане в сила на решението по гр. д. № 1323/2022 г. са напуснали имота и са се установили да живеят в друг имот в същото село. На 10.08.2021 г. В. Д., представляван от баща си Т. Д., е продал апартамента в [населено място]. В нотариалния акт е записано, че имотът не е обременен от ограничени вещни права или вещни тежести. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че активната материалноправна легитимация на ищците е недоказана. Ищецът Т. Д. е придобил процесния имот по време на брака си с ищцата П. Д., като през 2013 г. са го продали на сина си В., запазвайки правото си на ползване върху него. С последвалите прехвърлителни сделки страните са целели да осигурят грижи в напредналата възраст на В. и Е. Д. В тяхна полза надлежно е учредено право на ползване върху имота в [населено място], като Т. Д. е съзнавал вида на извършените действия и правните последици. Съдът е приел, че с подписването на договора за учредяване на правото на ползване, Т. Д. е обективирал и отказ от своето право на ползване. Този извод се потвърждавал и от признатия от ищеца Т. Д. неизгоден за него факт, че е учредил пожизнено и безвъзмездно право на ползване на родителите си, но той и съпругата му не са информирани, че следва да се откажат от своето право на ползване. Съдът е посочил, че Т. Д. е имал реална представа относно значимостта на уговорките с родителите си за учредяване на право на ползване, съответно волята на страните е била да се създаде правна сигурност на В. и Е. Д. след прехвърляне на жилището им в [населено място]. До същото заключение водел и фактът, че ищците са предявили иск по чл. 108 ЗС срещу В. Д. само относно жилищата сграда, независимо че са напуснали 3 имота и живеят другаде.

С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантния за изхода на спора правен въпрос, поставен в изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК, по който е допуснато и касационното обжалване с определението по чл.

288 ГПК, настоящият състав намира следното:

Въззивното решение е недопустимо в частта, с която е отменено първоинстанционното решение по отношение на В. Т. Д., като е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. срещу този ответник иск за признаване за установено, че ищците са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], , с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/ 2013 г. Ответникът В. Д. не е обжалвал първоинстанционното решение в частта, с която искът по отношение на него е уважен, и в тази част първоинстанционното решение е влязло в законна сила. Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е подадена само от другия ответник - В. Д., по отношение на уважените спрямо него искове. Оттук следва, че без да е бил надлежно сезиран с въззивна жалба, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в необжалвана част, влязла в законна сила. С оглед на това въззивното решение в тази част следва да бъде обезсилено като недопустимо.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване следва да се има предвид установената практика на ВКС, която се възприема и от настоящия състав. С нея приема, че в чл.100 ЗС е предвидена форма за действителност на отказа от вещни права върху недвижим имот. Разпоредбите на чл.100 ЗС, към който препраща чл.111, ал.1 ЗС, се прилагат и за отказ от вещно право на ползване върху недвижим имот, т.е. същият следва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписите. За да е валиден отказът от ограниченото право на ползване по чл.56 ЗС, той следва да бъде извършен в писмена форма с нотариална заверка на подписа на заявителя и съответно да е вписан. При наличие на тези предпоставки правото на ползване се погасява, тъй като е неотчуждимо /определения, постановени по чл.274, ал.3 ГПК: №194/10.05.2010г. по ч.гр.д.№95/2010г., ІІ г.о., № 126/08.03.2010г. по ч.гр.д.№94/2010г., І г.о./.

По основателността на касационната жалба. С оглед посоченото по-горе, следва да се приеме, че в нарушение на материалния закон е изводът на въззивния съд, че с подписването на договора за учредяване на правото на ползване, в качеството си на пълномощник на продавача, Т. Д. е обективирал и отказ от своето право на ползване върху същия имот, както и че това се потвърждава от признатия от ищеца Д. факт, че е учредил пожизнено и безвъзмездно право на ползване на родителите си, но той и съпругата му не са информирани, че следва да се откажат преди това от своето право на ползване. По делото е безспорно установено, че ищците са закупили процесния имот през 1997г., през 2013г. са се разпоредили с правото на собственост върху него в полза на ответника В. Д., като са запазили за себе си – заедно и поотделно, пожизнено и безвъзмездно, правото на ползване.