Решение № 635 от 21.11.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 635 гр. К., 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря РАДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20235510100637 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявените искове са с правно основание чл.220, ал.1 от КТ, чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че е сключил със С. Е. М., с ЕГН-**********, трудов договор за длъжността с., при уговорено трудово възнаграждение в размер на 800.00 лв., считано от ***., като на същият било връчено съответното удостоверение по ред на чл.62, ал.3 от КТ, заверено от ТД на НАП и длъжностна характеристика, като след запознаване с всички вътрешни актове, М. предоставил и съответните уведомления и декларации. На всеки един от служителите били осигурявани безплатни нощувки и изхранване на пълен храноден, независимо дали служителят е на смяна или не, като нощувките били в хотела, в който било разположено заведението. През периода на трудовото правоотношение служителят М., както и други служители молели за аванси, които били отбелязвани на разходни касови ордери. На ***г. ответникът отправил молба за прекратяване на правоотношението му, въз основа на която били подготвени заповед за прекратяване на правоотношението. При напускане ответникът получил оформената си трудова книжка и декларирал липсата на финансови и документални претенции към работодателя. При прекратяване на правоотношението той не възстановил сумите за предоставените му храна и нощувки, както и неустойка съгласно двустранното подписано споразумение. При прекратяване на правоотношението ответникът не заплатил неспазеното от него предизвестие.

За дължимите суми на ответника била изпратена покана за доброволно изпълнение, надлежно получена от него на ***г., но плащания не били 1 направени. Дължими от ответника суми били: 2400 лв. за неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 от КТ, 930.00 лв. за предоставени храна и нощувки за периода *** г. - *** г. / за всеки календарен ден по 30 лв./ и 420 лв., договорена неустойка, детайлно описани в споразумение от ***г., подписано между дружеството и ответника. Сочи, че споразумението урежда правото на работодателя при настъпване на някоя от хипотезите, уредени в т.3 на споразумението да претендира обезщетение за предоставените храна и нощувка на ответника за всеки един ден, в който на последния са били предоставяни същите - в случая се касаело за 31 календарни дни ползвани храна и нощувки на обща стойност 930 лв. при едностранно прекратяване на трудовия договор от страна на работника. Претендираното обезщетение било договорено да бъде заплатено в едноседмичен срок от преустановяване на трудовото правоотношение.Тъй като липсвало доброволно плащане в едноседмичния срок, то претендираната неустойка в размер на 5 % от договорената сума - 930 лв. дължима за всеки ден забава и била начислена за периода ***г. - ***г. - датата на писмената покана за доброволно изпълнение.

Сумата в размер на 2400 лв. се дължала за неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ, тъй като на ***г. ответникът връчил молба за прекратяване на трудовото правоотношение, едностранно и без да се спази уговорения срок на предизвестие от 90 дни, описан в чл.VI от трудовия договор. В хода на производството е допуснато увеличение на исковата претенция за заплаща не неустойка. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника С. Е.

М., с ЕГН-**********, със съдебен адрес: гр.К., *** да заплати на "Д." ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.Б., ***, ЕИК:***, представлявано от управителя Д. Я. Д., следните суми: 2400 лв. за неспазено предизвестие по реда на чл.220, ал.1 КТ, 930.00 лв. за предоставени храна и нощувки за периода ***г. - ***г., като дължимата сума за всеки ден е в размер на 30 лв. съгласно споразумение от ***г. и 861 лв. неустойка, както и лихва за забава върху всяка сума, считано от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане. Претендира съдебни разноски.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва предявените обективно съединени осъдителни искове.

Сочи, че на *** г. сключил с ищеца като работодател трудов договор по чл.70, ал.1, т.1 КТ със срок на изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, с начало на изпълнение на договора: считано от *** г., за длъжността“ с.“, с код по ИКПД ***, място на работа: б. в хотел „Я.“, с.Л., общ.Ц. при работно време: пълно работно време от 8 часа на ден, при 5дневна работна седмица, с основно месечно трудово възнаграждение - 800 лв., което ще се изплаща еднократно, ежемесечно, в периода от 25-то до 30-то число на следващия месец и с уговорен срок на предизвестие за прекратяване на договора: 90 дни. При сключване на трудовия договор на *** г. двете страни подписали и Споразумение. Изпълнението на трудовия договор започнало на *** г. и приключило на *** г., когато ТПО било прекратено. За 31 дни, в периода от *** г. до *** г. вкл. работодателят осигурил за своя сметка съгласно чл.294 от КТ безплатно хранене (обяд и вечеря) и покрил разходи му като работник за квартира в общ размер 140.00 лв. - четирикратно по 35.00 лв. за всяка от четирите работни седмици на договора. Оспорва твърдението на ищеца, че трудовият договор е прекратен на *** г. от него С. М. по реда на чл.326, ал.1 и 2 от КТ във вр. с чл.220, ал.1 КТ с писмена молба до 2 работодателя, съставена и подадена от него като работник на *** г. Твърди, че не е подписал и не е подал на ***г. до работодателя представената от ищеца „Молба“, че при прекратяване на трудовия договор не е спазил уговорения 90дневен срок на предизвестие и че дължи на ищеца обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за неспазения 90-дневен срок на предизвестие в размер на 3-месечното му брутно трудово възнаграждение. Твърди, че по време на трудовия договор, на *** г. се записал за редовен студент от първи курс в Т. (ТУ)-С., където през кандидат-студентската кампания на *** г. бил приет на редовно обучение за виеше образование по специалност „К.“. Предвид този факт, малко след *** часа на *** г., след края на работния ден на *** г. връчил на управителя на работодателя Л.Д. писмено заявление за прекратяване на трудовия договор без предизвестие на основание чл.327, т.6 от КТ, поради продължаването на образованието му в учебно заведение редовно обучение, считано от *** г.

Сочи, че при сключване на трудовия договор на *** г. работодателят му предоставил празни формуляри на документи, включително формуляр на „Молба“, във който попълнил реквизитите: имена, ЕГН, данни по лична карта, подпис и две имена - без да бъдат нанесени/попълнени дата на прекратяване на договора и дата на съставяне на документа. Подписаният документ „Молба“ без двете дати - останал при работодателя на негово разположение.

Двете дати „*** г.“ в този документ твърди, че не са записани от него, а са нанесени впоследствие от работодателя. На дата *** г. не е съставил и не е подал „Молба“ (приложение 9). Единственият документ, който съставил, подписал и връчил на управителя на *** г. бил горепосоченото писмено заявление за прекратяване на ТПО между страните без предизвестие на основание чл.327, т.6 от КТ. Искът за сумата от 2400.00 лв., представляваща обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазен 90-дневен срок на предизвестие бил неоснователен. Ако предварително подписаната от него бланкетна Молба (приложение 9), която впоследствие била датирана и заведена от ищеца на *** г., се явявала правно валидно и релевантно волеизявление на работника като страна по трудовия договор, това волеизявление представлявало предложение по чл.325, т.1 от КТ за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, като съдържало и евентуално предизвестие за прекратяване на договора, с изричното заявление, че предизвестието ще бъде отработено от работника. В молбата липсвало волеизявление на работника за прекратяване на ТПО по чл.220, ал.1 от КТ преди да изтече срокът на предизвестието. Същия ден - на ***г., със Заповед ***/*** г. работодателят прекратил трудовия договор без предизвестие на основание чл.71, ал.1 КТ - в рамките на уговорения в негова полза 6-месечен срок за изпитване. Следователно ТПО било прекратено на *** г. от работодателя без предизвестие по реда на чл.71, ал.1 от КТ. Ако се приемело, че Заповед ***/*** г. представлява насрещно писмено волеизявление на работодателя за приемане молбата на работника за неговото освобождаване, ТПО било прекратено на *** г. по взаимно съгласие на страните на основание чл.325, т.1 от КТ. И в двете посочени хипотези ТПО между страните не било прекратено от него като работник с предизвестие по реда на чл.326, ал.1 и ал.2 от КТ във вр. с чл.220, ал.1 от КТ при неспазване на уговорения 90-дневен срок на предизвестие. Тъй като трудовият договор не бил прекратен от работника с предизвестие по реда на чл.326, ал.1 и 2 от КТ във вр. с чл.220, ал.1 КТ, то нямал задължение да отработва срока на предизвестие и не дължал на ищеца обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за 3 неспазено предизвестие. Тъй като трудовият договор бил прекратен от работника без предизвестие по реда на чл.327, т.6 от КТ, нямал задължение да отработва срок на предизвестие и не дължал на ищеца обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазено предизвестие. Твърди, че искът за сумата от 930.00 лева, представляваща обезщетение по т.3 на споразумение от *** г. е неоснователен. Ако се приемело, че трудовият договор е прекратен на някоя от по-сочените по-горе две хипотези (от работодателя без предизвестие по реда на чл.71, ал.1 от КТ или по взаимно съгласие на страните по реда на чл.325, т.1 от КТ), и в двата случая не било налице едностранно прекратяване на договора от работника, при което клаузата на т.3 от споразумението била неприложима. Ако се приемело, че трудовият договор е прекратен на посочената по-горе алтернативна хипотеза (от работника без предизвестие по реда на чл.327, т.6 от КТ), ТПО било прекратено въз основа на правомерно и добросъвестно упражнено от него като работник субективно право, законово регламентирано в КТ. Сочи, че добросъвестното и правомерно упражняване от работника на неговите нормативно установени и законово гарантирани в КТ субективни трудови права по ТПО с работодателя, не представлява непредпазлИ. или умишлено неправомерно действие/поведение, причиняващо вреди на работодателя, за което работникът би могъл да носи каквато и да било имуществена отговорност (било ограничена или пълна такава) по реда на чл.203, ал.1 или ал.2 от КТ. През времето на действие на ТПО работодателят му осигурил съобразно чл.294 от КТ социално-битови нужди като работник, изразяващи се в хранене и поемане разходи за квартира, срещу което той е престарал своя труд. С прекратяването на ТПО от работника, работодателят не претърпявал никакви имуществени вреди и не можел да претендира обезщетение, нито да иска възстановяване на направените по време на действието на ТПО социално-битови разходи за работника. Заявява, че едностранното прекратяване на ТПО от работника на предвидено в КТ основание не е неправомерно виновно поведение на работника и не увреждало работодателя, поради което било юридически несъстоятелно и абсурдно работникът да носи имуществена отговорност и да дължи на работодателя парично обезщетение по реда на чл.203, ал.2 от КТ. Клаузата на т.3 на споразумението от *** г. по същество представлявала наказателна имуществена санкция, наложена на работника за негово правомерно поведение, изразяващо се в упражняване на установеното в КТ субективно право да прекрати едностранно ТПО с работодателя. С клаузата в т.З от споразумението работодателят по същество заробва и закрепостява икономически работника. Твърди, че клаузата на т.З от споразумението между страните от *** г. е недействителна-нищожна, поради протИ.речието й със закона и поради неморалност, накърняването на добрите нрави, добросъвестността и справедлИ.стта. Клаузата в т.3 на споразумението нямала цел, предназначение и функция да компенсира имуществени вреди на работодателя, защото никакви вреди той не понасял и не търпял. Клаузата на т.3 нямала обезщетителни функции, а е проявление на недопустимо, неоправдано и непосилно финансово санкциониране, задлъжняване и заробване на работника за сметка на несправедлИ. и необосновано облагодетелстване и обогатяване на работодателя. Подобна клауза била нетърпима и неприемлива за правния ред, за справедлИ.стта и морала, и увреждала обществения интерес. Затова справи изрично възражение за 4 недействителност-нищожност на клаузата в т.3 на споразумението от *** г.