Решение № 5355 от 07.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5355 гр. София, 07.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20251100506899 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 28.11.2024г., постановено по гр.д. № 14252/2022г. по описа на СРС, ГО, 87 състав, е уважен предявеният от “БДИН АУТО” ЕООД срещу “МОНТАНА-АВТОБУСЕН ТРАНСПОРТ” ЕООД иск с правно основание чл.

61, ал. 3 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4 248 лева, представляваща разходи за осъществена пътна помощ във връзка с ПТП, станало на 03.05.2017 г. на път Е-79, в близост до с. Смоляновци, обл. Монтана, между товарен автомобил с рег. № ****, марка ДАФ и автобус марка Мерцедес, с рег. № ****, собственост на ответното дружество, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.03.2022г. до окончателното изплащане на вземането. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над 4 248 лева до пълния предявен размер от 4 488 лева.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск е подадена въззивна жалба от ответника “МОНТАНА-АВТОБУСЕН ТРАНСПОРТ” ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до 1 необоснованост на формираните от съда изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че съобразно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на спорното право, в тежест на ищеца е било да докаже, че извършеното е в интерес на ответника; че е имал намерения да управлява чуждата работа и това е извършено доброволно; че работата е била предприета уместно и е била добре управлявана. Счита, че посочените елементи от фактическия състав на съдебно предявеното вземане не са били установени по реда на пълното и главно доказване. Излага още, че сключеното между ищеца и ОПУ Монтана споразумение не го обвързва, тъй като не е страна по същото. Поддържа, че единственият мотив на ищцовото дружество за предприемане на действия по изваждане и репатриране на увреденият автобус е задоволяване на собствения материален интерес, изразяващ се в получаване на стойността на извършените разходи.

Въззивникът аргументира становище, че процесната работа не е била предприета уместно, нито е била добре управлявана и в интерес на ответника.

Напротив, действията са били извършени въпреки изричното противопоставяне от страна на ответното дружество. Оспорват се и изводите на съда за неоснователност на наведеното възражение, че при извършване на репатрирането ищецът е увредил собствената на ответника вещ. По изложените съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

Въззиваемият “БДИН АУТО” ЕООД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Излага, че не е доказано твърдението на ответника, че същият е разполагал с необходимата техника, с която да премести и репатрира увреденото превозно средство. Поддържа, че по делото са установени всички предпоставки за присъждане на претендираното обезщетение. Размерът на същото бил определен въз основа на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническа експертиза. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част.

2

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

За да постанови решението първоинстанционният съд е приел, че ищецът е предприел правомерни фактически действия по повдигане и преместване на собствения на ответника аварирал автобус, без това да му е било възложено от ответното дружество или представител на последното да е дал съгласие преди или през време на извършване на работата, поради което страните не са обвързани от договор. Аргументирал е становище за неоснователност на възражението на ответника, че ищецът няма материална легитимация да търси от него изпълнение на възникналото вследствие на извършените фактически действия задължение, тъй като между него и трето за правоотношението лице Областно пътно управление Монтана е сключено Споразумение за сътрудничество от 09.12.2016г., по силата на което “БДИН АУТО” ЕООД се е задължил по всяко време на денонощието да реагира на постъпили от ОПУ Монтана. Този извод е обоснован с нормата на чл. 21 от ЗЗД, съгласно която договорът произвежда действие единственото между страните по него. Посочено е още, че е осъществен фактическият състав на нормата на чл. 61, ал. 3 от ЗЗД – извършване на чужда работа, без да е налице натоварване, която работа е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес, както и че в случая работата е била предприета въпреки волята на заинтересувания. По тези съображения е направен извод, че ответното дружество дължи сумата, която е спестило до размера на обедняването на насрещната страна, а именно стойността, необходима за изваждане и репатриране на автобуса от мястото на ПТП до мястото, където е предаден за отговорно пазене, определена от вещото лице по САТЕ по средни пазарни цени в размер на 4 248 лева.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е 3 постановено в нарушение на материалния закон. При изложените в исковата молба твърдения, предявеният по делото осъдителен иск следва да се квалифицира като такъв с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за възстановяване на сторените от ищеца разходи за изваждане и репатриране на увредения автобус, с която сума ответникът се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца. Първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията като иск с правно основание чл. 61, ал. 3 от ЗЗД, приемайки, че правоотношението между страните следва да се уреди съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, е дейност на съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Извършената от ищеца квалификация на спорното право не ограничава съда да даде защитата според действително осъщественото правно основание, тъй като предложената от него квалификация на предявения иск не е обвързваща за съда /в този смисъл решение № 108/08.07.2015г. по гр.д. № 415/2015г. на ВКС, І ГО и цитираните в него други решения на ВКС/.

В случая ищецът е навел фактически твърдения, че по силата на Споразумение за сътрудничество от 09.12.2016г., сключено с Областно пътно управление Монтана, специализирано звено на АПИ, е осъществявало услуга „Пътна помощ“ за ПТП, настъпили по републиканската пътна мрежа на територията на Област Монтана, като според чл. 4 от Споразумението възнаграждение за извършените услуги се дължи на дружеството-ищец от собствениците на МПС, които са били репатрирани и на които е била предоставена услугата, а Областно пътно управление Монтана не дължи възнаграждения на ищеца. Въз основа на това споразумение, на 03.05.2017г. директора на ОПУ Монтана изискал съдействие от ищеца относно репатриране на автобус марка Мерцедес, с рег. № ****, собственост на ответното дружество, който участвал в ПТП. С оглед сключеното споразумение ищецът предоставил услугата „Пътна помощ“ чрез изваждане и репатриране на автобуса от мястото на ПТП, за което били ангажирани два репатриращи автомобила и четирима механици, служители на ищцовото дружество. При извършване на действията по изваждане, обезопасяване и репатриране на пострадалия автобус били използвани и двата репатриращи 4 автомобила и участвали и четиримата служители на ищеца, поради което същият претендира стойността на обичайното възнаграждение за такъв вид дейност в размер на 3 336 лева с вкл. ДДС. Сочи още, че поради големината на автобуса, за неговото изваждане, натоварване и преместване е използван кран, за който ищцовото дружество заплатило наем в размер на 1 152 лева с вкл.

ДДС, която сума също се претендира като дължима от ответника.

Ищцовото дружество е извело активната си материална легитимация въз основа на сключеното с трето за спора лице споразумение, по силата на което е поело задължение да предоставя услугата “Пътна помощ” за ПТП, настъпили по републиканската пътна мрежа на територията на Областно пътно управление - Монтана и твърдение, че за процесния случай е налице изрично възлагане от представляващия Областното пътно управление Монтана. Посоченото налага извод, че се твърди изпълнение на договорно задължение, което изключва хипотезата на водене на чужда работа без пълномощие по смисъла на чл. 60, вр. чл. 61 от ЗЗД. Цитираните разпоредби намират приложение като относима материално-правна норма при заявен правопораждащ фактически състав, включващ доброволна намеса /а не в изпълнение на договор или по силата на закона/ в чужда правна сфера без възлагане. В случая, както се посочи, ищецът твърди да е предприел работата въз основа на изрично възлагане от трето за спора лице, т.е. твърди, че престираното от него е в изпълнение на собствено договорно задължение към трето лице. С оглед изложеното се налага извод, че претенцията за заплащане на сторените разходи, с който ответникът се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, при липса на възникнало между страните договорно правоотношение, следва да се квалифицира с източник – неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

Предметът на делото е спорното материално субективно право претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено 5 основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл е и трайната съдебна практика - решение № 124/24.03.2011г. по гр.д. № 882/2010г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010г. по гр. д. № 738/2009г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010г. по гр. д. № 92/2009г. на ВКС, ГК, ІV ГО и др.

Доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на определения от страните предмет на делото и в границите на търсената от ищеца защита, като е разгледал всички факти, на които ищецът се е позовал в исковата молба, дадената погрешна правна квалификация на исковата претенция обуславя единствено неправилност на обжалваното решение, но не и недопустимост. Въззивният съд като инстанция по съществото на спора е длъжен сам да даде правилната правна квалификация на претенцията и да реши спора съобразно нея.

Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.