Определение № 315 от 14.05.2025, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 315 гр. Кюстендил, 14.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Д. Джонева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно частно гражданско дело № 20251500500215 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК.

Образувано е по подадена частна жалба с вх. №12339/18.11.2024 г. от Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“ вписано в регистър БУЛСТАТ под № 177492004, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, представлявано от Димитър Мирославов Милев - Управител, насочена против Определение № 189 от 12.02.2024 г., в частта му с която се оставя без уважение молба с вх. № 11455/28.10.2024г.

Сочи се, че съдът е определил възнаграждение съгласно минимума за заповедно производство по реда на чл.38, ал.2 ЗА, но съгласно действащото законодателство, адвокатските услуги не били освободени от заплащане на ДДС, поради което и във вр. с § 2а от НМАВ за регистрираните по ЗДДС се начислявал ДДС върху възнагражденията по тази наредба и се считал за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. Позовава се и на съдебна практика в т.см. – напр. определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г. на ВКС, ТК, I I т. о. и в постановените по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 41 от 25.01.2017 г. по ч. т. д.

№ 2127/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о

Към представения по делото договор по чл.38 от ЗА в случая били представени и доказателства за регистрация по ДДС на адвокатското дружество. Поради което съдът определил възнаграждението и то не подлежало на редукция.

Иска се атакуваното определение да бъде отменено в тази му част, като към 1 определеното адвокатско възнаграждение се начисли и 80 лв. ДДС.

Съгласно указанията на чл. 276, ал. 1 от ГПК от ГПК препис от частната жалба е бил изпратен на ответника по нея, който в срок е депозирал отговор, с който е застъпена тезата, че постъпилата жалба е неоснователна, а атакуваното определение правилно в атакуваната част.

Постъпила е и частна жалба с вх. 12353/19.11.2024 г., депозирана от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК: 207172780, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1527, ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, представлявано от Изпълнителния директор Я. Б. Я., насочена против Определение № 189/12.02.2025 г., постановено от P C Дупница по ЧГД 1618/2024 г. в частта за разноските.

Съгласно указанията на чл. 276, ал. 1 от ГПК от ГПК препис от частната жалба е бил изпратен на ответника по нея, който не е депозирал отговор.

Съдът, в настоящия му съдебен състав, като прецени представените доказателства и във връзка с наведените твърдения, намира следното от фактическа страна:

Производството пред заповедния съд е било образувано по заявление на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД, ЕИК: 207172780, с адрес: област СОФИЯ (СТОЛИЧНА), община Столична, гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, със законен представител Я. Б. Я. – изпълнителен директор, представлявана от пълномощник - юрк. Е. И., за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за сумите: главница в размер на 821.77 лв. (осемстотин двадесет и един лев и седемдесет и седем стотинки); договорна лихва в размер на 36.16 лв. (тридесет и шест лева и шестнадесет стотинки) за периода от 12 август 2022 година до 24 март 2023 година; мораторна лихва в размер на 166.31 лв. (сто шестдесет и шест лева и тридесет и една стотинки), за периода от 25 март 2023 година до 28 май 2024 година, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 20.06.2024 година до окончателно изплащане на вземането, като са претендирани и разноски в общ размер на 25 лв. – внесена държавна такса, както и сумата в размер на 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

В заявлението е било посочено, че вземането произтича от следните обстоятелства: задължение по договор за паричен заем № 4549207/28.07.2022 година.

На 12.07.2024 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за посочените суми.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Поради това са били отправени указания до заявителя по чл. 415, ал. 2 от ГПК, като са му били разяснени и подлеците по ал. 5 от същия текст на закона.

Съобщението за това е получено от заявителя на 14.08.2024 г.

В срока по чл. 415, ал. 5 ГПК заявителят не е представил доказателства за предявен иск относно вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, поради което и на основание чл. 415, ал. 5 ГПК съдът е обезсилил заповедта за изпълнение със свое Определение № 1124 от 08.10.2024 г., като е осъдил „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД гр.София да заплати направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. на лицето А. И. Й., ЕГН **********.

2

Посоченото по-горе определение е било връчено на пълномощник на заявителя, който в срока по закон е заявил искане с правно основание чл. 248 от ГПК, като е твърдял, че присъденото адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до размера от 50 лв.

Искане с правно основание чл. 248 от ГПК е било депозирано и от пълномощника на длъжника в заповедното производство - Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, който е посочил, че върху присъденото му адвокатско възнаграждение се следва и начисляване на ДДС в размер на 80 лв.

С атакуваното определение исканията на двете страни са били оставени без уважение, като аргументи в т.см. не са изложени от съдебния състав, който го е постановил.

Въз основа на гореизложената фактическа обстановка, настоящата инстанция възприема следното от правна страна:

Частните жалби са процесуално допустими, подадени са в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

Обжалваното определение е ВАЛИДНО И ДОПУСТИМО. Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения процесуален ред и форма, и в резултат на направено надлежно искане от страни в процеса за изменение на постановения по реда на чл. 415, ал. 5 ГПК съдебен акт, макар и да не спазено изискването на основния закон (Конституцията на Република България), както и процесуалния - чл.236, ал.2 ГПК, за мотивиране, което се отнася до всички съдебни актове, включително и разпорежданията, поради необходимостта да са известни причините за тяхното постановяване. Липсата на мотиви, неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви, според съдебната практика, не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото те нямат отношение към процесуалните предпоставки за съществуването или упражняването на правото на иск. Приема се, че липсата на мотиви или погрешни мотиви водят до неправилност на обжалвания акт поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но не и до неговата недопустимост или нищожност. В този смисъл е р.№ 432/26.10.2010 год. по гр.дело № 826/2010 год. на ВКС, ГК-ІІ г.о.; р.№ 157/01.07.2011 год. по гр.дело № 1125/2010 год. на ВКС, ГК-ІІІ г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. волята на съда в случая - да отхвърли исканията на страните по чл. 248 от ГПК, е ясна. Атакуваният съдебен акт обаче, е неправилен по следните съобажения:

В хипотезата като настоящата, когато е налице обезсилване на заповедта за изпълнение, по-нататъшно исково производство за установяване на вземането не може да се развие, поради което сторените от длъжника разноски, подлежат на присъждане от съда в заповедното производство. В тази хипотеза право на разноски има единствено длъжникът на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, тъй като заявителят се е отказал от предприемането на по-нататъшни процесуални действия по установяване на своето вземане. Изключение от това правило е налице само в случай, че искът не е бил предявен поради плащане от страна на длъжника в срока по чл. 415, ал. 5 от ГПК /т.

10в от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, каквото обстоятелство в случая не е налице. В т. см. е и становището на съдебната практика, според което при постановяване на краен съдебен акт на основание чл. 415, ал.2 ГПК по аналогия следва да се възприемат разрешенията, наложени в практиката по повод прекратяване на искови производства преди устни състезания по отношение на разноските.

3

Длъжникът и неговият процесуален представител в случая не са договорили заплащането на възнаграждение, но е било поискано определянето на такова в хипотезата на чл. 38 от ЗА. Съдът (ДРС), по съвършено неясни причини, с Определение №1124/2024 г. е присъдил в полза на длъжника възнаграждение в размер на 400 лв., без да съобрази именно, че нормата на чл. 38 от ЗА го задължава да определи възнаграждение, платимо директно на процесуалния представител на страната, като в т.см. се прилагат процедурните правила по чл.78 и сл. от ГПК.

ДРС, постановявайки посочения акт, не отчел обстоятелството, че НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) не предвижда ред за определяне размера на адвокатското възнаграждение на длъжник в заповедно производство за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, за разлика от възнаграждението, дължимо на заявителя по чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2 от наредбата. Поради това приложими са общите критерии, посочени в чл. 36, ал. 2, изр.

2 от Закона за адвокатурата. Справедливият и обоснован размер на възнаграждението в т.см. се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. С разрешението по т.

1 от решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, вр. чл.

4, пар. 3 от ДЕС следва да се приеме, че посочената наредба не обвързва съда със задължителна сила. В същото време значимо е и това, че за попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК може да бъде ангажирана адвокатска защита, но макар за нея да се изисква учредяване на представителна власт (въпреки, че тези действия не предполагат знания и умения, с които длъжникът не разполага), тя не представлява процесуално представителство по смисъла на 24, ал. 1, т. 3 от ЗАдв, респ. чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Нещо повече, разпоредбата на чл. 414 ал. 1 от ГПК не се изисква обосноваване на възражението, депозирано по този ред, освен в случаите на чл. 414а от ГПК.

Освобождавайки длъжника от задължението да мотивира възражението си, законодателят очевидно не се е интересувал от основателността му. То е поставено само като формална предпоставка за развитие на производството пред исковия съд, без самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК. Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право. В този смисъл Определение № 45/23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г. по описа на ВКС, Определение № 140/19.03.2020 г. по ч. т. д.

№ 236/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и др.

В същото време депозирането на възражение по чл. 414 от ГПК е една от възможностите за защита на длъжника срещу заповедта – той може да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение, заповедта за изпълнение в частта за разноските, да направи искане за спиране на изпълнението, се налага извод, че 4 адвокатското възнаграждение за този вид защита, не може да се обуславя от материалния интерес.

Именно поради горното съдът намира, че справедливият размер на възнаграждението за оказано съдействие на длъжника за попълване на възражение е 50 лв., който се явява справедлив и е обоснован по смисъла на чл. 36 от ЗА за положения от адвоката на длъжника труд. ДДС не следва да се присъжда към това възнаграждение, т.к. липсват представени доказателства за регистрация на дружеството по ЗДДС както пред заповедния съд, така и пред настоящата инстанция.