Решение № 3 от 20.03.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№3 гр. София, 20.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

Елена Арнаучкова при участието на секретаря Ангел Ем. Йорданов като разгледа докладваното от Елеонора Чаначева Касационно търговско дело № 20228002902430 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 47 ЗМТА, образувано по иск на Й. Т. Х. срещу В. Х.

А. за отмяна на основание чл. 47, ал. 1, т. 5, предл. 2 ЗМТА на постановеното от Арбитражен съд при Българска стопанска камара решение от 13.07.2022 г. по арбитражно дело № 21/2021 г.

С решението, предмет на исканата отмяна, на Арбитражния съд при БСК е уважил иска, предявен от В. Х. А. против Й. Т. Х. за сумата 62250 лв., възнаграждение на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 286 ЗЗД и във връзка с договор за цесия от 30.01.2019 г., заедно със законната лихва за забава върху присъдената сума, считано от 10.11.2021 г. до окончателното изплащане, като в останалата част до предявения размер от 124500 лв.искът е отхвърлен.

В исковата молба, озаглавена „касационна жалба“, както и в уточняващата молба № 1570/16.02.2023 г. ищцата поддържа като основание за исканата отмяна на така постановеното решение - чл. 47, ал. 1, т. 5, пред. 2 ЗМТА.

Ответникът – В. Х. А. е на становище, че молбата е недопустима, тъй като в съдържанието й липсват обстоятелства, обосноваващи приложението 1 на чл. 47, ал. 1, т. 5 ЗМТА. Поддържа още, че са изложени оплаквания по съществото на арбитражното дело, които са неоснователни, а и не могат да се разглеждат по реда на чл. 47 ЗМТА.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното :

Исковата молба е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Установено е, че съобщението от Арбитражният съд, с което е изпратен препис от решението от 13.07.2022 г. по арб. дело № 21/2021 г. ищцата е получила на 19.07.2022 г. Срокът по чл. 48, ал. 1 ЗМТА е изтекъл на 13.10.2022 г. При тези обстоятелства следва да се приеме, че исковата молба е подадена в срок. Възражението на ответника А. за недопустимост на иска, поради липса на обстоятелства, обосноваващи прилагането на чл. 47, ал. 1, т.

5 ЗМТА е относимо към основателността му, не към неговата допустимост.

Ищцата Х. не установява, наличие на обстоятелства, обуславящи основание за отмяна на арбитражното решение по чл. 47, ал. 1, т. 5, предл. 2ро ЗМТА. Това основание е налице, когато арбитражният съд е излязъл извън предмета на спор, като е присъдил нещо различно или в повече в сравнение с очертаното в исковата молба. Дефинитивно, предметът на спора се определя като претендираното или отричаното от ищеца субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез твърденията в исковата молба и се индивидуализира посредством основанието и петитума на иска. Основанието, от своя страна се дефинира като съвкупност от съдържащите се в исковата молба обстоятелства, представляващи по естеството си правни твърдения, т.е. факти, подлежащи на доказване, от които произтича субективното материално право, което се претендира. Тази им характеристика ги определя като правопораждащи по отношение на субективното материално право.

Следователно, за да е налице поддържаното основание за отмяна на арбитражното решение, същото следва да съдържа произнасяне по въпроси, различни от сезиращите състава, постановил решението.

В. А. е сезирал Арбитражния съд при Българската стопанска камара с искова молба, в чиято обстоятелствена част е изложено че ищецът и ответницата Х. са адвокати, доскоро работили в обща кантора. Описани са правните действия, които ищецът твърди, че е извършил от името на ответницата, която е била пълномощник на турския гражданин И.Т, а 2 именно: изготвяне и подаване на жалба до Европейския съд по правата на човека в гр. Страсбург, по която било образувано дело на същия съд – жалба № 20611/10/; осъществяване на цялата кореспонденция със съда и предявяване на искане за обезщетение от името на ответницата. В резултат на това двамата сключили договор за цесия на 30.01.2019 г., съгласно който ответницата прехвърлила на ищеца цялото си вземане срещу И.Т, възникнало на основание договор за поръчка от 15.12.2009 г. и декларация от 20.11.2018 г., представляващо 30% от вземанията на И.Т срещу Република България, съгласно решение от 15.11.2018 г. на Европейския съд по правата на човека.

По – нататък в исковата молба се твърди, че с изпълнителен лист от 16.03.2020 г., издаден от Пловдивски апелативен съд било констатирано, че решение № 27/.0.03.2020 г. по гр. дело № 496/2019 г. на същия съд, с което било потвърдено решение № 303/.02.08.2019 г. по гр. дело № 173/2019 г. на Хасковски окръжен съд подлежи на изпълнение и И.Т бил осъден да заплати на ответницата сумата 62550 евро главница и 1789.62 евро лихва за периода 30.11.2018 г.-12.03.2019 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2019 г. до окончателното изплащане. А. е изложил още, че в качеството си на пълномощник на Х. образувал изпълнително дело № 20208510400722 на ЧСИ М.П, като следвало да получи дължимата от И.Т сума по негова сметка, без да е необходимо съобщаване на цесията. Ищецът излага и обстоятелства, свързани с изпълнителното производство, като е поддържал, че ответницата представила служебна бележка от „Юробанк България“ АД с молба вх. № 39486/.08.06.2020 г., депозирана по изпълнителното дело, с която поискала да й се преведат постъпилите в резултат на проведеното изпълнително производство суми; ЧСИ М.П с платежно нареждане от 12.06.2020 г. превел на ответницата сумата 124501.08 лв. Ищецът е заявил в заключение, че и до момента извършената цесия не е съобщена на Т., вследствие, на което с плащането, извършено към ответницата е настъпило погасителното действие на плащането спрямо него, а получената от последната сума е неправомерно задържана, като тя по този начин се е обогатила неоснователно, тъй като не му я е предала въпреки многобройните покани, които е отправил. При така изложената обстоятелствена част на исковата молба е заявен петитум за заплащане на сумата 124501.08 лв., дължима, съгласно договор за цесия от 30.01.2019 г., по силата, на който на ищеца е прехвърлено вземане срещу третото лице – И.Т, 3 възникнало на основание договор за поръчка от 15.12.2009 г. и декларация от 02.11.2018 г., представляващо 30 % от вземанията на И.Т срещу Република България, съгласно решение от 15.11.2018 г. на Европейския съд по правата на човека по делото AFFAIRE TOGRUL с BULGARIE /жалба 20611/10/, както и законна лихва след постъпване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

В депозирания пред арбитражния състав отговор на исковата молба Й.

Х. е направила възражение за недопустимост на иска по съображения, че ищецът се позовава на договор за цесия, което изключва приложение на института на неоснователно обогатяване. Твърди се нищожност на договора за цесия поради това, че заобикаля закона и противоречи на морала, тъй като страните работили в една обща кантора, взаимно си помагали, а противното изисквало сключване на договор за поръчка, а не цесия. Ответницата е възразила още, че договорът е нищожен, тъй като бил лишен от предметвсичко описано от ищеца по образуване на делото “Т. срещу България“ и процесуалната защита по делото в периода 2010 г. -2019 г. всъщност било извършено от нея. Навела е доводи, че като свидетел по гр. дело № 173/2019 г. на Окръжен съд- Хасково, А. заявил, че документите по делото “Т. срещу България“ били изготвени от Х., а той подготвил „пълномощните, договора и декларацията“, като не очаквал да получи част от хонорара.

Х. е заявила изрично в подадения отговор, че не оспорва компетентността на Арбитражния съд при БСК, като арбитражна клауза е договорена в т. 4.2 от представения договор за цесия от 30.01.2019 г.

Така изложеното, в това число и процесуално въведените възражения на ответната страна по оспорване на фактите, са очертали предмета на спор, по който сезирания съд / АС при БСК/ е дължал произнасяне.

С арбитражното решение, чиято отмяна се иска, решаващият орган е разгледал изложените в обстоятелствената част на исковата молба правни твърдения, релевантни за формиране на субективното материално право, като се е произнесъл по доказателствата, представени от ищеца в подкрепа на претендираното от него право и по доказателствата на ответницата в подкрепа на отричаното от нея право. Съставът на Арбитражния съд е отхвърлил възражението на Х. за недопустимост на иска, позовавайки се на обстоятелствената му част, с която претенцията е заявена като произтичаща 4 от договор от 30.01.2019 г. и на петитума, съдържащ искане за присъждане на дължима, съгласно този договор, сума. Приел е за установено по делото твърдението в исковата молба, че страните са се съгласили чрез сключения договор за цесия от 30.01.2019 г., че А. е извършил посочените в договора правни действия, включващи основните правни действия за защита на И.Т пред Европейския съд по правата на човека. Разгледано и прието за доказано е и постигането на съгласие между страните, че изпълнението на същите действия от ищеца е основание за ответницата да понесе задължението за заплащане на сумата, определена в т.1.1 на процесния договор от 30.01.2019 г. Съставът е разгледал и приел за доказано твърдението в исковата молба, че по тази причина /извършени от А. правни действия за защита на И.Т пред Европейския съд по правата на човека/ ответницата е прехвърлила процесното вземане, което е имала към Т.. Извън подробно разгледаните и въведени с исковата молба обстоятелства, арбитражният съд се е произнесъл и по възраженията и доказателствата на ответницата в подкрепа на отричаното от нея право. Така в мотивите са изложени съображения за отхвърляне на възражението за нищожност на цесията поради относимостта й към бъдещо вземане с аргумента, че прехвърлянето на бъдещо вземане не е недействително, ако то е достатъчно ясно и конкретно уговорено. Разгледано е и възражението на страната за недействителност на цесията, поради неизискуемост на вземането, като е обосновано разбирането, че по отношение на изискуемостта на вземането е налице влязло в сила решение, задължително за ответницата /решение № 27/09.03.2020 г. по гр. дело № 496/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е прието, че за вземането за адвокатско възнаграждение изискуемостта е настъпила с изпълнение на поръчката и доколкото решението е било постановено на 15.11.2018 г. за претендираният период на забавата -30.11.2018 г.-12.03.2019 г., такава изискуемост е налице към сключването на договор за цесия. Разгледано е още и поддържаното във връзка с възражението за неспазена форма на договора по аргумент от чл. 1.1 от договора за цесия – основание за сключването й са извършени от ищеца правни действия по случая Т., т.е. основанието е solvendi causa. Друго възражение, което е разгледано от състава е това за невалидност на цесията, поради неизвършване на правните действия от ищеца. Неговата неоснователност е обоснована с аргумента, че предмет на цесията е вземане на Х. към Т., произтичащо от договора за поръчка, за което вземане са 5 изложени съображения за валидно възникване и изискуемост. Разгледан е и довода на ответницата за прекратяване на цесията по общо съгласие, като са обсъдени доказателствата в тази насока. Съставът е обсъдил и възраженията на Х. за нищожност на договора за цесия, поради заобикаляне на закона и противоречие с морала и е приел, че няма забрана в закона за прехвърляне на вземане за адвокатско възнаграждение, а и в договора за цесия е инкорпорирана уговорка по договор за поръчка за правни действия по случая Т., осъществени по общо съгласие на страните и пораждащи задължение за заплащане на възнаграждение по т.1.1 на ищеца. Подробно е разгледан и доводът на Х. за неуведомяване на длъжника Т. за цесията, като е обосновано виждането, че уведомяването не е елемент от договора за цесия, а длъжникът по прехвърленото вземане не е страна по договора за цесия, не е обвързан от уговореното между Х. и А.. Изложени са мотиви за неизпълнение на задължението от Х. спрямо А., като при обсъждане на доказателствата е констатирано, че липсват преки доказателства, от които да се направи извод, че единствено и само ищецът е извършил цялата правна работа по случая Т., респективно че само ответницата е изготвила всички документи и осъществила всички процесуални действия. В заключение съставът е приел, че всяка от страните в равна степен е положила усилия и е извършила правни действия, с които успешно е провела защитата на Т. по договора за поръчка от 15.12.2009 г., поради което дължимото от Х. е равно на полученото от нея в резултат на изпълнителното производство.