Решение № 417 от 28.07.2025, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 417 гр. Благоевград, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Н. Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Н. Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20241200500452 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, във вр. с чл. 422, вр. с чл. 415, вр. с чл. 410 от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба от Й. С. Ф., ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. Е. П., срещу Решение № 796/22.11.2023г., постановено по гр.д. № 3/2022г. по описа на РС Благоевград.

С въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното съдебно решение на първоинстанционния съд.

Навеждат се доводи от въззивната страна, че неправилно и в противоречие с установеното в съдебно счетоводната експертиза, първоинстанционният съд е признал за установено, че въззивника дължи да заплати главница в размер на 14 493,61 лв., въпреки че съобразно извършените от експерта пресмятания размерът на дължимата главница е 14 378,54 лв. В тази връзка, оспорва се с жалбата правилността на решението на РС Благоевград и в останалата му част – за дължими лихви, тъй като направените изчисления са върху различен размер на дължима главница и решението се явява неправилно.

Поддържа се с въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно е приел за доказано и установено по делото валидността на прехвърляне на вземането, при положение, че видно от представеното по делото Приложение № 1, липсва подпис на цедента. В същото е посочена сума различна от претендираната от ищеца. Сочи се, че видно от приложения по 1 делото договор за цесия в същия не се съдържат данни за прехвърляне на конкретно вземане, респ. вземания, както и процениите такива, а е посочено че същите следва да се индивидуализират в Приложение № 1, което е неразделна част от договора за цесия.

С оглед на изложеното, поддържа се от въззивната страна че по делото липсват доказателства, че вземанията към ответника по договора са прехвърлени с договор за цесия в полза на купувача-ищец, доколкото не е представено като доказателство валидно и подписано между страните Приложение № 1. Изтъква се, че с доклада на първоинстанционния съд на ищеца е указано, че следва да докаже валидно прехвърляне на вземанията в полза на ищеца, като въпреки указанията в тази връзка не са ангажирани и представени безспорни доказателства, като за това обстоятелство не е успешно извършено пълно и главно доказване, което не е взето в предвид от решаващият съдебният състав.

Наведени са възражения с въззивната жалба, че в обжалвания съдебен акт не са взети предвид направените от ответника възражения относно нарушение клаузите на Закон за потребителският кредит, тъй като в чл. 10а ал. 2 е прието, че Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, с оглед на което неоснователно от кредитора е получена/удържана сумата в размер на 750 лв., такса за разглеждане на кредит и същата следва да бъде възстановена или прихваната от дължимата се по кредита главница, а клаузата да бъде обявена за неравноправна и нищожна, като със сумата в размер на 750 лева следва да бъде намалена дължимата главница.

Във връзка с оплакванията за необоснованост, поддържа се от въззивната страна, че в обжалвания съдебният акт, липсва произнасяне по наведените от жалбоподателя възражения пред първоинстанционния съд възражения.

Излагат се доводи с въззивната жалба, че след като на основание § 13, т. 1 от ДР на ЗПК процесният договор е за потребителски кредит, следва че освен правилата на този закон, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респективно нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респективно надлежно въведените в процеса и без да има позоваване на нищожност. Позовава се на постановените по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 384 от 02.11.2011г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010г., I г.о., ГК и Решение № 23/07.07.2016г., постановено по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.

Поддържа се от въззивната страна, че по отношение на изискванията към съдържанието на процесният договор за кредит намират приложение разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК, които поставят конкретни задължителни изисквания към съдържанието на договора за заем, а липсата им, съобразно чл. 22 от ЗПК, води до недействителност на договора. Изтъква се, че решаващият съдебен състав на РС Благоевград не е отчел, че процесният договор за кредит е недействителен, съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, тъй като същият не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, поради изготвянето му с шрифт, различен от 2 изискуемия такъв. Позовава се на съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г., в което относно договорите за потребителски кредит е посочено, че „За да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин”. От една страна клаузите на договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за средния потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя.“ Сочи се чл. 10, ал. 1 от ЗПК изисква всички елементи на договора за кредит да са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не по-малък от 12, като неспазването на това изискване се санкционира с недействителност на договора за кредит– по аргумент на чл. 22 от ЗПК.

Твърди се в жалбата, че разглеждания случай договорът е отпечатан с шрифт Т. N. R. с размер 8, което се установява при визуално сравнение. Използването на шрифт с такъв размер е в нарушение на изискването по чл. 10, ал. 1 от ЗПК. и води до недействителност на договора само на това основание. За извършване на подобно визуално сравняване на текста, не са необходими специални знания по смисъла на чл. 195, ал. 1 от ГПК.

Изтъква се, че решаващият съдебен състав не е взел в предвид разпоредбата на чл. 24 от ЗПК, която изрично препраща към чл. 143-148 от ЗЗП, уреждащи неравноправността на договорните клаузи, водещи до тяхната нищожност, като съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП „Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално“.

Изложени са доводи с въззивната жалба, че процесния Договор за потребителски паричен кредит № 3268697 от 27.06.2018г. не съдържа клаузи които да са индивидуално уговорени.

Поддържа се становище от въззивната страна, че в конкретния казус, съда е следвало да установи, че са налице всички елементи от сложния фактически състав, сочещ на неравноправност на клаузите от процесния договор и да приеме, че сключеният договор за кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК, тъй като противоречи на разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, както и на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗПП, предвид недействителността на процесния договор и на основание чл. 23 от ЗПК, длъжникът следва да върне само чистата стойност на кредита, като в тази хипотеза той не дължи лихва или други разходи по кредита. Като не е взел в предвид изложеното още в депозираният писмен отговор, съдът е постановил неправилен и противоречащ със съдебната практика съдебен акт.

Сочи се също във въззивната жалба, че посочения в договора ГПР е 14.34%, а дължимите суми са изчислявани при ГПР от 14.379% /според заключението на вещото лице по приетата ССчЕ/, което също влече нищожност на договора. Твърди се, че следва да се вземе предвид и обстоятелството, че общата сума която следва да бъде погасена е в размер на 24 69626 лева, като печалбата на кредитора е в размер на 9 696,6 лева или 62% лихва за периода. В тази връзка се изтъква в жалбата, че съгласно чл.19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени 3 задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Поради това, уговорената клауза за договорна /възнаградителна/ лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави и с обжалваният съдебен акт неправилно и незаконосъобразно съдът е уважил иска за дължими лихви.

Поддържа се от въззивната страна, че обжалваното решение на РС Благоевград е неправилно и незаконосъобразно и по отношение на уважените и претендирани лихви, като съдът на първо място не е взел предвид изложеното в заключението на вещото лице, а именно, че размерът на дължимата главница е 14 378,54лв./л. 18 от заключението/ и в този случай изчисленията по отношение на претендираните лихви са неправилни. В обжалвания съдебен акт съдът не е взел в предвид, че вещото лице сочи, че за периода от 22.07.2019г. до дата на цесията /20.01.2020г./ е начислена лихва в размер на 117,47 лв., която ответникът е платил /л.

17 първи абзац/ на дружеството-кредитор „УниКредит Кънсюмър файненсинг“ ЕАД, от което според въззивника следва, че претенцията на ищеца за този период 22.07.2019г. до датата на цесията/20.01.2020г./, е неоснователна, тъй като вече е платена на кредитора „УниКредит Кънсюмър файненсинг“ ЕАД.

Поддържа се от пълномощника на жалбоподателя по отношение на претенцията за възнаградителна лихва, че първоинстанционния съд не е взел предвид, че в исковата молба е отправена претенция за периода 21.07.2019г.-20.01.2020г., като за този период същата е в размер на 715,05 лева, а ответникът е заплатил 532,53 лева, и остатъкът е в размер на 182,52 лева, като не следва да се включва сума за м.06.2019г., тъй като не се претендира от ищеца в исковата молба.

Навеждат се доводи с въззивната жалба, че по отношение на лихвата за забава е налице сериозно заобикаляне на ЗПК, тъй като кредиторът начислява скрито обезщетение за забава /увеличавайки на практика договорната лихва на основание забавата на длъжника/ без да е обявил предсрочната изискуемост на кредита и по този начин получава договорна лихва и обезщетение за забава, които надвишават многократно законната лихва за забава на която би имал право кредиторът съгласно чл. 33 ал. 2 ЗПК. Въз основа на това, въззивникът счита за нищожна клаузата на чл. 13 от ОУ. Налице е начисляване на договорна и възнаградителна лихва за един и същ период /21.07.2019г.-20.01.2020г./, а националните съдилища са длъжни да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя.

Посочва се във въззивната жалба, че районният съд е уважил направеното от ответника в първоинстанционното производство – Й. Ф., искане по реда на чл. 241, ал. 1 от ГПК за разсрочване на дължимото плащане, вземайки предвид материалното състояние на ответника и това, че за същият ще бъде непосилно заплащане на месечна сума в размер от по 1 502,25лв., с оглед на което е приел, че дължимото вземане ще следва да се разсрочи за по дълъг период и на по минимални по размер месечни вноски, като бъдат съобразени с размера на минималната работна заплата за страната и възможностите на жалбоподателя.

При така изложените съображения, иска се от въззивния съд да постанови съдебен акт, с 4 който да постанови отмяна на обжалваното съдебно Решение № 796/22.11. 2023г., постановено по гр.д. № 3/2022г., по описа на РС Благоевград, като неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с трайно установената съдебна практика и да отхвърли предявения иск от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, като неоснователен и недоказан.