Решение № 9 от 06.01.2023, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№9 гр. Сливен, 06.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, IV СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Петя В. Петрова - Светиева при участието на секретаря Пенка М. Стоянова като разгледа докладваното от Петя В. Петрова - Светиева Гражданско дело № 20222230102441 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба на Т. П. Т. против БНП Париба Пърсънъл Файненс, с която е предявен иск за прогласяване на нищожността на договор за Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-15077199/01.04.2017 година, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. Правното основание на предявената искова претенция е чл. 10, ал.1 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.26 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 01.08.2017 година между него и „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД /заличен търговец/, чиито правоприемник е БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България е сключен Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-15077199/01.04.2017 година, по силата на който е договорено, че на кредитополучателят се предоставя кредит в размер на 4500 лева,при ГПР в размер на 45, 24 %, лихвен процент в размер на 35, 94 %, платим на 60 месечни вноски с крайна падежна дата 20.08.2022 година, за което страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят е дължал застрахователна премия в размер на 1 512 лева, като в чл. 2 от договора е било предвидено, че тя ще се плаща разсрочено с всяка месечна погасителна вноска. Уговорено било, че потребителят дължи такса ангажимент в размер на 157, 50 лева, като в чл. 2 от договора е предвидено, че таксата за ангажимент се дължи от кредитополучателя срещу задължението на кредитора да сключи договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на пap. 1, т. 5 от ЗПК, при съдържащите се в този документ условия, размери и срокове.

1

Същевременно, в чл. 7 от договора е предвидено, че при инфлация, по-голяма от 2 % на месечна база или 24 % на годишна база, кредиторът имал право да преизчисли размера на остатъчното задължение с индекса на инфлация за приложимия период. В чл. 2 от договора е било предвидено, че таксата ангажимент се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържал сумата, посочена в поле „Такса ангажимент" от общия размер на кредита.

В изпълнение на задължението на кредитополучателя да се застрахова е сключено застрахователно съглашение между него и КАРДИФ ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ, КЛОН БЪЛГАРИЯ и КАРДИФ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ КЛОН БЪЛГАРИЯ, за което е издаден Сертификат № PLUS-15077199.

Сочи се, че ищецът е извършил плащания по договора както следва: на 06.10.2017 година - 190,71 лева, на 08.11.2017 година - 190,71 лева, на 04.12.2017 година - 190, 71лева,на 05.01.2018 година - 190.71 лева, на 22.02.2018 година - 381.42 лева, на 22.05.2018 година -15 лева и на 18.06.2018 година – 10 лева. Поради забава на плащанията, кредитодателят е обявил кредита за предсрочно изискуем, като впоследствие упълномощени от него лица са се свързали с ищеца, за да изяснят причините за преустановените плащания.

В следствие на проведения разговор била постигната устна уговорка ищецът да заплаща по 100 лева. месечно, като към 29.12.2021 година в изпълнение на този негов ангажимент той е извършил 39 плащания на обща стойност от 3 380 лева. /като не всяко едно от тях е било на стойност 100 лева/. Считано от 12.11.2021 година претендираното от ответника остатъчно задължение в размер на 7 829, 49 лева. било цедирано на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД.

В исковата молба се излагат аргументи, че горепосочения договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК поради следните обстоятелства:

I. Недействителен е съществен реквизит на договора за кредит - клаузата за възнаградителна лихва, с която се създала значителна нееквивалентност на насрещните престации, отнасяла се до неравноправие в кредитното правоотношение и е осъществявала фактическия състав на чл. 21 от ЗПК, тъй като с нея се заобикаляли изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

1. Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35,94 % се нарушавали добрите нрави, поради което било налице нищожност на уговореното възнаграждение. Излага съдебна практика в тази насока. При необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит и понастоящем размерът на законната лихва се определя според ПМС № 426 на МС от 08.12.2014 година като сбор от основания лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта. След справка на страницата на БНБ се установява, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент е 0,00 %, т.е. размерът на законната лихва е 10,00%. Трикратният размер на законната лихва възлиза на 30,00 %, а двукратният - 20,00 %. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 35,94 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

2. Клаузата за договорната лихва била неравноправна- посочването в чл. 2 от договора, че лихвеният процент бил фиксиран, за което кредитополучателят заплащал такса ангажимент представлявала невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по - конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.

68д, ал. 1 ЗЗП, тъй като в чл. 7 от договора била уговорена възможност кредиторът да увеличава едностранно цената на кредита при инфлация, по-голяма от 2 % на месечна база 2 или 24 % на годишна база.

3. Поради посочването от една страна, че лихвата била фиксирана, а от друга, че била променлива, клаузата за договорна лихва осъществявала и хипотезата на чл. 21 от ЗПК, тъй като има за резултат заобикаляне на изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК размерът на лихвата да бъде записан в договора за потребителски кредит ясно и разбираемо за потребителя.

II. Не са били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като договорът не съдържал размера на лихвения процент на ден.

Излага се, че текстът на договора и условията по него са били изписани на шрифт, който е по-малък от 12 и с това е била нарушена разпоредбата на чл. 10 ал. 1 ЗПК, като във връзка с това смята че договорът за кредит е бил изначално недействителен и на още едно основание тъй като кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 10, ал. 1 от ЗПК да състави всички приложения към договора - Сертификат № PLUS-15077199 и общите условия по застраховките, по ясен и разбираем за потребителя начин, частно проявление на което изискване е условието клаузите на договорът да са били изготвени със шрифт не помалък от 12.

Сочи че ГПР, който бил разписан в договора е неверен и по - нисък процент от реално приложеният в правоотношението, което съставлява нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, както и че таксата за ангажимент в размер на 157,50 лева не е част от обшият размер на кредита от 4500 лева.

Ищеца, излага аргументи че същия е усвоил реално 4 342,50 лева. поради извършената удръжка на 157, 50 лева. такса ангажимент, но кредиторът заблуждаващо е посочил размер на кредита в размер на 4500 лева.

Твърди, че уговорената с договора застраховка в размер на 1512, 00 лева е следвало да бъде включена в общите разходи по кредита, служещи за изчислението на ГПР, което счита че кредиторът не е сторил.

В исковата молба се излага, че е липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 45,24 %/, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин, и в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР.

От съда се иска да постанови решение с което да се прогласи нищожността на Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револеваиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-15077199/ 01.04.2017 година. Претендират за разноски.

В законоустановения срок от ответната страна е постъпил отговор, с който се излага че исковата молба е неоснователна поради няколко обстоятелства:

Лихвеният процент, договорен в горецитираното кредитно споразумение, противоречи на чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Цитирана е, постановена в периода от 2003година до 2014 година, съдебна практика съгласно, която уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Решенията, на които ищецът се е позовал, са постановени преди влизането в сила на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (в сила от 23.07.2014 година).

Съгласно цитираната разпоредба, годишният процент на разходите по договор за потребителски кредит, част от който съставлявала и договорната лихва, не може да бъде повисок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. Твърди се, че нито законов 3 нормативен акт (Закона за задълженията и договорите, Закона за потребителския кредит или друг закон), нито в акт на Министерския съвет, на основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД е предвиден максимален размер до който може да бъде уговаряна възнаградителната лихва по договор за паричен заем. Поради това, същият се явявал ограничен единствено от пределите, предвидени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тъй като по дефиниция не може да противоречи на добрите нрави онова, което е установено със закон, в случай, че уговореният в договор за потребителски кредит годишен процент на разходите (ГПР), който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както повелява чл. 19, ал. 4 от ЗПК, той не противоречи не само на закона, но и на добрите нрави, независимо дали размерът на възнаградителната лихва е по-голям от трикратния размер на законната лихва. Релативният критерий, изработен от съдебната практика за противоречие на морала на уговорки, предвиждащи възнаградителна лихва в трикратен и по-голям от трикратния размер на законната лихва (която е 10 %), е бил актуален и е служел за коректив до приемането на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, до когато в закона не е съществувала никаква разпоредба в тази насока. Към момента на сключване на процесния договор, обаче, нормативният текст на чл. 19, ал. 4 ЗПК вече е бил налице и именно той, а не съдебната практика, която вече не може да бъде считана за актуална, е определял крайния предел, до който размерът на възнаградителната лихва като част от ГПР, е допустим от гледище на закона и морала. За да възприеме като законов критерий максималният размер на ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи (като такси, комисиони, гаранции, застраховки и други разноски) и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба от икономически по-силната страна спрямо по-слабата, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на добрите нрави общото оскъпяване на кредитите. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР, като единственото условие е, същата заедно с другите елементи на ГПР, общо да не надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 45,24 % т.е. не надхвърля размера предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а договорната лихва е 35.94 %.