Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3027 от 08.06.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 8042/2022
Вид
Решение № 3027
Подписан
08.06.2023
В сила
08.06.2023
Състав
Анелия Маркова, Георги Стоев, Пепа Маринова-Тонева

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.133 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.140 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.180 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 184, ал. 1, изр. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.266, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1,т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3, ал. 2 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл.10, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.146, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 5, ал. 9, ал. 13 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 5, ал. 9, ал. 13 · Закон за потребителския кредит
  • чл.9, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.79, ал.1 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 3027 гр. София, 08.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100508042 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 4545 от 12.05.2022 г. по гр.д.№ 70877 по описа за 2021 г. на СРС, Първо ГО, 173-ти състав се отхвърлят, предявените от „Г.К.“ ООД, искове с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.146, ал.1 ЗЗД вр. с чл.6 ЗПФУР и чл.9, ал.1 ЗПК за признаване за установено, че Т. В. С. дължи на „Г.К.“ ООД, сумата от 566, 07лв.- остатъчна главница по потребителски кредит № 000-КН-12111094 от 27.03.2018 г. , сключен с „Ф.И К.“ ООД, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 07.07.2020 г. до окончателното й изплащане;

152,84 лв.- договорна лихва за периода от 25.07.2018 г. до 25.03.2019 г. и 73,27 лв. – законна лихва за периода от 26.03.2019 г. до 03.07.2020 г.

В тежест на ищеца са възложени разноските по делото.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца пред СРС- „Г.К.“ ООД , в която се излагат доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Твърди се, че СРС не бил обсъдил събраните по 1 делото доказателства в тяхната съвкупност. От тези доказателства се установявало наличието на договорна връзка по договор за потребителски кредит. Същият бил сключен по реда на ЗПФУР. Поради специфичния начин на сключване на процесния договор, документите били в електронна форма и затова не били подписани със саморъчен подпис на кредитополучателя.По делото бил представен и заверен препис на съдържанието на договора на хартиен носител. Приложимо било правилото на чл.180 ГПК. Освен това договорът бил реален поради което наличието на представена по делото разписка за извършено плащане през електронната система за разплащания „Изипей“ АД, за сумата в размер на 800 лв. удостоверявало наличието на договор за заем по смисъла на чл.240 ЗЗД. По делото било удостоверено, че Т.

С. е усвоила сумата на каса; това се потвърждавало и от електронната кореспонденция. Наред с това по делото било установено, че от страна на ответницата е заплатена сумата в размер на 328,11 лв. Сочи, че с отговора по исковата молба не било въведено възражение за липса на съгласие за сключване на договора за потребителски кредит. Единствените възражения касаели суброгирането на ищеца в правата на кредитора, тъй като не било доказано, че в качеството си на поръчител „Г.К.“ е погасило задълженията на кредитополучателката. Намира, че е налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, тъй като СРС не му указал доказателствена тежест. Неправилен бил извода на СРС за нищожност на договорната лихва, тъй като същата била в размер на 40 %. Съдът не бил взел предвид, че този процент е фиксиран за целия срок на договора. Твърди да не е нарушено правилото на чл.19, ал.4 ЗПК. Следвало да се има предвид, че се касае до предоставяне на кредит от небанкова институция. Затова не следвало да се сравнява размера на договорната лихва с този на законната лихва. В случая се касаело до рисково вземане; позовава се на съдебно решение на РС, гр.Плевен.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение , както и постановяване на друго, с което така предявеният иск по чл.422 ГПК да бъде приет за основателен. Претендира се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответницата в производството пред СРС-Т. В. С.. Излагат се доводи за правилност и обоснованост на така постановеното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон.

Сочи, че е правилен извода на СРС за липсата на договорна връзка между 2 страните. Това обстоятелство било оспорено с отговора по исковата молба.

Независимо от това, тъй като ответницата имала качеството на потребител, то съдът бил задължен служебно да провери наличието на валидно сключен договор. Счита, че по начина по който бил сключен договора, единственият валиден начин за подписването му било с КЕП, а не както се твърди от ищеца – с код. Не били налице и конклудентни действия по сключване на договора; липсвало признание в този смисъл. Такова признание не представлявало и плащането на сумата в размер на 328, 11 лв. Освен това по делото не било доказано качеството на поръчител на ищеца, както и, че последния е платил задължението на ответницата; от представените по делото доказателство това не се установявало. Правилен бил извода на СРС за противоречието на клаузата за договорна лихва в размер на 40 % с добрите нрави. Тази клауза била и неравноправна; позовава се на съдебна практика на СГС за която твърди, че е по аналогични казуси. Претендира разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 20.05. 2022 г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка.

Въззивната жалба е подадена на 03.06.2022 г.

Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

С първоинстанционното решение с а отхвърлени предявените от въззивника /ищец пред СРС/ искове по чл .422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1,прл.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ето защо съдът счита, че въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:

За издадената на 15.11.2020 г. по ч.гр.д.№ 29115 по описа за 2020 г. на СРС, 173 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, длъжникът е била уведомена на 19.09.2021 г.

3

На 05.10.2021 г.е подадена възражение по чл.414 ГПК.

СРС е дал указания на заявителя по чл.415, ал.1,т.2 ГПК, за които последният е уведомен на 15.11.2021 г.

Исковата молба е предявена на 08.12.2021 г. /по пощата /.

Следователно същата е в срока по чл.415, ал.1 ГПК.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че е служебно задължен да провери дали е налице валидно сключен договор по предоставяне на потребителски кредит. По делото не били ангажирани доказателства за наличието на дадено съгласие от страна на ответницата за сключване на такъв договор. В случая липсвало волеизявление на ответницата в каквато и да е форма. Представените записи от информационните системи също не доказвали такова съгласие. Съдебно-техническа експертиза не била поискана. Представената разписка от 27.03.2018 г. и електронната поща от 23.11.2021 г./л.23-24/ не носели подписа на ответницата, нито същата била техен автор и затова е можели да служат като доказателство за дадено съгласие за сключване на договор за заем. От тези си констатации СРС е достигнал до извода за липсата на облигационно отношение, което водело и до недължимост на процесните суми. Независимо от това, СРС е изложил и мотиви, че договорната лихва в размер от 40 % противоречала на добрите нрави като се е аргументирал с чл.10, ал.2 ЗЗД и по аналогия с чл.19, ал.4 ЗПК. Позовал се е на съдебна практика като е посочил, че в същата било прието, че противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера на установената за страната законна лихва за забава. В случая законната лихва за забава за периода на договора била около 10 % годишно. А уговорения размер – 40 % затова и клаузата за такава лихва била нищожна и лихвата не се дължала.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Ищецът твърди, че е гарант по договора за потребителски кредит, сключен на 27.03.2018 г. между „Ф.И К.“ ООД и Т. В. С.. Обезпечаването на договора по този начин било изискване за сключването му. Ответницата била заплатила напълно четири вноски по кредита след което преустановила 4 плащанията. На 29.05.2020 г. „Ф.И К.“ ООД отправил писмена покана за плащане на дължимите по договора за кредит, суми, от страна на ищеца като гарант по договора за кредит. Твърди, че е заплатил на кредитодателя по банков път сумите в размер на 566,07 лв.- главница и 152,84 лв.- договорна лихва; платена била и законна лихва в размер на 73,27 лв. за периода от 26.03.2019 г. до 03.07.2020 г. Това са вземанията за които е била издадена и заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК в изпълнение на отменителното определение № 263713 от 04.11.2020 г. по ч.гр.д.№ 11016 по описа за 2020 г. на СГС, Първо ГО. Със същото определение е прието, че е нищожна като неравноправна клаузата за заплащане на възнаграждение на „Г.К.“ ООД по договора за предоставяне на поръчителство, което възнаграждение възлизало на сумата в размер на 750 лв. при обезпечено задължение в размер на 800 лв.

Договорът за поръчителство бил сключен с ЮЛ, което било предложено и одобрено от кредитодателя при сключването на договора за кредит, обезпечен с поръчителство. Според СГС, Първо ГО налице било неоправдано оскъпяване на финансова услуга, получена от потребител. Определението е подписано с особено мнение в което съдията е посочил, че изобщо не е доказано сключването на договор за кредит. Това било основание за отхвърляне на заявлението. Второто основание за отхвърляне на заявлението било и нарушението на принципа на добросъвестност във връзка с възмездния характер на поръчителството, което било условие за сключване на договора за кредит.

В заповедното производство е представен и договора за поръчителство от 27.03.2018 г. с посочени страни, тези в настоящето производство.

Относно наличието на договорно правоотношение по договор за кредит:

С доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 5216 от 28.02.2022 г. , противно на соченото от въззивника, СРС е разпределил доказателствената тежест между страните по спора като на ищеца е указал, е следва да докаже валидно възникнало правоотношение по договор за кредит, по което ищецът има качество на поръчител, че на кредитополучателя е предоставена съответната сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок; че ответницата е в забава и съответно е заплатил задълженията й спрямо заемодателя в качеството си на поръчител, както и, че 5 е получено съгласие на потребителя за сключване на договора. Указано е и, че следва да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни по смисъла на ЗПКр., виж л.46 по делото пред СРС.

Видно от отговора по исковата молба в срока по чл.131 ГПК от процесуалния представител на ответницата са направени следните възражения – оспорва качеството на поръчител и от тук, че не било възникнало правото на регрес, виж л.43. Твърди, че не се доказва плащане на задължението на ответницата. Това е единствения довод заявен преди настъпването на преклузията по чл.133 ГПК.

Може ли да се извършва служебна проверка за липса на съгласие за сключването на договора, така както е приел СРС:

Отговорът на този въпрос се съдържа в указанията дадени в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д.№ 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и той е отрицателен: при нищожност поради липса на воля или съгласие съдът не би могъл да открие нищожността като на нея трябва да се позове заинтересованата страна“.

Ответницата в срока по чл.131 ГПК не е оспорила и авторството на документите поради което СРС не е следвало да се произнася по тези въпроси.

ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР)- арг по чл. 5, ал. 9, ал. 13 от ЗПК . Договорът за потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР . Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР "средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.