Решение № 992 от 20.04.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 992 гр. Бургас, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ при участието на секретаря РОСИЦА Н. БУДАКОВА като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело № 20262120100266 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от К. И. Н. с ЕГН **********, против ЮтеКредит България ЕООД с ЕИК 205559807, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2339,37 лева, платена без основание по недействителен договор за кредит от 14.06.2023г.

Ищцата сочи, че на 14.06.2023г. е сключила с ответника договор за кредит, по силата на който й е предоставен кредит от 2658,09 лева. В договора било записано, че се дължи 1187,01 лева, представляваща такса за разглеждане. Счита, че тази такса трябва да бъде включена в ГПР, което в случая не е сторено. Така договорът е недействителен поради неточното посочване на размера на ГПР. Ищцата е заплатила по кредита сума от общо 6337,37 лева, като доколкото договорът е недействителен, част от сумата в размер на 2339,37 лева е платена без основание. Таксата за бързо разглеждане противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като е свързана с усвояване на кредита.

Ето защо клаузата е нищожна. Таксата не е включена в ГПР и така е заобиколен чл. 19, ал. 4 от закона. Таксата е в значителен размер и така се нарушава принципа за добросъвестност и справедливост. Чрез тази такса се постига скрито оскъпяване на кредита и се цели неоснователното обогатяване на кредитора. Договорът е недействителен заради нарушение на чл.11, ал.1, 1 т.10 ЗПК. Таксата за бързо разглеждане е разход по кредита и той е трябвало да бъде включен в ГПР, което не е станало. Така се цели прикриването на действителните разходи по кредита. След като не е посочен правилният ГПР, е нарушен чл.11, т.10 ЗПК, което влече недействителност на целия договор на основание чл.22 ЗПК.

Въз основан на изложеното ищецът моли така предявената искова претенция да бъде уважена, като претендира и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба.

Ответникът не спори, че на 14.06.2023 г. е сключен Договор за кредит № *** („Договора за кредит“) между ЮтеКредит България ЕООД като кредитор и ищеца К. И. Н. като кредитополучател за сумата от 4 000,00 лева, със срок на погасяване 24 месеца при фиксиран ГЛП 22,00 % и ГПР 56,30 %, както и че таксата за разглеждане е в размер на 1 187,01 лева.

Оспорва, че таксата за разглеждане представлява прикрита възнаградителна лихва, както и че договорът е недействителен като противоречащ на добрите нрави. Сочи, че таксата за разглеждане е такса за допълнителна задължителна услуга, която не е свързана с усвояване или управление на кредита, а именно: определяне на персонален кредитен лимит с цел дефиниране за клиента какъв е максималният размер на кредити, които може да получи от кредитора, както и с цел поддържане на клиентски профил на мобилното приложение на кредитора, преглед на документи на клиента, актуализиране на клиентски данни периодично, извършване на допълнителни справки др. Освен това излага, че таксата е посочена в стандартен европейски формуляр, както и в погасителния план към договора за кредит. Заявява, че таксата е включена в ГПР, поради което няма скрити оскъпявания на договора.

По изложените съображения моли се искът да се отхвърли и претендира присъждане на сторените в процеса разноски.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, че на 14.06.2023 г. е сключен Договор за кредит № *** („Договора за кредит“) между ЮтеКредит България ЕООД като кредитор и ищеца К. И. Н. като кредитополучател за сумата от 4 000,00 лева, със срок на погасяване 24 месеца при фиксиран ГЛП 22,00 % и ГПР 56,30 %, както и че таксата за разглеждане е в размер на 1 187,01 лева.

В процесния договор е посочено, че таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на договора за кредит, като същата бива възстановена от Клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.

2

По делото са представени разписки и платежни нареждания, видно от която К. И. Н. е превела на ответното дружество суми в общ размер на 6339,37 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

За да бъде уважен предявеният иск, ищецът следва по пътя на пълното и главно доказване да докаже факта, че е дал имуществено благо на ответника без наличието на основание за това. При доказването на тези факти в доказателствена тежест на ответникът е да докаже, че полученото от него имущественото благо не е лишено от основание, т. е. че съществува правно призната причина за разместването на благата, което му дава право да задържи полученото, или другите факти и обстоятелства, на които основава възраженията си.

Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са сключили Договор за кредит № ***/0814.06.2023г. Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите в размер на 22 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.

В тази връзка следва да се посочи, че съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C-714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно 3 договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в Договор за кредит № ***/0814.06.2023г., може да се направи извод, че начисляването на сумата в размер на 1187,01 лв., която е такава за разглеждане на искането за кредит, на практика представлява такса, начислявана за предоставяне на допълнителни услуги във връзка с управление на кредита или е такава по чл.10а от ЗПК. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и цитираното по - горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C-714/22, както и съдебна практика на националните съдилища - напр. Решение № 616 от 24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./.

Установява се, че въпреки изискванията на законодателството и съдебната практика по неговото прилагане, посочената клауза не е включена в ГПР. Това се установява след анализ на предвиденото в процесния договор, от което се установява, че ГПР не е предвидено да включва разходите за допълнителните незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане, а формално като такава е определена в договора и начислената такса за експресно разглеждане на искането на длъжника.

Невключването на таксата в ГПР се установява и след справка в общодостъпен калкулатор за изчисляване на ГПР. Видно от същата, ако таксата беше включена в ГПР, то той би бил 83,38 %, а не както е посочено в договора 56,30 %.

Съгласно установената вече практика, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Такава следва да е последицата при въвеждането на потребителя в 4 заблуждение досежно действителните разходи, които същият следва да понесе във връзка със сключения договор за потребителски кредит.

Нещо повече, настоящият състав намира, че е налице още едно основание за недействителност на процесния договор за потребителски кредит, поради противоречие на изискванията на ЗПК относно неговото минимално необходимо съдържание.

Посоченият в договора годишен процент на разходите е определен единствено като абсолютна процентна стойност - 22 %, без взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в Приложение № 1 начин и до посочване на конкретната методика, при която е изчислен посочения като сума годишен процент на разходите, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР отразява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в то в а число и дължимите на посредниците за сключването на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че посочването на годишния процент на разходите в договора за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, по - конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар. 67). За неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на Директивата, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски.

Приема се, че такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като годишния процент на разходите по член 10, параграф 2, буква ж) от Директивата (пар. 70 от Решението). Доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на чл. 23 от Директивата (пар. 71 от Решението). Това следва да се отнася и до посочване на конкретната методика, при която е изчислен посочения като сума годишен процент на разходите.

Подобен е изводът, изведен и в Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, където е прието, че са законосъобразни изводите на въззивния съд по отношение на това, че договор за потребителски кредит е недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.