Решение № 105 от 29.05.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 105 гр. Пловдив, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20265000500188 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх.

№940/27.01.2026 г., подадена от „Банка ДСК“АД, чрез юрк. Д. Д., против Решение №401/12.12.2025 г. по гр.д.№405/2025 г. на ОС –Хасково, в частта му, с която е установено, че ищцата Н. Д. К. не дължи на „Банка ДСК“АД сумите по изпълнително дело №310/2019 г. на ЧСИ З З, а именно: 2 401,44 лева – неолихвяема сума, 564 лева – разноски по изпълнително дело и 9 444 лева – такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. Релевирани са оплаквания за недопустимост на решението в обжалваните части, а при условията на евентуалност – ако се приеме, че решението е допустимо в обжалваните части, то в същите части решението да се приеме за неправилно. Сочи се, че посочените суми не са част от вземанията на ответника „Банка ДСК“АД, обективирани в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист, издадени по ч.гр.д.№2654/2010 г. на РС – Хасково, и ищцата Н. Д. К. няма правен интерес да води настоящото исково производство срещу „Банка ДСК“АД за тези вземания. Съдът е служебно задължен във всеки момент от развитието на производството да следи за наличието на правен интерес за ищцата да води отрицателен установителен иск против „Банка ДСК“АД, който е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на предявените искове. В случая, не е налице правен интерес за ищцата да води отрицателен установителен иск против „Банка ДСК“АД по отношение на: публичното вземане на Държавата, присъединено за събиране по изпълнително дело №310/2019 г. по описа на ЧСИ З З;

1 дължимата в полза на ЧСИ З З такса по т.26 от ТТРЗЧСИ в случай на пълно погасяване на задълженията по изпълнителното дело (което пълно погасяване не е налице); разноските по изпълнителното дело №310/2019 г.

Поддържа се, че защитата на длъжника чрез иска по чл.439 от ГПК цели да установи липсата на изпълняемото право, обективирано в изпълнителния титул, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт, и като последица от това – прекратяването на изпълнителния процес на осн. Чл.433, ал.1 т.7 от ГПК. В случая длъжникът се позовава на изтекла погасителна давност не само за вземането, което е обективирано в изпълнителния лист, а за общия сбор от всички дължими суми по изпълнителното дело №310/2019 г. по описа на ЧСИ З З – 216 988,71 лв., които са посочени в ПДИ с изх.№24157/13.06.2024 г., в която освен вземането на банката по изпълнителния лист, са включени и вземания в полза на други лица. Сумата от 2401,44 лв., посочена като олихвяема, представлява публично вземане в полза на Държавата, присъединена като взискател по изпълнителното дело с удостоверение по чл.191, ал.4 от ДОПК, поради което „Банка ДСК“АД не е нито материално, нито процесуално легитимирана да отговаря по този иск. Сумата от 564 лв., представляваща разноски по изпълнителното дело, не е част от вземането на банката по издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист, и искът по чл.439 от ГПК за разноски по изпълнителното дело е процесуално недопустим Въпросът за чия сметка са разноските по изпълнителното производство се разрешава по правилата на чл.79 от ГПК.

Относно сумата 9 444 лв., представляваща такса по чл.26 от ТТРЗЧСИ се поддържа, че същата е дължима на съдебния изпълнител, и то под условие – в случай, че вземането бъде събрано, което условие не е настъпило. Настоява се за обезсилване на решението в обжалваната му част, като недопустимо, а при условията на евентуалност, за отмяната му в същите части, като неправилно. Заявява се претенция за присъждане на разноските за въззивното производство, в това число и на юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е депозирана по електронен път чрез ЕПЕП в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно упълномощен процесуален представител за всички съдебни инстанции с пълномощно на л.27 от делото на ХОС, подписана е с валиден КЕП и отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК и в срок е приведена в съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба на ответника е връчен на ищеца, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№3464/23.03.2026 г., подаден от Н. Д. К., чрез адв. Т. М., надлежно упълномощена с пълномощно за всички инстанции на л.5 от делото на ХОС. Поддържа се становище за недопустимост на въззивната жалба, а при условията на евентуалност – ако бъде приета за допустима, да се остави без уважение, като неоснователна. Поддържа се, че при висящ изпълнителен процес, предявяването на отрицателния установителен иск по чл.439 от ГПК има за цел да установи липса на изпълнеямото право, обективирано в изпълнителния титул, поради настъпил нов факт след 2 издаване на изпълнителното основание, и като последица – прекратяване на изпълнителния процес на основание чл.433, ал.1, т.7 от ГПК. Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Поддържа се, че предмет на иска по чл.439 от ГПК са всички суми по изпълнителното дело – както тези по изпълнителния лист, така и начислените от съдебния изпълнител по самото изпълнително дело, поради което съдът правилно се е произнесъл и по тяхната дължимост, тъй като в противен случай те биха останали за сметка на длъжника на основание чл.79, ал.1 от ГПК.

Оплакванията на жалбоподателя за липса на правен интерес на ищеца относно присъединеното вземане на Държавата и дължимата в полза на ЧСИ З З такса по т.26 по ТТЗЧСИ в случай на пълно погасяване на задълженията по изпълнителното дело, са неоснователни. Настоява се за потвърждаване на решението в обжалваната част. Заявява се претенция за присъждане на направените съдебни разноски за въззивното производство, както и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на въззиваемата страна по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.

С въззивната жалба и отговора страните не са представили нови доказателства по съществото на спора, и не са направили доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция нови доказателства не са събрани.

На основание чл.269 от ГПК съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма, и е подписан, поради което е валиден.

Във връзка с допустимостта на постановения съдебен акт в обжалванат му част, съдът намира следното:

Исковото производство е образувано по Искова молба вх.№4848/14.05.2025 г., подадена от Н. Д. К., против „Банка ДСК“ЕАД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, с който се иска да бъде отречено съществуването на вземането на ответника „Банка ДСК“ЕАД по изпълнителен лист, издаден на 15.10.2010 г. по ч.гр.д.№2654/2010 г. на РС – Хасково, за събирането на което е образувано изп.д.№2019***0400310 на ЧСИ рег.№**** което е изчислено съгласно връчена на ищцата Покана за доброволно изпълнение в общ размер от 216 988,71 лева към 13.06.2024 г., в това число 2 401,44 лева неолихвяема сума, 86 873,27 лева главница, 117 691,76 лихви, 13,80 лева присъдени разноски, 564 лв. разноски по изпълнителното дело, както и таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ с включен ДДС в размер на 9 444,43 лева в полза на ЧСИ З З. Сочат се две основания за несъществуване на вземанията: погасяване на вземанията към датата 16.05.2019 г. /датата на образуване на изп.д.

№2019***0400310 на ЧСИ рег.№**** с изтичането на 5-годишна давност, считана от 29.08.2013 г.; в случай, че се приеме, че погасяване на вземанията по давност не е настъпило, то се претендира несъществуването на част в размер на 54 000 лв. от задължението за главница в размер на 44 732,98 евро по изпълнителния лист, издаден на 15.10.2010 г.

3 по ч.гр.д.№2654/2010 г. по описа на РС – Хасково, поради погасяването му чрез принудително изпълнение със сумата от продажба на недвижим имот на длъжника, осъществена на 29.08.2011 г. по предходно изпълнително дело №2011874040002 на ЧСИ С П с рег № *** на КЧСИ.

Второто правоизключващо основание, релевирано от ищеца с исковата молба, е относимо само към задължението за главница в размер на 44 732,98 евро по изпълнителния лист, издаден на 15.10.2010 г. по ч.гр.д.№2654/2010 г. по описа на РС – Хасково. По отношение на иска за несъществуване на вземането за главница в размер на сумата от 86 873,27 лева, с първоинстанционния съдебен акт е бил уважен изцяло предявеният от ищеца отрицателен установителен иск, и това вземане е признато за несъществуващо, като в тази част първоинстанционния съдебен акт не е обжалван и е влязъл в сила, поради което както вземането за главница, така и релевираното от ищеца във връзка с това вземане основание за несъществуването му, не е включено в обхвата на въззивната проверка.

Предметът на въззивното производство е ограничен, поради частичното обжалване на първоинстанционния съдебен акт – само досежно претенцията за установяване несъществуване на вземания на ответника за сумите 2 401,44 лева – неолихвяема сума, 564 лева – разноски по изпълнително дело и 9 444 лева – такса по т.26 от ТТРЗЧСИ, на основание погасяването на тези вземания, поради изтичането на погасителната давност по отношение на главното вземане по издадения в полза на ответника изпълнителния лист от 15.10.2010 г. по ч.гр.д.№2654/2010 г. по описа на РС – Хасково.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.131 от ГПК, ответникът е оспорил предявените обективно съединени искове, като е релевирал възражение за спиране на давността с образуване на изпълнително дело №2/2011 г. по описа на ЧСИ С П с рег. № *** на КЧСИ, като същата не е текла до 27.06.2015 г., съобразно даденото тълкуване с ТР №3/28.03.2023 г.по т.д.№3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а впоследствие е била прекъсната с образуването на изп.д.№310/2019 г. по описа на ЧСИ З З с рег.№*** на КЧСИ, и до предявяването на иска не е изтекла.

По релевираното възражение за недопустимост на производството по предявения отрицателен установителен иск за несъществуване на вземанията на ответника за сумите 2 401,44 лева – неолихвяема сума, 564 лева – разноски по изпълнително дело и 9 444 лева – такса по т.26 от ТТРЗЧСИ, съдът намира следното:

Доколкото ищецът в исковата молба твърди, че титуляр на вземането от 2401,44 лева е ответникът „Банка ДСК“ЕАД, и че същото произтичат от издадения в полза на ответника изпълнителен лист, издаден на 15.10.2010 г. по ч.гр.д.№2654/2010 г. на РС – Хасково, предявеният иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, се явява допустим, като предявен от процесуално легитимиран ищец – длъжник по изпълнението, срещу процесуално легитимиран ответник – взискател по изпълнителното производство по изп.д.№310/2019 г. по описа на ЧСИ З З с рег.№*** на КЧСИ, който се сочи като титуляр на погасено по давност вземане за сумата 2 401,44 лева. Релевираното от жалбоподателя с въззивната жалба 4 възражение за липса на правен интерес на ищеца от предявения иск против ответника „Банка ДСК“ЕАД за несъществуване на това вземане, тъй като сумата от 2401,44 лв., посочена като неолихвяема, представлява публично вземане на Държавата, присъединена като взискател по изп.д.№310/2019 г. по описа на ЧСИ З З с удостоверение по чл.191, ал.4 от ДОПК, не е относимо към допустимостта, а към основателността на предявения иск за сумата от 2401,44 лева. Това е така, тъй като допустимостта на производството се обуславя от твърденията в исковата молба – в конкретния случай в исковата молба са наведени твърдения, че вземането от 2401,44 лева е погасено по давност, принадлежи на ответника, произтича от издаден в негова полза изпълнителен лист срещу ищеца, и е предмет на провеждано принудително изпълнение. Така релевираните в исковата молба твърдения обуславят пасивната процесуална легитимация на ответника по предявения иск за сумата от 2401,44 лв. Релевираното с въззивната жалба възражение, че титуляр на това вземане е друг субект, съставлява по естеството си оспорване на материалната легитимация на ответника като кредитор за сумата от 2 401,44 лева, който е въпрос по съществото на спора. Ето защо постановения по този иск съдебен акт е допустим.