Решение № 129 от 24.06.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. Първомай, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20265340100051 по описа за 2026 година

Предявен е иск от И. Д. Т. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за потребителски кредит № *** от 21.10.2022 г. е недействителен.

Ищецът И. Д. Т. твърди, че сключил с ответното дружество „Ти Би Ай Банк“ ЕАД Договор за потребителски кредит № *** от 21.10.2022 г., съгласно който получил в заем сумата от 10000 лв. В чл. 7 от съглашението бил посочен общ размер на кредита от 12335,98 лв., който бил сбор от главницата и сумата от 2335,98 лв. за уговорена застрахователна премия по застраховка BANK ЗАЩИТА НА КРЕДИТ. Годишният лихвен процент по заема бил 34,85 %, а годишният процент на разходите – 34,51 %.

Срокът на кредита бил 30 месеца, общата сума за плащане – 18647,67 лв., а общият размер на лихвата за целия срок на договора бил 6311,69 лв. Сочи, че сумата за застраховката в размер на 2335,98 лв. била добавена към главницата, без тази сума да е получена реално в заем. Поддържа, че неправилно възнаградителна лихва била начислявана върху общата сума по кредита от 12335,98 лв. (главница + застрахователна премия), като така лихвеният процент нараствал до 60 % от заемната сума. Счита, че било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като отразеният в договора ГПР не отговарял на действителния такъв, като се заобикаляли и разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Намира за нелоялна и заблуждаваща търговска практика обстоятелството, че в контракта са посочени по-ниски размери на ГЛП и ГПР, което не позволявало на потребителя да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Изразява становище, че застрахователната премия всъщност представлявала договорна възнаградителна лихва, тъй като била обозначена в погасителния план към контракта заедно със заемната сума, и върху нея се 1 начислявала лихва като върху главница, поради което се явявала разход по кредита, който следвало да бъде отнесен към ГПР. Затова приема, че в съглашението не бил отразен действително прилаганият размер на посочената величина по ясен и разбираем за потребителя начин, което водело до недействителност на целия договор. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.

В съдебно заседание ищецът И. Д. Т., редовно призован, не се явява.

Постъпила е молба от процесуалния му представител – адв. С., с която прави искане да бъде уважен предявеният иск.

В съдебно заседание ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, редовно призован, не изпраща представител. Представено е писмено становище, с което излага подробни съображения за неоснователност на предявения иск. Аргументира се, че застрахователната премия не била общ разход, поради което не следвало да се включва при изчисляването на ГПР.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 21.10.2022 г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № **********, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 10000 лв. Уговорено е кредитът да се върне на 30 месечни вноски, всяка една в размер на 621,59 лв. в срок до 25.06.2025 г. или общо 18647,67 лв., включващи плащания по главницата, на застрахователна премия в размер на 2335,98 лв. и на договорна лихва в размер на 6311,69 лв. Лихвеният процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 34,85 %, а годишният процент на разходите – 34,51 %.

В чл. 7.2.3 от договора за потребителски кредит е посочено, че в случай че потребителят е избрал да сключи застраховка, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

На първо място, съдът намира за необхоД. да изясни, че предявеният иск за прогласяване недействителността на сключения договор за потребителски е процесуално допустим срещу цедента „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. Това е така, тъй като при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедента, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера (така Решение № 127 от 30.07.2018 г. по т. д. № 1103/2017 г. на ВКС, II т. о.). Ето защо, съдът намира, че следва да се произнесе по предявения иск.

Тъй като ищецът и ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 2

ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите. Така посоченият негов размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплати застрахователна премия, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 18647,67 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Както беше посочено по-горе, определеният в договора ГПР е в размер на 34,51 %, но не е посочено каква сума е взета предвид за главница по кредита, дали сумите за застрахователни премии в общ размер на 2335,98 лв. са приети за разходи по кредита, каквито реално представляват, или като част от главницата, което е незаконосъобразно. В тази връзка от конкретното съдържание на договора не е ясно лихвеният процент върху коя сума се начислява, защото първоначално е отразено като размер на кредита сумата от 10000 лв., а впоследствие – общ размер на кредита от 12335,98 лв. Следователно потребителят е заставен да тълкува волята на банката, за да прецени върху коя от двете суми е начислена претендираната договорна лихва. Едва след извършване на съответните изчисления, за които не са необходими специални знания, се установи, че възнаградителна лихва е начислявана и върху застрахователната премия, тъй като при прилагане на горепосочения лихвен процент върху сумата от 10000 лв. би се дължала възнаградителна лихва от 5116,7 лв., а не 6311,69 лв., както е посочено в договора. Тук е мястото да се изясни, че съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава). По договорите за 3 кредит лихва се дължи върху предоставената на потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще се явява уговорена във вреда на потребителя клауза, задължаваща го да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да ползва свободно по свое усмотрение. Това важи особено в случаите, когато олихвяваното плащане се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като последица не начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното покритие (чл. 367 – 368 КЗ). Поради това съдът намира, че положението на длъжника е значително по-неблагоприятно от това, в което би се намирал, ако беше сключил застраховката отделно. По тези съображения съдът счита, че с уговарянето на застраховка на сравнително висока стойност, сравнена с размера и краткотрайния период на предоставяне на кредита, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК на договора за кредит, и е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. В този смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, в което е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В горецитираното решение Съдът на ЕС е задал още един критерий, въз основа на който разходи за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита“ – когато те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Настоящият случай е именно такъв, доколкото предвидената застраховка е допълнителна услуга, която оскъпява кредита с повече от 20 %, а в същото време се финансира от кредитора като част от главницата и по този начин се олихвява и с възнаградителна лихва. Поради изложеното могат да се приложат последиците, изведени в решението на СЕС, като застрахователната премия се приеме като част от общите разходи по кредита. В случая това не е сторено, тъй като премията е включена в главницата, а не е третирана като разход. По тези съображения съдът намира, че по този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а включването на застрахователната премия в погасителните вноски се превръща де факто в скрита допълнителна възнаградителна лихва. От това следва, че с прибавянето им към ГПР той ще превиши предвиденият в закона максимален размер от 50 % към 01.07.2022 г. Отделно от това, още от съдържанието на договора е видно, че посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния, тъй като размерът му от 34,51 % е по-нисък от годишния лихвен процент от 34,85 %, което е практически невъзможно.