Решение № 1093 от 26.08.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1093 гр. София, 26.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Десислава Б. Николова

Миглена Йовкова при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Миглена Йовкова Въззивно гражданско дело № 20241000502712 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на управителя на "Аеропак инженеринг" ООД против Решение №2841/14.05.2024г. по гр.д. №13339/2022г. на СГС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Аеропак инженеринг“ ООД, с ЕИК 121272766, със седалище и адрес гр.София, ул.

Дамян Груев № 13, вх. С, ет. Партер срещу Върховния касационен съд, с адрес гр.София, бул.Витоша №2, искове с пр.осн. чл.2в от ЗОДОВ за заплащане на сумата 41 131,30лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, при разглеждане на т.д. № 779/2021 г. на ВКС, I т.о., сумата от 1 484, 07 лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, за сумата от 4 113, 13 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и за сумата от 148,41лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва върху сумите, считано от 16.12.2022г. - датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

Според въззивника атакуваният акт е невалиден, тъй като не е мотивиран. Излага оплакване, че е постановен в нарушение на процесуалните норми на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, тъй като не са обсъдени доказателствата и 1 не са посочени мотиви за приемане на част от тях, респ. за отхвърляне на други. Във връзка с изложеното поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил доводите на страните по предмета на спора.

Основните и подробни съображения на жалбоподателя са за неправилност на обжалваното решение, поради неприлагане от съда на чл. 6 от ЕКПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС в контекста на фактологията по делото. Сочи, че в решението не са съобразени и решенията на СЕС и ЕСПЧ, касаещи отговорността на държавата за нарушаване на правата на ФЛ и ЮЛ, гарантирани им от тези правни норми. Възраженията си срещу решението на СГС страната е формулирала под формата на въпроси към СГС и ВКС и е поискала САС да отговори част от тях, а именно нарушени ли са правата на дружеството във връзка с фактите в делото и по причина на нарушението настъпили ли са вреди за него и други. По подробните оплаквания във ВЖ ищецът иска да бъде отменено атакуваното решение и да бъде постановено ново по същество, с което исковете да бъдат уважени.

Препис от същата е връчен на ответника по исковете ВКС, който е представил ОВЖ по чл. 263 от ГПК. В него процесуалният представител на съда изтъква, че не споделя доводите за допуснати процесуални нарушения от СГС при постановяване на решението, както и тези за неговата незаконосъобразност по същество. Обсъдени са отново установени факти и въз основа на тях е застъпена тезата, че отказът на ВКС, материализиран във влезли в сила съдебни актове, да освободи дружеството от заплащане на държавна такса за обжалване е правилен и съответен на материалния закон, поради което не е основание за настъпване на неимуществени и имуществени вреди за дружеството. Ето защо иска обжалваното решение да бъде потвърдено. Ответникът претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Представителят на Апелативна прокуратура – гр. София, взел участие в производсвото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, изразява становище за неоснователност на ВЖ.

Във въззивното производство не са приети нови доказателства по реда на чл. 266 от ГПК.

Апелативният съд намира, че СГС е изяснил фактическата обстановка след съвкупна преценка на писмените доказателства и обосноваване на 2 фактическите си констатации, от които е видно, че с определение №30/25.01.2022г., постановено по т.д. № 779/2021г. по описа на ВКС, I ТО по касационната жалба на „Аеропак инженеринг“ ООД е било допуснато касационно обжалване на въззивно решение №12270/09.11.2020г. по в.т.д.

№741/2020г. на Софийския апелативен съд, ТК, 9 състав, в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.415, ал. 1 ГПК съществуването на вземане на „Юробанк България“ АД към „Аеропак инженеринг“ ООД, в качеството му на кредитополучател по договор за банков кредит „Продукт бизнес помещения“ BL 16483/30.09.2008г., изменен и допълнен с Анекс №1/02.10.2009г. и Анекс №2/16.11.2010г., за следните суми: договорна лихва в размер на 41 131,30 лв. за периода от 21.10.2011г. до 24.04.2013г.; имуществена застраховка в размер на 1 484,07 лв. за периода от 15.01.2013г. - 24.04.2013г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от 05.08.2013г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 18325/2013г. на СРС. Със същото въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване първоинстанционното, в частта с която е признато за установено на осн. чл.422 от ГПК съществуването на вземане на „Юробанк България“ АД към „Аеропак инженеринг“ ООД за главницата в размер на 255 734,93лв., ведно със законна лихва от 25.04.2013г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. В определението си ВКС е указал на „Аеропак инженеринг“ ООД в 1 - седмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 852,31лв., както и последиците от неизпълнение на указанието в срок, а именно прекратяване на производството пред него.

След получаване на горните указания, „Аеропак инженеринг“ ООД е подало молба по т.д. №779/2021г. по описа на ВКС с искане за освобождаване от внасяне на държавна такса за разглеждане по същество на касационната жалба на дружеството срещу допуснатото до касационно обжалване въззивно решение. Искането е мотивирано с липсата на налично имущество и с обстоятелството, че размерът на държавна такса е прекомерен.

С Определение №59/21.03.2022г. по т.д. №779/2021г. ВКС е оставил без уважение искането за освобождаване от държавната такса в размер на 852, 31лв., като е приел, че таксата не се явява непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие на дружеството, което не е обявено в несъстоятелност 3 и има качеството на ответник в производството по чл.422 от ГПК. ВКС е посочил и обстоятелството, че за дружеството за първи път в хода на делото възниква задължение за внасяне на разноски, както че то не е установило актуалното си имуществено състояние. Искането е възприто за неоснователно от касационната инстанция и с оглед липсата на доводи за евентуална невъзможност съдружниците да набавят необходимите средства за заплащане на държавната такса.

Срещу отказа от освобождаване от такса на основание чл.83, ал.2 от ГПК, ищецът е депозирал частна жалба, по която е образувано ч.т.д. № 1194/2022г. пред друг състав на ВКС, II т.о. Последният е потвърдил с Определение №256/16.06.2022г. определението за оставяне без уважение на искането на „Аеропак инженеринг“ ООД за освобождаване от държавна такса.

Мотивите изложени от ВКС са, че съгласно практиката на ЕСПЧ във връзка с правната възможност юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса по воденото от/срещу него дело е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, вкл. финансови и изискването да се плати в гражданските съдилища държавна такса не е несъвместимо с чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност.

Съдебният състав постановил този акт е приел, че в атакуваното пред него определение е съобразен предметът на спора, размерът на разноските, които страната следва да заплати предварително и дали те представляват непреодолимо препятствие за дружеството, предвид обстоятелствата, че не е обявено в несъстоятелност и не е ангажирало доказателства за финансовото си състояние и за финансовото състояниена неговите съдружници, както и с възможността им да се снабдят с необходимите срдства за продължаване на производството. Въз основа на изложеното е заключил, че крайният извод на съда, постановил Определение №59/21.03.2022г. по т.д. №779/2021г. ВКС, че от доказателствата в делото не може да се направи обоснован извод, че дружеството не разполага с достатъчно парични средства за заплащане на таксата и не може да ги набави, е правилен.

След окончателния съдебен акт, с който молбата по чл.83, ал.2 от ГПК е 4 оставена без уважение, е дадена възможност на „Аеропак инженеринг“ ООД да изпълни указанията за внасяне на държавната такса, което дружеството не е сторило. Поради това, с Определение №50061/16.03.2023г. е прекратено производството по т.д. № 779/2021г. по описа на ВКС, I т.о. Същото е обжалвано от дружеството с частна жалба с вх.№ 502291/26.04.2023год., по която е образувано гр.д.№ 1207/2023год. на ВКС, I т.о. В това дело е постановено Определение №123/22.01.2024г., което е окончателно и с което е потвърдено прекратяването на касационното производство.

Въз основа на изложената фактическа обстановка, решаващият състав извежда следните правни изводи :

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съдът констатира, че обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийския градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което то е валидно.

Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното решение в обжалваната му част, а в казуса то се обжалва изцяло, съдът установи, че първоинстанционното съдебно решение е допустимо.

По правилността на обжалваното решение, апелативният съд излага следното :

Първоинстнационният съд е приел, че ищецът твърди, че е допуснато нарушение на правото му на достъп до правосъдие, което право създава задължение за държавите да осигурят достъп до съд, или друг определен орган, на всеки който твърди нарушение на правата му. Посочил е, че достъпът до съд е заложен в текста на чл.6 и чл.13 от ЕКПЧОС, съответно чл.47 от ХОПЕС, чрез правото на справедлив процес и правото на ефективни правни средства за защита. Във връзка с това е счел, че твърденията кореспондират с фактическия състав на чл.2в от ЗОДОВ, а именно допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

Въззивният състав не споделя изложеното и счита, че следва да бъде прецезирана дадената правна квалификация на исковете. При изложените по - 5 горе факти, които съответстват на заявените в исковата молба и искането да се ангажиране отговорността на ответника - правораздавателен орган, във връзка, с чиято дейност се твърди, че са причинени вредите, поради незаконосъобразен отказ за освобождаване от внасянето на държавна такса, исковете намират правното си основание в чл. 49 от ЗЗД, а не в чл. 2в от ЗОДОВ.

Нормата на чл. 49 от ЗЗД, предвиждаща отговорност за възложителя на работата за вредите, причинени от лицето, на което е възложена работата, при или по повод изпълнението на тази работа е приложима в казуса според САС, тъй като в ИМ и в уточняващата писмена молба от 25.04.2023г. не са изложени обстоятелства за нарушение на ПЕС, а се твърди, че е нарушено правото на достъп до съд на ищеца, гарантирано от чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС. Поначало основните права, гарантирани в ЕКЗПЧОС, са основни принципи и на ЕС /чл. 6, § 3 ДЕС/, а ХОПЕС се прилага, само когато държавите – членки прилагат правото на Съюза – чл. 51 с.а. Прилагането на Хартата е предпоставено от предварителното условие отношенията, в които се търси защита по линия на уредбата на основните права в правото на ЕС, да са свързани с прилагане на елементи на общата европейска уредба или да попадат в полето на действие на правото на Съюза, поради определена степен на връзка на отношението с прилагане на общата европейска уредба – Решение от 26 февруари 2013, Åkerberg Fransson, C-617/10), ECLI:EU:C:2013:105; Решение от 6 март 2014, Siragusa, C-206/13, ECLI:EU:C:2014:126. Хартата на основните права на Европейския съюз е документ, формулиращ права, свободи и принципи, които Съюзът признава.