Решение № 237 от 16.10.2025, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 237 гр. Сливница, 16.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ангелина Г. Гергинска при участието на секретаря Мария В. Иванова като разгледа докладваното от Ангелина Г. Гергинска Гражданско дело № 20231890100287 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на „***“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. ***, с която против С. М. П., ЕГН **********, е предявен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лева, представляваща непогасена главница по договор за паричен заем № 526389/18.05.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането; сумата от 184,64 лева /сто осемдесет и четири лева и шестдесет и четири стотинки/, представляваща възнаградителна лихва за периода: от 18.05.2021 г. до 18.02.2022 г., сумата от 103,15 лева /сто и три лева и петнадесет стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода: от 01.09.2021 г. до 01.10.2022 г.

Ищецът „***“ ООД, твърди, че е сключил с ответницата договор за паричен заем, по силата на който й е предал сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лева, а ответницата се е задължила да я върне в срок до 18.02.2022 г. на девет месечни вноски, уговорени в погасителен план към процесния договор.

Страните са постигнали съгласие договорната лихва да бъде в размер на 264,15 лева /двеста шестдесет и четири лева и петнадесет стотинки/. Твърди, че кредитополучателят не е погасила задълженията си по сключения договор за заем, поради което ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по повод на което е образувано ч.гр.д. № 37/2023 г. по описа на РС – Сливница. Тъй като ответницата подала възражение в срок срещу издадената заповед за изпълнение, за ищцовото дружеството е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Претендира разноски в заповедното и настоящото производство.

На ответницата е изпратен препис от исковата молба и в срока по чл.

131, ал. 1 ГПК същата е подала писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Счита, че в договора има неравноправно 1 договаряне и че съдът следва служебно да обяви нищожността му.

Районен съд - Сливница, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира следното:

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД:

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем. Според чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума. Съгласно чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата.

Следователно, за уважаване на предявения иск, следва да бъдат установени следните предпоставки: 1/ между ищеца в качеството му на заемодател и ответницата, в качеството й на заемополучател, е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е предоставил на ответника парична сума в твърдения размер; 2/ настъпила е изискуемостта за връщане на получената в заем сума – изтичане на срока за заплащане на задължението; 3/ ответницата не е върнала заетите пари.

В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.

Съгласно представения по делото Договор за паричен заем Кредирект № 526389 от 18.05.2021 г., сключен между ищеца „***“ ООД /заемодател/ и ответника С. М. П. /заемополучател/, се установява, че ищецът се е задължил да предостави на ответницата заем в размер на 1200 /хиляда и двеста/ лева, а ответницата се е задължила да върне предоставената й в заем сума в срок до 18.02.2022 г. на 9 месечни вноски. В договора е бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 %, а ГПР е в размер на 47,65 %.

От заключението на вещото лице по назначената по делото, изготвена и приета от съда съдебно-счетоводна експертиза /лист 106-110 от делото/, което съдът кредитира изцяло като компетентно изготвено и отговарящо на поставените на експертизата въпроси, се установява, че ищецът е предал на ответницата сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лева, преведена по Изипей на 18.05.2021 г.

Договорът за заем е реален договор и се счита за сключен с предаване на парите, предмет на договора. Доколкото това обстоятелство се установи по делото, то налице е първата предпоставка за уважаване на предявения иск.

Налице е и втората предпоставка, а именно да е настъпила изискуемостта на вземането. Както стана ясно, в договора е било уговорено заетата сума да бъде върната до 18.02.2022 г.

По отношение на възражението за недействителност на договора за кредит:

Според чл. 6.1 от договора, заемателят се задължава да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия - поръчител или банкова гаранция.

Според чл. 6.2 от договора, в случай, че потребителят не предостави обезпечение, то същият дължи на кредитора неустойка в размер 1181,85 лева /хиляда сто осемдесет и един лева и осемдесет и пет стотинки/. Тази 2 неустойка е включена в погасителния план и се съдържа в месечните вноски.

Сключеният между „***” ООД и ответницата договор, представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на този закон. Посочената неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, представлява неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение (доколкото основното задължение по договора за заем е връщането на заетите пари), което не е свързано пряко с претърпени вреди. Тя обезпечава едни евентуални вреди от непредставянето на обезпечение. Освен това, вземайки предвид размера на отпуснатия кредит и размера на неустойката, съдът счита, че тази неустойка излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и цели само и единствено да постигане неоснователното обогатяване на търговеца. Подобна клауза е нищожна като противоречаща на закона и целяща неговото заобикаляне.

Освен това изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок, в който следва да бъдат предоставени - тридневен от подписване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Респективно, така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва, съобразно уговорения погасителен план. Предвид изложеното, съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението, включително е предвидена като размер от погасителните вноски, което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната й функция, и противоречи на принципа на добросъвестността. Обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение в погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, във вр. § 1 от ДР на ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП относно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно неравноправна. По аргумент от чл. 19 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.

Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК (ГПР да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50 %).

В случая с включването на договорната лихва, таксите и неустойката, размерът на ГЛП по процесния договор за кредит е по-висок от 50 %.

Очевидно е налице съществено разминаване между посочения в договора ГЛП и действителния ГЛП. По този начин е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Не е посочен и реалният ГПР, което пък се явява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С включването на неустойката в ГПР неговият размер надвишава максимално допустимия размер от 50 %, което пък е в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, целият договор за кредит следва да бъде приет за недействителен – арг. чл. 22 3

ЗПК, в това число и посочената клауза за неустойка.

На следващо място, въвеждането на тази неустойка постига и заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая се въвежда още едно обезщетение за кредитора за неизпълнението на едно акцесорно задължение, от което на практика не настъпват вреди и от своя страна би довело до обогатяване на кредитора за сметка на задълженото лице. Ето защо процесната неустоечна клауза е нищожна и като заобикаляща закона.

Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От заключението на вещото лице по счетоводната експертиза се установява, че ответницата е заплатила по сметка на ищцовото дружество общо сумата от 1433,84 лева /хиляда четиристотин тридесет и три лева и осемдесет и четири стотинки/.

Следователно същата е изплатила изцяло дължимата главница. Ето защо, искът с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, следва да се отхвърли за сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лева.

На следващо място, с оглед недействителността на договора за заем, недължими се явяват също така и сумата от 184,64 лева /сто осемдесет и четири лева и шестдесет и четири стотинки/, представляваща възнаградителна лихва за периода: 18.05.2021 г. до 18.02.2022 г., както и сумата от 103,15 лева /сто и три лева и петнадесет стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода: от 01.09.2021 г. до 01.10.2022 г. Ето защо тези искове също следва да бъдат отхвърлени.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът има право на разноски с оглед отхвърлената част от исковете. В настоящия случай ответницата е била представлявана от адвокат, който е предоставил безплатна правна помощ според чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв /видно от договор за правна защита и съдействие – лист 59 от делото/. Отчитайки постановките на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело № C‑438/22 и определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, съдът намира, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. Все пак съдът взе предвид като ориентир посочения в чл.