Решение № 933 от 08.07.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 933 гр. Пловдив, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Виделина Куршумова при участието на секретаря Милена Левашка Августинова като разгледа докладваното от Величка Белева Въззивно гражданско дело № 20265300501263 по описа за 2026 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ответника по спора Д.

Д. Б., ЕГН - ********** срещу Решение № 799 от 23.02.2026 г. по гр.д. № 11 264/2025 г. по описа на РС – Пловдив, с което въззивницата е осъдена да опразни и върне на въззиваемата – ищца В. Л. А., ЕГН – ********** недвижим имот – апартамент в гр. Пловдив, ул. ***, който е ползвала на основание сключен между страните договор за наем от 01.02.2020 г. – поради прекратяването на договора на основание чл. 14б вр. чл. 4 от облигацията. За постановяването на този резултат съдът е приел, че страните са обвързани от процесната облигация, съгласно която забавата в плащането на всеки месечен наем е самостоятелно основание за прекратяване на договора – по изрична такава договореност между страните, че въззивницата – наемател не е установила по делото / при лежаща върху нея доказателствена тежест / плащането на наемните цени за месеците април и май 2025 г., съответно на това основание договорът за наем е прекратен - за което й е отправена и нотариална покана да върне имота, което тя не е сторила – към предявяване на ИМ и приключването на съдебното дирене по делото.

Въззивницата поддържа неправилност на решението с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Счита, че неправилно са й отказани исканите двама свидетели за установяване на начина и лицето, по и на който реално са плащани наемните цени и за направено от съпруга на ищцата извънсъдебно 1 признание за това, че тези за месеците април и май 2025 г. са платени на него.

Поддържа, че за установяване на тези факти и обстоятелства забраната на чл.

164 ал. 1 т. 4 от ГПК е неприложима – противно на приетото от районния съд.

Цитира съдебна практика – Решение № 101/25.11.2020 г. на АС – Бургас по негово в.гр.д. № 163/2010 г. и Решение № 58/5.6.2020 г. на АС – Пловдив по негово в.гр.д. № 118/2020 г.. Поддържа и че неправилно съдът приел за неотносимо към спора и съответно отказал и доказателственото й искане за изискване от НАП – ТД – Пловдив на преписката по извършвана срещу ищцата данъчна проверка във вр. с процесното наемно правоотношение и конкретно съдържащите се в него писмени обяснения на ищцата – с оглед евентуално съдържащо се в тях извънсъдебно признание на ищцата за неизгодни за нея факти и обстоятелства. Неправилно съдът отказал – като прекрудирано, и искането й за задаване на допълнителни въпроси към ищцата по данъчната проверка срещу нея. Настоява, че преклузия не е налице, т.к. тази проверка й е станала известна след първото по делото съдебно заседание.

Така съдът изградил правните си изводи на база неизяснена фактическа обстановка, при това изцяло на база твърденията на ищцата и обясненията й по чл. 176 от ГПК, кредитирайки последните изцяло, макар те да не съдържали признания за неизгодни за нея факти и обстоятелства, съответно да нямат самостоятелна доказателствена стойност. Дори и да се приеме – въпреки гореизложеното, че фактите са правилно установени, то съдът изобщо не разгледал основното възражение на въззивницата за забава на ищцата – кредитор по чл. 95 от ЗЗД, изразяваща се в непосочване от последната на банкова сметка, по която да й се превеждат наемните цени или посочване на друг начин на плащане – по изрично отправено й искане за това от наемателката Б.. Настоява се, че така възведената забава на кредитора наемодател освобождава въззивницата – наемател от отговорността и последиците за евентуалната нейна забава при плащането на наемните цени за процесните месеци, съответно не е налице предвиденото в договора неизпълнение, на основание което се поддържа от ищцата договорът да е прекратен.

По така изложените доводи се иска отмяна на решението и отхвърляне на иска като неоснователен. Претендира разноски. Не заявява доказателствени искания.

Въззиваемата - ищца е депозирала отговор за неоснователност на жалбата. Поддържа, че правилно исканите свидетели не са допуснати с оглед забраната на чл. 164 ал. 1 т. 4 от ГПК, като цитираната съдебна практика не преодолява тази забрана, като и в случая е неприложима доколкото свидетелите по тези дела не са допуснати – противно на твърдяното от въззивницата, за установяване реален начин на плащане/изпълнение, различен от уговорения. Освен това, договорът в случая регламентира плащането на месечните наемни цени да се извършва в брой / чл. 3 от същия / и няма спор и че така е плащано до 01.04.2025 г. и че този начин на плащане не е променен до прекратяването на договора. Правилно е отказано - като неотносимо към 2 спора и конкретно към плащането на наемните цени за м. април и май 2025 г., искането за приобщаване към делото на образуваната по сигнал на въззивницата данъчна проверка срещу въззиаемата пред НАП - ТД – Пловдив, както и искането по чл. 176 от ГПК за въпроси към въззиваемата във вр. с тази проверка и конкретно относно размера на заплащания месечен наем, считано от 2022 г. до м. юни 2025 г.. Освен това, няма и твърдения от въззивницата относно предмета на така подадения от нея сигнал, съответно на образуваната по него проверка и връзката му с единственото релевантния в случая въпрос – плащането / неплащането на наемните цени за месеците април и май 2025 г.. Оспорва се и възражението, че съдебното решение е основавано на дадените от ищцата обяснения по чл. 176 от ГПК. Взема се становище и за неоснователност на възражението за забава на кредитора поради непредставяне от него на банкова сметка, по която да се извършва плащането на наемите от въззивницата. Поддържа се гореизложеното - че уговорения начин на плащане е в брой, това е бил и реалния начин на изпълнение от страна на въззивницата до прекратяването на договора, а искането на последната за предоставяне на банкова сметка на наемодателката с цел плащане на наемите по банков път е от м. юли 2025 г. , т.е. направено е след прекратяването на договора, поради което е неотносимо към вече настъпилото прекратително основание – забавено плащане на наемните цени за месеците април и май 2025 г..

По така изложените доводи пледира за потвърждаване на решението като правилно. Претендира разноските за въззивното производство – възнаграждение за един адвокат съгласно представените към отговора ДПЗС и пълномощно. Не са заявени доказателствени искания.

Съдът установи следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявен от В. Л.

А., ЕГН – ********** срещу Д. Д. Б., ЕГН – ********** иск с правно основание чл. 233 ал. 1 изр. първо от ЗЗД – за осъждането на Б. да предаде на А. недвижим имот – апартамент в гр. Пловдив, ул. ***, който първата е ползвала на основание сключен между страните писмен договор за наем от 01.02.2020 г., който договор е прекратен на договора, считано от м. юни 2025 г. на основание чл. 14б вр. чл. 4 от облигацията.

Искът се основава на твърдения, че в чл. 4 от облигацията е предвидено основание в полза на наемодателя А. да я прекрати предсрочно - при просрочие в плащането на която й да е от месечната наемна цена. Твърди, че не са й платени на уговорените падежи наемите за м. април и май 2025 г., поради което на 27.05.2025 г. е изпратила на ответницата покана да й върне ползването на имота, поканата е получена от последната – лично, на 30.05.2025 г., но и до момента апартаментът не й е предаден.

Ответницата е депозирала отговор да оспорва иска. Твърди, че не е налице соченото от ищцата основание за прекратяване на наемния договор.

Наемните вноски за м.април и май 2025 г. е заплатила – в брой, на съпруга на 3 ищцата – на който винаги престирала плащанията, считано още от сключването на договора. Разписки за тези плащания – както и за всички останали по договора, обаче не й били издадени от наемодателката, респ. от нейния съпруг. Поддържа и да е налице забава на кредитора, т.к. на 04.06.2025 г. / с отговора на връчената й от ищцата покана да освободи имота / поискала от нея да предостави банкова сметка, по която да й заплаща наемите – в 3 – дневен срок, но това не било сторено.

По отговора ищцата е депозирала становище и е признала – по реда на чл. 176 от ГПК, че наемите са плащани по уговорения начин / в брой / на съпруга й. Оспорва възраженията, че чрез същия са заплатени и процесните наеми за м.м.април и май 2025 г., както и че разписки за плащанията не са издавани на ответницата, като поддържа, че са й издавани - за всяко месечно плащане.

При служебно дължимата проверка по чл. 269 изр. първо от ГПК въззивният съд намира първоинстанционното решение за валидно и допустимо.

При проверката за неговата правилност – съобразно оплакванията във въззивната жалба, съдът съобрази следното:

От фактическа страна е безспорно – и установено от представения писмен договор за наем, възникването на възведеното от ищцата облигационното правоотношение между страните. Същите са сключили твърдяния договор за наем от 01.02.2020 г. със срок на действие 10 години – до 01.02.2030 г.. Въпреки срочността му, е предвидено основание за наемателя да го прекрати с едномесечно предизвестие / чл. 15 от договора /; за наемодателя – също да го прекрати/развали при просрочие в плащането на коя да е месечна наемна вноска / чл. 4 от догоовра /. Падежа на всяка вноски е от 1 – во до 5 – то число на текущия календарен месец - за този месец / чл. 4 /, уговорен е и начина на плащане – в брой / чл. 3 /.

На 27.05.2025 г. ищцата е изпратила до ответницата покана / получена от последната – лично на 30.05.2025 г., да й върне ползването на имота поради неплащане на наемните цени за него за месеците април и май 2025 г.. Няма спор, че ответницата не е върнала имота, отричайки възведеното в ИМ прекратително основание по материалното правоотношение.

В доказателствена тежест на ответницата е да установи своевременното – на договорените падежи, плащане на наемите по уговорения начин, каквото доказване тя не е провела по делото – както правилно е приел районния съд.

Правилен е извода на съда за недопустимост на исканите от ответницата свидетели - на основание чл. 164 ал. 1 т. 4 от ГПК и предвид изричното противопоставяне на насрещната страна за събирането на тези доказателства.

Съгласно уточненията в съдебно заседание на първоинстанционния съд от 28.11.2025 г., свидетелите са искани за установяване на „ направено пред един от свидетелите извънсъдебно признание от съпруга на ищцата, че е получил 4 наемите за месеците април и май 2025 г. „ и „че само съпругът на ищцата се е занимавал с плащането на наемите „ / втория свидетел /, последното и признато от ищцата. Т.е. свидетелите не са искани за установяване на начин на плащане на наемните цени, различен от договорения по материалното правоотношение, а за изпълнение на задължението на наемателката за тяхното плащане по уговорения именно начин. Безспорно, съгласно чл. 77 ал. 1 от ЗЗД наемателят – длъжник е имал правото да поиска и да получи от кредитора си писмен документ / разписка / за извършеното плащане. Като не е сторил това, той сам се е поставил в невъзможност да докаже твърдението си, че е платил и съответно не е осъществено възведеното от ищцата основание на иска предсрочното прекратяване на облигационната връзка поради виновно неизпълнение на задължението своевременно да заплаща наемната цена. Т.е., съдът не е допуснал процесуално нарушение, което да е поставило страната в невъзможност да защити правата си, като докаже възражението си за плащане на наемните цени. Не е налице такова процесуално нарушение и поради отказа на съда да отложи делото за задължаване на ищцата да даде за втори път още обяснения по чл. 176 от ГПК / за размера на наема, за начина на неговото плащане /, както и за изискване на информация от НАП – ТД Пловдив относно образувана срещу ищцата по сигнал на ответницата данъчна проверка и на какъв етап от данъчното производство се намира същата. Това искане е мотивирано с довод, че „ ако има влязъл в сила административен акт, същият е задължителен за гражданския съд „ / вж о.с.з. от 26.01.2026 г. на районния съд /, като правилно е прието от този съд, че задължителната сила на административен акт за гражданския спор е само досежно неговата валидност и законосъобразност / чл. 302 от ГПК /, като и няма отношение / не се и твърди да има / към предмета на доказване по настоящото дело. Освен това, по отношение на отказаните доказателствени искания следва да се посочи и че жалбоподателката не е заявила искане пред въззивния съд за тяхното събиране.