Решение № 272 от 29.07.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 272 гр. София, 29.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно гражданско дело № 20241800500139 по описа за 2024 година

С Решение № 260050 от 27.11.2023г., постановено по гр.дело № 338/2021 г. по описа на Ботевградския районен съд, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 258 от ЗЗД във вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 286 от ТЗ, съществуването на вземането на „С.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, към ET „А.Х. - 210 -К. П.“ с ЕИК *********, за което е издадена Заповед No 264765/23,10,2020г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. No 1453/2020г. по описа на РС- Ботевград, за сумата от 8082,60 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по Договор за абонаментно сервизно обслужване тип “Classic” No 3926 от 28.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.10.2020 г. (датата на завеждане на заявлението в съда) до окончателното й изплащане.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от ET „А.Х. - 210 -К. П.“ с ЕИК *********, срещу „С.Б.“ ЕООД, насрещен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 82 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8081,89 лв., представляваща обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи от неизпълнението на задълженията на ответника по Договор за абонаментно обслужване тип “Classic” No 3926 от 28.11.2017 г. в периода от 19.01.2018 г. до 31.01.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на иска в съда до окончателното му плащане, като неоснователен.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ET „А.Х. - 210 -К.

П.“ срещу горното решение във всички негови части, което жалбоподателят счита за незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че при постановяването му районният съд не бил обсъдил всички събрани по делото доказателства, 1 направил е превратно тълкуване на събраните по делото доказателства и не е отчел факти, касаещи правилното разрешаване на спора, за който е сезиран, направил е превратно тълкуване на разпоредбите от договор, сключен между страните и относим към настоящия спор, като не е отчел, че при неплащане на две последователни фактури се прекратява действието на договора и за двете страни. Според жалбоподателя, също така не бил отчетен фактът, че съгласно закона за задълженията и договорите, сключен договор има задължителна сила за страните, които са го подписали, както и превратно са били тълкувани обстоятелства по делото, а БРС бил допуснал нарушения и на материалния и на процесуалния закон. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли първоначално предявения иск и да уважи изцяло предявения насрещен иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, с който жалбата се оспорва. Навежда се довод, че жалбата е бланкетна и че не съдържа посочване на конкретни нарушения, водещи до незакосъобразност на обжалваното решение. Претендират се разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се явява. Представлява се от адв. Н., която поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Акцентира върху разпоредбите на чл. 6, т. 1 и т. 3 от процесния договор, съгласно които при неплащане на две последователни месечни вноски от възложителя, съгласно чл. 2, т. 2 и считано от датата, следваща деня на падежа по втората вноска, се прекратява договора. Оспорва тълкуването, дадено от РС- Ботевград, че е следвало от страна на доверителя й да се подаде изрична молба, за да бъде прекратено действието на договора.

Намира за установено, че от страна на „С.Б.“ ЕООД не е предоставено пълно и точно изпълнение на договора, което наложило през м. януари 2018 г. едноличният търговец да се обърне към трети лица, които да отстранят проблема. Счита за доказани и претърпените загуби, което е основание за уважаване на насрещния иск. Моли съда да уважи жалбата, да отмени решението на РС- Ботевград и да отхвърли първоначално предявения иск, като уважи изцяло насрещната искова молба. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемото дружество се представлява от адв. Д., който оспорва жалбата, поддържа отговора и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски и представя списък по чл.

80 от ГПК. Представя писмена пледоария, в която изтъква, че страните са сключили Договор за абонаментно обслужване тип “Classic” № 3926 от 28.11.2017 г. Оспорва твърдението на жалбоподателя, че този договор бил прекратен с неплащането на две фактури съгласно чл. 6.1.2 от него. Счита, че това е право на възложителя, което се предоставя на изправната страна по договора, а ЕТ „А.Х.- 2010-К.П.“ не е такава. Намира, че основният спор се концентрира върху извършените от на „С.Б.“ ЕООД дейности, описани във фактура № ********** от 23.1.2018 год. и издаденото кредитно известие кьм нея. Подчертава, че за всички извършени от дружеството дейности за жалбоподателя има надлежни писмени документи, от които е видно, че описаните във фактурата дейности са реално извършени. След това, жалбоподателят поискал да бъде заменен вложеният нов „електронния блок на АБС“, с такъв втора употреба, който сам е предоставил, и във връзка с което е издадено кредитно известие към фактурата. След 30.01.2018 год.

2 камионът на ЕТ „А.Х.- 2010-К.П.“ не бил посещавал въобще сервиза. Оспорва показанията на свидетелите Д. и П., като подчертава че св. П. е пряко заинтересован с изхода на делото тъй като е съпруг на К.П.. Оспорва показанията им, че превозното средство е било закарвано в друг сервиз за отремонтиране на дефекти, тъй като по делото няма други доказателства за това.

Оспорва твърденията на жалбоподателя във връзка с предявения от него насрещен иск, че камионът многократно е влизал в сервиз на „С.Б.“ ЕООД, но задълженията на сервиза не били стриктно и качествено изпълнени. Във връзка с това не оспорва факта, че през периода от м. декември 2017 год. до м. януари моторното превозно средство с ДКН № ******** е било в сервиза на „С.Б.“ ЕООД. Изтъква, обаче, че през същия период (от 11.12.2017 год. до 22.01.2018 год.) камионът е изминал 10 324 км. въпреки твърденията за неотстранена повреда, откъдето прави извод, че тази повреда, не е била пречка за придвижването на превозното средство. Именно този период съвпадал с ангажимента на ЕТ „А.Х.- 2010-К.П.“ по повод изпълнението на Заявкадоговор за осъществяването на превоз до Хамбург, Германия от 17.01.2021 год.

Намира за недоказана пряка причинно- следствена връзка между дейността на работещите в сервиза на „С.Б.“ ЕООД от една страна, и повредата, открита от третото лице три години по- късно, от друга страна.

Счита, че предвид дългия период, който е изминал, са могли да възникнат редица събития и обстоятелства, които да доведат до проблеми в моторното превозно средство на К.П., независещи и не по вина на „С.Б.“ ЕООД.

Моли съда, да остави въззивната жалба без уважение и да остави в сила първоинстанционното съдебно решение.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.

3

ІІI. По същество

Първоинстанционното решение се обжалва изцяло (т.е. както в частта, с която е уважен главният иск, така и в частта, с която е отхвърлен насрещният иск), но единственият конкретен довод, по който въззивният съд дължи произнасяне съгласно чл. 269 от ГПК, вр. т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, е за прекратяване действието на договора при неплащане на две последователни фактури.

Настоящият съдебен състав намира този довод за основателен поради следните съображения.

Съгласно чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.

Видно от точната формулировка на чл. 6 от процесния договор, той се прекратява в следните хипотези:

Чл. 6.1.1 - с изтичане на срока по чл. 5.1, освен ако не е продължен съгласно чл. 5.3.;

Чл. 6.1.2 - едностранно от всяка от страните с писмено предизвестие, изпратено до другата страна, в случай на неизпълнение на някое от задълженията й по договора;

Чл. 6.1.3 - при неплащане на две последователни месечни вноски от възложителя, съгласно чл. 2.2, считано от датата, следваща деня на падежа по втората вноска;

При прехвърляне на собствеността върху МПС, отдаването им под наем на трето лице ….., за което Възложителят следва незабавно да уведоми Изпълнителя;

По взаимно съгласие на страните.

Съвместното тълкуване на клаузите на чл. 6.1.2 и чл. 6.1.3 от договора по смисъла на чл. 20 от ЗЗД налага извода, че в тези две хипотези прекратяването настъпва не само при различни предпоставки, но и по различен начин. Така, в хипотезата на чл. 6.1.2 е уредено право на всяка от страните да прекрати договора с едностранно писмено предизвестие, отправено до насрещната страна, т.е. необходимо е да се констатира неизпълнение и да се изрази воля за прекратяване на договора на това основание. За разлика от нея, в хипотезата на чл. 6.1.3 е уредено автоматично прекратяване на договора от точно определен момент без необходимост от волеизявления на страните, тъй като този момент се извлича непосредствено и недвусмислено от датата на падежа на втората последователна неплатена месечна вноска, а неплащането им е достатъчно безспорен обективен факт, който не налага изричното му установяване.

Поради това и доколкото страните не спорят (а и не са представени 4 доказателства за противното), че ответникът не е заплатил нито една месечна абонаментна вноска от момента на сключване на договора, съдът намира, че прекратяването е настъпило автоматично на датата, следваща деня на падежа по втората вноска. В случая би могло да се спори, коя е втората месечна вноска по договора, но, доколкото самият ответник е заявил, че това е вноската за месец февруари 2018г., признавайки дължимостта на вноските по фактури от 17.01.2018г. и 13.02.2018г. (виж. отговора на исковата молба), съдът намира, че прекратяването е настъпило от датата, следваща падежа на вноската по фактурата от 13.02.2018г., а именно – 16.03.2018г.

С оглед прекратяването на договора от тази дата, след нея липсва правно основание за ежемесечно фактуриране на възнаграждения по този договор.

Следователно, вземанията по фактури, издадени след 16.03.2018г., са недължими. Същите са в общ размер на 2100 лв., за който искът по чл. 422 от ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Други конкретни доводи срещу решението по главния иск не са изтъкнати в жалбата, поради което и на основание чл. 269, изречение второ от ГПК, въззивният съд не следва служебно да формулира и обсъжда такива.