Решение № 260034 от 11.11.2022, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 260034 11.11.2022г., гр. Пазарджик

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и втора година:

Председател: Минка Трънджиева

Членове: Венцислав Маратилов

Димитър Бозаджиев в присъствието на секретаря Лилия Церовска, като разгледа докладваното от съдията Бозаджиев в.гр.дело №535 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е въззивно, по реда на чл.

258 и сл. ГПК.

С Решение №651/29.06.2020г., постановено по гр.д.№4402/2019г. по описа на РС- Пазарджик са отхвърлени предявените от В.К.К., с ЕГН ********** ***, против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерство на вътрешните работи, с административен адрес: гр.С., ул.“Пиротска“ №171А, представлявана от Главен комисар Н.Н., искове за заплащане на сума в размер на 1666,06лв., представляваща неизплатено допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 04.11.2016г. до 04.11.2019г., получен в резултат от преизчисляване на положения нощен труд съобразно въведената в НСОРЗ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата и на обезщетение за забава в размер на 143,17лв., дължимо за периода от първо число на месеца след изтичане на всеки тримесечен период на сумирано изчисляване на работното време до датата на завеждане на исковата молба.

Осъден е В.К.К., с ЕГН **********

***, да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерство на вътрешните работи с административен адрес: гр.С., ул.„Пиротска“ №171А, представлявана от Главен комисар Н.Н., сумата в размер на 100лв.- юрисконсултско възнаграждение.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от К., чрез пълномощника му адв.В.М. с доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт и с искане да бъде отменен и заявените искови претенции уважени в пълен размер.

Като незаконосъобразен се посочва извода на районния съд, че положеният нощен труд от ищеца във времевия интервал от 22.00ч. до 06.00ч. бил равен на 8часа, поради което не следвало да се извършва приравняване с предвидения за това коефициент от 1.143, доколкото процесния период от време е времева рамка, в която полагания труд се счита за нощен, но не е реална продължителност на същия и че реалната продължителност на положения от ищеца труд не може да надвишава времевата рамка, предвидена в чл.140 от КТ предвиждаща нормална продължителност на полагания труд през нощта до 7 часа, с което не може да бъде дерогирано действието на общата разпоредба- чл.140 от КТ. Тълкувайки нормата на чл.187, ал.1 от ЗМВР жалбоподателят посочва, че същата не установява разрешена продължителност на труда през нощта от 8 часа, а има в предвид, че работните часове на положения труд през нощта не следва да надвишават 8 часа на всеки 24 часов период, както и че нормата не съдържа дефиниция за допустима продължителност на нощния труд и не въвежда различно правило за нормална продължителност на нощния труд от 8 часа и че такава дефиниция не се съдържа изобщо в ЗМВР, както и в подзаконовите му нормативни актове доколкото нормата на чл.188, ал.2 от ЗМВР съдържа изрична препратка към КТ-за държавните служители, полагащи труд за времето от 22.00ч. до 06.00ч. и ползващи се със специалната му закрила и че част от тази специална закрила е изричната разпоредба на нощния труд в чл.140, ал.1 от КТ според която нормалната продължителност на работното време през нощта при 5- дневна работна седмица е до 7 часа, като нощен е трудът полаган от 22.00ч.до 06.00ч. Поддържа се становище, че в тази връзка районният съд не е направил разлика между времевия интервал, в който полагания труд се счита за нощен такъв и законово уредената максимална продължителност на същия в съответния времеви интервал.

Счита се, че предвид изрично уредената закрила в КТ относима към държавните служители, нормалната продължителност на полагания от тях нощен труд следва да бъде до 7 часа и че безспорно жалбоподателят е полагал труд през нощта от 8 часа, при разрешени 7 часа, като този труд не е отчетен и заплатен като извънреден такъв.

Визира се, че при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове труд следва да се приравнят към дневните, в съотношение 8:7 и съответно преизчисляване с коефициент 1.143-за определяне броя на надвишените работни часове за съответния отчетен период за преценка дали е полаган извънреден труд при превишаване нормата на триместър.

Твърди се, че работодателят не е прилагал този коефициент, а след прилагането му каквото е нормативното изискване броят на отработените часове се увеличава,който факт не е съобразен при изготвянето на графиците,довело до полагане на извънреден труд. Коментират се нормите на чл.187, ал.1 и ал.3 от ЗМВР според които същите не установяват разрешена/нормална/ продължителност на труда през нощта, а нормира общата продължителност на работното време при положен нощен труд в определения и посочен времеви диапазон, като установява невъзможност за полагане на труд за определено време в последващ период зарази сумираното отчитане на работното време.

Извежда се извод, че нормата има защитна функция по отношение правото на служителя да почива в достатъчно дълъг период, след като част от работните часове на смяната му са отработени през времето от 22.00ч. до 06.00ч., като и в този случай, съобразно броя отработени часове, не следва да се надвишава нормалната продължителност на работното време от 8 часа за всеки 24 часов период. Посочва се, че цитираната разпоредба изисква след всяка 24 часова смяна, на служителя да бъде осигурена 48-часова почивка, така и средната продължителност на работното време за общия 72 часов период да не надвишава средно 8 часа в посочения времеви интервал, който извод жалбоподателя изгражда и на употребения от законодателя израз „средно“.

Поддържа се, че изричната препратка от ЗМВР към чл.140, ал.1 от КТ, съдържаща дефиниция за реална времева продължителност на полагания нощен труд във времевия интервал, води до прилагане на тази императивна норма от КТ.

По отношение на алгоритъма за определяне на размера-паричния еквивалент и методиката за изчисляване на реално отработените часове нощен труд след превръщането им дневен с коефициент 1.143 жалбоподателят поддържа, че за исковия период нито в ЗМВР нито в подзаконовите актове по прилагането се съдържа алгоритъм за изчисляването му. Цитира се чл.261 от КТ по отношение плащането на нощния труд с увеличение определено от МС в НСОРЗ-§52 от ЗР на НСОРЗ, като навежда извода, че методиката,която следва да се ползва за определяне на паричния размер на неотчетния и незаплатен от работодателя извънреден труд,получен чрез превръщане на реално отработените часове нощен труд- 8ч. при съобразяване на максимално допустимата продължителност на същия-7 час, приложим по силата на изричната препращаща норма на чл.188 ал.2 от ЗМВР-чл.9 ал.2 от НСОРЗ.

Коментира се квалификацията за извънреден труд, представляващ работа извън редовното работно време по чл.187, ал.5 от ЗМВР, като при разрешени 7 часа за работа през нощта- горницата до 8 часа се изчислява единствено чрез прилагането на посочения коефициент, като в хипотеза на превишение на продължителността на работното време за тримесечния период от време при сумирано изчисляване на работното време,доколкото последната се определя на база осем часово работно време през деня и нощта,поради което горницата следва да бъде заплатена по правилата за заплащане на извънреден труд и че същите правила регулират продължителността на работното време при работници и служители по трудово правоотношение, с което се оборва извода на съд, че ползването на коефициента създава привилегия за служителите в МВР.

Като следващ довод се изтъква, че съдът е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с възприетата за меродавна правна логика- в Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според мотивите на което е недопустимо възприемането на диференциран подход спрямо служителите на МВР по отношение на техните права. В тази връзка се навежда извода, че ЗДСл. намира субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР по определен въпрос /чл.67, ал.3 от ЗДСл- забрана минималните и максималните размери на основните заплати на държавните служители да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство. Направена е съпоставка между държавните служители от ГДИН към МП и другите служители в МВР, като се поддържа, че е предвиден еднакъв законов режим, на който се подчиняват двете групи държавни служители и се уреждат техните взаимоотношения по повод полагането на нощен труд.

Твърди се, че съдът не съобразил директива 75/117/ЕОИ въвеждаща принципа за равно третиране на работниците и служителите и забрана за дискриминация по отношение прилагането на основните начала на трудовото право и за равен и равностоен труд-равна заплата- чл.157 от ДФЕС, т.2 и т.3, навеждащо задължение на държавите членки да предприемат мерки, обезпечаващи спазването на принципа за равно заплащане за равен труд или за труд с равна стойност, както и за прякото приложение на нормите и принципите на ЕС имащи превес над нормите от националното законодателство в съответствие с директния ефект на правото на ЕС. Направено е мотивирано искане за отправяне на преюдициално запитване, каквото между впрочем е било отправено от друг български национален съд до СЕС.

Искането е да се отмени изцяло обжалваното решение и се уважат заявените искови претенции в пълен размер с присъждане на разноските в производството.

В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия ГДПБЗН- МВР чрез юрисконсулт С..

Излагат се доводи в насока, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Коментират се и се повтарят част от мотивите на съда във връзка с отхвърлената искова претенция на ищеца против дирекцията. Акцентира се, че спорният момент дали следва да се приложи чл.9, ал.2 от НСОРЗ- подзаконов нормативен акт по прилагането на КТ, за служителите които полагат свой труд на смени, имащи статут по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР. Отговаря се на всички доводи развити в жалбата, като се акцентира че през процесния период организацията на работата на държавните служители в МВР се уреждана с наредба на министъра на вътрешните работи №8121з-776 от 29.07.2016г. касаеща реда за организацията, разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, време за отдих и почивките на държавните служители в МВР, която недопуска прилагането на общите правила по КТ и НСОРЗ и че в случая не е налице непълнота на Наредбата на Министъра на вътрешните работи, както и че правоотношенията по служба са уредени в специален закон- ЗМВР заради специфичния статут на служителите, като ищецът е работил при работна смяна от 24 часа, а не 12 часа и същата е определена от ЗМВР, а не от КТ /максимална продължителност на работното време от 12 часа по КТ/, поради което е несъвместимо прилагането на КТ и на

НСОРЗ за служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР поради изключителност на техния статут и различността му от този по КТ. Поддържа се и довод за неприложимост на ТР №6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, доколкото се отнася за статут на държавни служители в МВР с полаган труд и със статут уреден по ЗДСл.

Визира се, че липсва основание за приемане на неравностойно положение на тази група служители, като се препраща към чл.48, ал.5 от КРБ като се твърди, че нощният труд на ищеца е в рамките на 8 часова продължителност, той не се трансформира в дневен такъв, а се заплаща по смисъла на Заповед

№8121-з-791 от 28.10.2014г. на министъра на вътрешните работи по 0.25лв. на час.

Изтъква се, че на ищеца са изплатени всички парични средства за извънреден труд и че последният не е доказал наличието на незаплатен такъв.

Искането е да се потвърди обжалваното решение с присъждане на разноските.

Постъпила е писмена молба от процесуалния представител на ищеца. Подържа се жалбата, като се излагат допълнителни аргументи в подкрепа на оспорване на решението, касаещи последваща промяна в законодателството, както и доводи, изхождащи от мотивите на постановеното от СЕС решение по преюдициално запитване, касаещо същия спор.