Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Разпореждане № 226 от 25.02.2026, Окръжен съд - Благоевград

Съд
Окръжен съд - Благоевград
Дело
Въззивно гражданско дело 144/2026
Вид
Разпореждане № 226
Подписан
25.02.2026
В сила
25.02.2026
Състав
Владимир Ковачев

Цитирани разпоредби

  • чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 2, ал. 1, т. 2 и 7 · Закон за общинската собственост
  • чл. 2, ал. 1, т. 2 и 7 · Закон за общинската собственост
  • чл. 7, ал. 1 · Закон за общинската собственост
  • чл. 10 · Закон за собствеността и ползването на земеделските земи
  • чл. 19 · Закон за собствеността и ползването на земеделските земи
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за собствеността и ползването на земеделските земи
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за собствеността и ползването на земеделските земи
  • чл. 25, ал. 1 · Закон за собствеността и ползването на земеделските земи

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 226 гр. Благоевград, 25.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Съдия:

Владимир Ковачев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20261200500144 по описа за 2026 година съобрази следното:

Настоящото съдебно производство е образувано по жалба на ***, подадена срещу решение № 921 от 19.11.2025 г., постановено по гражданско дело № 515 от 2025 г. на Районен съд Благоевград. В жалбата се твърди, че атакуваният с нея съдебен акт е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон и необоснован. Първоинстанционният съд достигнал до грешни фактически и правни изводи при обсъждането на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в резултат на което приложил неправилно материалния закон.

Съдът неправилно приел, че от установената по делото фактическа обстановка следва извод за доказване на предпоставките на установено владение от страна на ищеца и неговите наследодатели. Първата инстанция неправилно приела, че процесните имоти не попадат в приложното поле на чл. 19 от ЗСПЗЗ и не подлежат на възстановяване по реда на този закон.

Претендираните имоти били собственост на *** на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 и 7 от ЗОС и чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗСПЗЗ. Придобиването на правото на собственост върху конкретните имоти от общината станало по силата на закона. Разпоредбата на чл. 19 от ЗСПЗЗ уреждала правния статус на земите, за които не са подадени заявления за възстановяване. Само тези земи представлявали остатъчен фонд, който се придобивал от общината по реда на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Незаявената земеделска земя ставала общинска собственост от влизането в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници. Доказали се елементите на фактическия състав на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Установило се, че имотите са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са били заявени за възстановяване в предвидените срокове. Важна била констатацията на вещото лице, че в територията, в която попадат процесните имоти, в съседство с тях има имоти, които са възстановени на собствениците им в стари реални граници. Към момента на отразяване на имотите в КВС нямало данни 1 за собствеността им. Не били налични данни за подавани заявления за възстановяване на собствеността върху имотите, поради което последните останали невъзстановени на бившите им собственици. Съгласно чл. 15, ал. 6 от ППЗСПЗЗ, земи, които не били внесени в ТКЗС или ДЗС, се възстановявали на собствениците им. В тази връзка следвало да се отчетат и мотивите на Решение № 7 от 19.06.1995 г. по к. д. № 9 от 1995 г. на КС. Съдът изцяло кредитирал и показанията на разпитаните по делото двама свидетели, от които обаче не се установявали по безспорен и непротиворечив начин нито границите и съседите на процесните имоти, нито площите на последните. По делото не било безспорно и категорично установено, че ищецът е владял спорните имоти за периода от 1979 г. до момента на предявяване на исковете, нито че е упражнявал владение върху цялата площ на имотите и в границите им по действащата кадастрална карта на с. Еленово. От събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установило по категоричен и безспорен начин, че ищецът е придобил правото на собственост върху имотите на основание давностно владение, продължило повече от 10 години, че именно той, а не друго лице, е владелец на имотите, както и че владението се е простирало върху цялата площ на имотите в границите им съгласно действащите към момента КККР на с. Еленово. Не станало ясно как имотите са били завладени от ищеца или от неговите наследодатели. В случая не били налице признаците, съставляващи владението. По отношение на имотите важала забрана за придобиването им по давност през твърдения в исковата молба период. Невъзможно било необходимият срок да изтече с оглед на спирането му, което, от своя страна, било достатъчно да обоснове неоснователност на предявените искове. В настоящия случай била приложима и нормата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, съгласно която земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Отделно от това, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, предл. 2 от ЗОС, земите от общинския поземлен фонд не можели да се придобиват по давност. Следователно, дори да бъдело прието, че ищецът е владял процесните имоти от 1979 г. до настоящия момент, то в негова полза не могъл да изтече необходимият давностен срок, тъй като през целия период били налице законови пречки за това. Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендират се направените разноски.

Подаден е отговор от К. З. П.. В него се изтъква, че въззивната жалба е неоснователна. Атакуваното с нея решение било правилно и законосъобразно.

Процесните недвижими имоти не попадали в приложното поле на чл. 19 от ЗСПЗЗ. Твърденията на общината, че те са нейна собственост на основание чл.

2, ал. 1, т. 2 и 7 от ЗОС и чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ, били изцяло необосновани и недоказани по делото. Липсвали каквито и да било доказателства за осъществяване на фактическия състав на придобивното основание по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ в полза на ***. Ирелевантно било обстоятелството, че от СТЕ се установило, че в района на процесните имоти има възстановявани такива по реда на ЗСПЗЗ, тъй като за процесните липсвали данни да са внасяни в 2

ТКЗС и да са незаявени за възстановяване. Отразяването на имотите в КККР като общинска собственост също било без правно значение, защото записванията там не създавали права. Тълкуването, че подлежат на възстановяване и земи, които никога не са били отнемани, не са били включвани в ТКЗС, не са били завземани фактически и са останали във владение на собствениците си, било несъвместимо както с целта на закона, така и с неговия реституционен характер и не съответствало дори на практиката на ВКС, на която се позовавал жалбоподателят. Решението на КС, цитирано от общината, също не поддържало тезата, че е без значение дали имотът е бил отнеман. КС разгледал хипотези, при които имотите реално са били засегнати от кооперативното земеползване, но това не е било надлежно отразено в административните и кооперативни документи. Ставало въпрос за неправомерно, неформално или недокументирано отнемане, а не за липса на отнемане изобщо. От практиката на ВКС и от тълкуването на чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ не следвало, че е достатъчно имотът да има земеделски характер, за да подлежи на възстановяване. Необходимо било той да е бил реално засегнат от процесите на коопериране и обобществяване. Ирелевантен бил единствено конкретният способ, по който това е станало, но не и самият факт на отнемането или включването му в кооперативното земеползване. Общината, която носела доказателствената тежест, не установила в първоинстанционното производство правото си на собственост на заявеното основание - чл. 19 от ЗСПЗЗ, и наличието на пречки за придобиване на собствеността върху процесните недвижими имоти на основание давностно владение, поради което всички наведени в жалбата възражения относно приложението на чл. 19 от ЗСПЗЗ били абсолютно неоснователни. Ако имотът не подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, общината не можела да го придобие по реда на чл. 19 от ЗСПЗЗ. В настоящия случай *** не ангажирала никакви доказателства, от които да се установява, че процесните имоти са били включени в ТКЗС или отнети в някоя от хипотезите на чл. 10 от ЗСПЗЗ, т. е. че са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали невъзстановени. От допуснатата и приета в производството пред първата инстанция СТЕ по категоричен и безспорен начин се установило, че по отношение на спорните недвижими имоти не са налице предпоставките на чл.

19 от ЗСПЗЗ и те не са придобити от общината на това основание. В случаите, в които имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статуса си на частна собственост и е владян в реални граници, следвало да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. По безспорен начин се установило, че двата процесни недвижими имота не са кооперирани и не са останали невъзстановени поради незаявяването им, поради което не попадат в хипотезата на чл. 19 от ЗСПЗЗ. Не се прилагала и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ. В настоящия случай общината не само не ангажирала доказателства за установяване на твърденията си, че имотите попадат в приложното поле на чл. 19 от ЗСПЗЗ, но и тези твърдения били опровергани с 3 категоричност от събраните по делото пред първата инстанция доказателства, включително и приетата експертиза. По делото било установено, че имотите не подлежат на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Изводите на първоинстанционния съд в това отношение били правилни и обосновани, а изложените във въззивната жалба оплаквания в обратната насока били изцяло неоснователни. Както гласните доказателства, така и експертизата по безспорен начин установили и индивидуализирали имотите, които ищецът владее, както и обстоятелството, че се касае именно за процесните два.

Неоснователни били твърденията в жалбата, че П. не бил изразил достатъчно ясно пред *** намерението си да отрече правата й върху спорните имоти.

Подобно изискване не следвало нито от закона, нито от трайно установената съдебна практика. За да се приложат забраните по чл. 7, ал. 1 от ЗОС и чл. 86 от ЗС, на които се позовавала общината, трябвало имотите да са нейна собственост на някое от предвидените в закона основания. Доколкото били налице доказателства, че процесните имоти не са отнемани, не са внасяни в ТКЗС и не представляват земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, то за тях не важали предвидените в специалните закони забрани за придобиване по давност. Не било установено и доказано процесните имоти да са станали общинска собственост на наведените придобивни основания, поради което и мораториумът за придобиване на собственост върху общински имоти по давност не намирал приложение по отношение на тях. Дори и да се приемело, че имотите са били общинска собственост, то с оглед на периода на осъществявано давностно владение от П., отново бил налице период, по-дълъг от 10 години, през който текла давност за имоти, частна общинска собственост, и същият ги придобил по давност. За периода от 01.06.1996 г. до 30.05.2006 г., за имоти, частна общинска собственост, давността не спряла да тече. Тя текла и във времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. От събраните по делото пред първата инстанция гласни доказателства, както и от изготвената и приета СТЕ, се установило и доказало по безспорен и несъмнен начин, че ищецът е установил самостоятелна фактическа власт върху процесните два недвижими имота с намерение за своене, което я квалифицирало като владение, както и че това владение е било постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнено и е продължило от 1979 г. до момента, т. е. повече от 10 години, в резултат на което същият придобил собствеността върху тях по давност. И двата процесни имота били съседни на имота, в който П. построил къщата си. Свидетелите дали конкретни и съвпадащи във времето и съдържанието си описания на границите, площта, начина на ползване и характера на имотите. Трите имота, включително процесните два, били заградени с обща ограда, изградена още през 1979 г. от самия К., която и до днес не била променяна съществено. Така имотите се ползвали като един общ имот, имащ общо стопанско предназначение, което изключвало възможността други лица да са упражнявали фактическа власт върху тях. Установило се, че П. владее имотите с явно изразеното намерение за своене, считайки ги за собствени, тъй като му били предадени от неговия дядо и своени чрез 4 заграждането и обработването им, поради което било доказано и субективното намерение като елемент на придобивната давност. Това се подкрепяло и от установената в чл. 69 от ЗС презумпция. Установили се и другите елементи на владението. През посочения период от време никой не отнел на ищеца фактическата власт върху имотите. Владението на П. било и несъмнено. Той демонстрирал по всякакъв начин, че владее имотите за себе си. Фактическата му власт била и явна и спокойна. Същата не била установена по скрит или насилствен начин. Моли се за потвърждаване на атакуваното съдебно решение и присъждане на разноските за втората инстанция.