Решение № 1415 от 09.06.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1415 гр. Бургас, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър П. Стоянов при участието на секретаря АНЕЛИЯ ИВ. ТАКОВА като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело № 20262120101571 по описа за 2026 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от Община Созопол с ЕИК 000057236, със седалище и адрес на управление гр. Созопол, *************** срещу Държавен фонд „Земеделие“, със седалище и адрес на управление гр. София, ***************************

В исковата молба се твърди, че въз основа на Решение №5093/05.07.2024 г., постановено по адм.д. №2122/2023 г. по описа на Административен съд – Бургас, потвърдено с Решение №12857 от 27.11.2024 г. по адм.д. №9657/2024 г. на ВАС, бил издаден Изпълнителен лист № 407 от 09.12.2024 г. на Административния съд – Бургас в полза на ищеца срещу Държавен фонд „Земеделие“, с който фондът бил осъден да заплати сумата от 18 964 лв. разноски по делото за двете съдебни инстанции.

Сочи, че съгласно специално предвидения в ГПК ред не се допускало изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения, като тези парични вземания се изплащали от предвидения за това кредит по бюджета им съгласно чл.519, ал.1 от ГПК. За тази цел изпълнителния лист се предявявал пред финансовия орган на държавното учреждение. Съгласно разпоредбата на чл.519, ал.2 от ГПК, ако няма кредит, висшестоящото учреждение предприемало необходимите мерки, за да се предвиди такъв най – късно в следващия бюджет. Въпреки че този специален ред не дал срок за изпълнение, счита, че за неуредените въпроси следвало да се прилагат общите правила на процесуалния и гражданския закон. Съгласно чл.68 от ЗЗД, разноските за изпълнението следвало да са за сметка на длъжника.

1

Твърди, че в изпълнение на посочените съдебни решение, се е снабдил с изпълнителен лист, но е претърпял неоснователно вреди от забавените плащания на ДФЗ и от направените за нейна сметка разноски по събиране на паричните вземания.

Моли ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 2340, 18 лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди, причинени на ищеца вследствие противоправно поведение на ответника, изразяващи се в стойността на разходите по събиране на паричното му вземане в размер на 8650, 00 лв., дължими му на основание издаден изпълнителен лист №407 от 09.12.2024 г. Претендират се разноските. Представя писмени доказателства.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответнита страна, с който се излага становище за неоснователност на предявения иск.

Сочи, че видно от депозираната пред ДФЗ молба от 27.01.2025 г. от Община Созопол, с приложен оригинал на изпълнителния лист, ищцовата страна поискала заплащането на дължимите суми по същия. Вписавите в изпълнителния титул вземания, представляващи разноски, присъдени в полза на общината по административното дело, образувано по оспорване на решение за налагане на финансова корекция. Процесното искане било депозирано от адвокат, пълномощник на страната. Твърди, че с платежно нареждане от 05.03.2025 г., фондът превел по посочената в молбата банкова сметка на Община Созопол.

Счита за необосновани твърденията на ищеца, че ДФЗ дължал обезвреда и заплащане на адвокатски хонорар, заплатен на адвоката от общината, за процесуално представителство по предявения за плащане пред фонда изпълнителен лист.

Сочи, че видно от приложените писмени доказателства, в случая липсвало вина от страна на ДФЗ, с оглед не което не би могла да се реализира и отговорността му на деликтно основание, съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД. Излага доводи в насока, че не са налице юридическите факти, които пораждат деликтната отговорност на ответника към ищеца.

Посочва, че с разпоредбата на чл.519, ал.2 от ГПК бил уреден ред за удовлетворяване на парични вземания към държавни учреждения, които били присъдени с влязло в сила решение и за които кредиторът разполагал с изпълнителен лист, издаден на основание чл.404, ал.1, т.1 от ГПК. Доколкото в случая се касаело за парично вземане срещу държавно учреждение, каквото било и ответника, на основание чл.519 от ГПК срещу такова не се образувало производство по принудително изпълнение, като законодателят изрично предвидил изпълнителния лист да се предяви пред финансовия орган на съответното учреждение, а изплащането на вземането се осъществявало при предвиден кредит по бюджета на учреждението. Вземането на кредитора било гарантирано, като първостепенният ръководител с бюджет заплащал дължимите суми, а в случай, че към момента на предявяване на изпълнителния лист не били налични парични средства, то първостепенният 2 ръководител с бюджет предприемал необходимите мерки, за да се предвидили най – късно в следващия бюджет. Държавното учреждение било натоварено със задължение да организира изпълнението. От кредитора не се предприемали действия с цел удовлетворяване на вземането му, а само и единствено предявяване на изпълнителния лист.

Оспорва иска и по размер, като счита същият за необоснован, като за целта се позовава на Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа. В тази връзка и при условия , че съдът приема за основателен иска, то моли претендираното от адвоката възнаграждение да бъде намалено до размера, предвиден в Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа.

Моли се исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани. Представя писмени доказателства. Претендират се разноски.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл.49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен характер, тъй като не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител. За да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, е необходимо да са налице всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, от което произтича претенцията за обезщетяване на претърпени имуществени вреди – действие или бездействие, извършено противоправно и виновно от лице при и по повод на възложена му работа, настъпила вреда за ищеца и пряка причинна връзка между настъпилата вреда и противоправното поведение на изпълнителя на работата. Тези елементи следва да са кумулативно дадени и подлежат на доказване от ищеца, като по силата на чл.45, ал.2 от ЗЗД само вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на противното и ответникът носи доказателствената тежест за оборване на законовата презумпция.

В практиката на Върховния съд по отношение на отговорността по чл.49 от ЗЗД е разяснено, че отговорност по чл.49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму: когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата и когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него, в който случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената работа. Приема се, че отговорност по чл.49 ЗЗД съществува и когато причинителят на увреждането е 3 нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа и същата не възниква, когато увреждането е резултат на лични отношения между причинителя и увредения, макар и тези лични отношения да са възникнали при или по повод изпълнението на възложената работа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Тя е предвидена от закона за да обезпечи по-сигурното, лесно и бързо обезщетение на пострадалите /Така Постановление № 7/1958г., Постановление №7/1959 г., Постановление №4/1961 г. и №17/1963 г. на ВС/.

По делото не е спорно, че е бил издаден Изпълнителен лист № 407 от 09.12.2024г. на Административен съд - Бургас ХІІ-ти състав, въз основа на Решение №5093/5.07.2024г., постановено по адм.д. №2122/2023г. по описа на Административен съд - Бургас, потвърдено с Решение № 12857 от 27.11.2024г. по адм.д. №9657/2024г. по описа на ВАС, с което ДЪРЖАВЕН ФОНД ЗЕМЕДЕЛИЕ, е осъден да заплати на Община Созопол, с адрес: гр. Созопол, ******************, сумата от 21664,80 лв. (двадесет и една хиляди шестстотин шестдесет и четири лева и осемдесет стотинки), представляваща разноски по делото пред първата инстанция и сумата от 18 964.00 лв.

(осемнадесет хиляди деветстотин шестдесет и четири лева) представляващи разноски пред касационната инстанция.

Приложена е фактура №********** от 06.12.2024 г., видно от която е налице сключен договор с предмет „Процесуално представителство пред Държавен фонд „Земеделие", във връзка с предявяване и събиране на вземането по издаден изпълнителен лист, въз основа на влязло в сила Решение № 5093/05.07.2024 г. по адм.д. № 2122/2023 г. на Административен съд Бургас, ХІІ-ти състав“, сключен между Община Созопол и адв. И. Ю. А.Р. за сумата от 2340, 18 лв. с ДДС. Представено е и платежно нареждане, видно от което сумата е заплатена от Община Созопол в полза на адв. Репуц.

Видно от Молба вх. № 01-1100/139#2 от 27.01.2025 г., подадена от община Созопол до ДФЗ, е оправена покана за извършеното плащане на сумата, за която е издаден изпълнителния лист, описан по – горе. Представено е извлечение от счетоводната система СЕБРА и платежно нареждане, от които се установява, че е извършено плащане от страна на ДФЗ към Община Созопол на 05.03.2025 г.

Съгласно разпоредбата на чл.519, ал.1 от ГПК не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения. Предвид забраната за принудително изпълнение на паричните задължения на държавните учреждения, в ал.2 на чл.519 от ГПК е предвиден специален ред за изплащане на вземания срещу такива учреждения. Предвидено е, че паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидените за това средства по бюджета им. За тази цел кредиторът подава искане за плащане към съответното учреждение, в което посочва номера на изпълнителния лист, издаден в електронна форма. Ако няма такива средства, съответният първостепенен ръководител с бюджет предприема необходимите мерки, за да се предвидят най-късно в следващия бюджет.

4

По отношение на този особен ред, който е предвиден в цитираните законови правила, в Решение Решение № 15 от 21.12.2010 г. по к. д. № 9/2010 г., Конституционният съд е имал възможността да отбележи, че в случая се касае до принудително осъществяване на частни субективни права чрез дейността на административни органи, който е един от възможните способи за осъществяване на такива права, наред с изпълнителния процес, производствата по универсално принудително изпълнение. Посочено е, че изпълнението на съдебно признатото парично вземане, протичащо по реда на чл.519, ал.2 от ГПК, не се заличава, а придобива смесен характер - вземането е частноправно, а изпълнението му се разполага в административноправно отношение. Смесването на частноправното отношение с публичноправно е предназначено да служи като гаранция, че изпълнението ще се реализира, а едновременно с това няма да бъде застрашаван балансът на държавния бюджет.

Предвид дадените разяснения относно характера на производството по изпълнение на парични притезания срещу държавни учреждения, съдът намира, че не са налице необходимите, изискуеми елементи, които да обуславят пораждане на деликтната отговорност на ответника по делото.

Съдът намира, че не е налице противоправност на извършеното от страна на ответника. В тази насока, следва да се има предвид, че противоправността е такъв елемент от непозволеното увреждане, без който по същество фактическият състав на непозволеното увреждане не може да се изпълни. За да бъде едно деяние непозволено увреждане, то трябва да е противоправно, а то е такова, когато с него се нарушава определена законова норма, която предписва определено изискуемо поведение /действие или бездействие/, което трябва да се реализира от субекта, който противно на предписаното, е извършил, респ. не е извършил предписаното в правната норма.