Определение № 16 от 22.01.2025, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 585/2024
- Вид
- Определение № 16
- Подписан
- 22.01.2025
- Състав
- Вера Иванова Иванова, Надежда Лукова Махмудиева, Христо Василев Симитчиев
Цитирани разпоредби
- чл.248, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.260 · Граждански процесуален кодекс
- чл.261 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.274, ал.2, изр.1, предл.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.275, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- Чл.240 · Закон за задълженията и договорите
- чл.79 · Закон за задълженията и договорите
- чл.25, ал.1 · Наредба за заплащането на правната помощ
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 16 гр. Пловдив, 22.01.2025 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Вера Ив. И.ова
Членове:
Надежда Л. Махмудиева
Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно частно гражданско дело № 20245000500585 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК, образувано по Частна касационна жалба вх.№33402/11.10.2024 г., с характер на въззивна частна жалба, срещу Определение №2419/16.09.2024 г. по в.гр.д.№606/2024 г. на ОС – Пловдив, постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на „А.“ЕАД за изменение в частта за разноските на въззивното Решение №665/22.05.2024 г. по в.гр.д.№606/2024 г. на ОС – Пловдив, като се намалят присъдените в полза на въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение.
С Определение №3382/13.12.2024 г. по ч.т.д.№2679/2024 г. на ВКС – ТК – 2-ро т.о. е констатирано, че обжалваното определение е постановено от ОС – Пловдив като въззивна инстанция, но се отнася до въпроса за изменение на въззивното решение в частта за направените пред този съд разноски. Констатирано е, че в срока за касационно обжалване не е била подадена касационна жалба срещу въззивното решение, която да обуслови разглеждането на частната жалба от ВКС, поради което образуваното по Частна касационна жалба вх.№33402/11.10.2024 г. производство пред ВКС по ч.т.д.№2679/2024 г. на ВКС е прекратено, и делото е изпратено по компетентност за разглеждане от Апелативен съд – Пловдив, на основание чл.274, ал.2, изр.1, предл.2 от ГПК.
Частният жалбоподател е релевирал оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че съобразно задължителното преюдициално тълкуване, дадено с решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, наредбата за минималните адвокатски възнаграждения служи само за ориентир на съдилищата относно механизма за определяне на адвокатските възнаграждения, като определяща при определяне на разноските за адвокатско възнаграждение следва да е фактическата и правна сложност на делото, като възнаграждението на адвоката е за положен труд, и размерът му следва да е 1 справедлив и обоснован. Поддържа се, че адвокатското възнаграждение следва да е съизмеримо с юрисконсултското, поради което не следва да бъде определяно в значително по-голям размер от предвиденото в Наредбата за заплащане на правната помощ. Когато съдът е сезиран с искане за намаляване на размера на разноските за адвокатско възнаграждение, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, както и положените усилия на процесуалния представител при защитата на процесуалните права на страната, съотнесени към размера на адвокатското възнаграждение.
Сочи се съдебна практика на ВКС и СЕС в подкрепа на изложената теза. Настоява се за отмяна на обжалваното определение, и постановяване на ново по съществото на искането.
Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител с приложено към жалбата пълномощно, внесена е дължимата държавна такса за разглеждане на частната жалба, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане.
Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, която в срока по чл.276, ал.1 от ГПК не се е възползвала от възможността да депозира отговор.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен в допустимо производство по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, инициирано по допустимо искане на надлежна страна, направено в срок, поради което обжалваният съдебен акт е допустим.
По правилността на съдебния акт, съдът намира следното:
С постановеното въззивно Решение №665/22.05.2024 г. по в.гр.д.№606/2024 г. на ПОС – VII гр.с., съдът е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение и е осъдил въззивника – настоящ жалбоподател, да заплати на въззиваемата страна направените разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 950 лв., като е оставил без уважение направеното от въззивника възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. В срока по чл.248, ал.1 от ГПК въззивникът „А.“ЕАД е поискал намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение до размера от 400 лв., което искане с обжалваното определение е оставено без уважение.
Съдът констатира, че въззивното производство по в.гр.д.№606/2024 г. на ПОС – VII гр.с. е било образувано по въззивна жалба на „А.“ЕАД, с която е обжалвано изцяло решение № 4880/30,11,2023 г., с което са отхвърлени предявените от въззивника искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. Чл.240 ЗЗД, вр. чл.79 ЗЗД, за признаване на установено по отношение на ответника Г. Н., че последният дължи на дружеството следните вземания, за които е била издадена Заповед по чл. 410 ГПК №7687/ 01.11.2022г. по ч.гр.д.
№15560/2022г. на ПРС, а именно: 5018, 22лв.- главница по Договор за потребителски кредит;
315, 23лв. - договорна лихва за периода 16.09.2020г.25.06.2022г.; 1707, 51лв. - обезщетение за 2 забава за периода 17.09.2020г.28.10.2022г.; както и ведно със законна лихва върху главницата от подаване на заявление на 28.10.2022г. до окончателното плащане. Във въззивното производство въззивникът Г. Н. е бил представляван от адвокат, който е депозирал отговор на въззивната жалба. С молба вх.№12224/05.04.2024 г. жалбоподателят е релевирал становище по даване ход на делото, за приключване на съдебното дирене, и е изразил становище по съществото на спора, като е релевирал и евентуално възражение по чл.78, а.5 от ГПК, за прекомерност на претендираните от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение, в случай че те са над установения минимален адвокатски хонорар.
Проведено е едно открито съдебно заседание на 17.04.2024 г., в което процесуалният представител на въззиваемия се е явил, депозирал е списък по чл.80 от ГПК и доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 950 лв. Процесуалният представител на въззивника е взел становище, че поддържа отговора. В откритото съдебно заседание страните не са направили доказателствени искания и е приключено съдебното дирене, като е даден ход на устните състезания.
При така установеното по делото от фактическа страна, съдът намира следното:
Във въззивното производство са разгледани три обективно съединени установителни иска за парични претенции с обжалваем интерес съответно 5018,22 лв., 315,23 лв. и 1707,51 лв.
Съобразно Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при съобразяване на разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 и т.2, минималното адвокатско възнаграждение за всеки иск се изчислява в размер съответно на 801,82 лв., 400 лв. и 470,75 лв. При съобразяване на разпоредбата на чл.2, ал.5 от същата наредба, общият размер на минималното адвокатско възнаграждение, изчислен съобразно методиката, възприета с Наредба №1/09.07.2004 г., се изчислява в общ размер на 1672,27 лв. без ДДС.
Без съобразяване на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/09.07.2004 г., на базата на общия обжалваем интерес по трите предявени иска – предмет на въззивното производство – общо в размер на 7040,96 лв., минималното адвокатско възнаграждение се изчислява съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от наредбата, в размер на 1004,10 лева без ДДС.
Съобразно разпоредбите на Наредбата за заплащане на правната помощ, за защита по граждански дела с материален интерес до 10 000 лв., съобразно чл.25, ал.1 от НЗПП се определя възнаграждение за адвоката в размер от 100 лв. до 360 лв., а съобразно чл.26а от НЗПП, правната помощ се заплаща отделно за всеки иск, съобразно предмета, правното основание и материалния интерес. Съобразявайки тези разпоредби, общият размер на възнаграждението за предоставена правна помощ следва да бъде определено в размер между 300 лв. и 1080 лв.
Видно от направените изчисления, претендираните от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение са под размера на минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно приложимите разпоредби на Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и в границите, определени от НЗПП за възнагражденията на адвокати, определени да предоставят правна помощ за процесуално представителство по граждански дела, платими от бюджета на Националното бюро за 3 правна помощ.
Релевираното възражение от въззивника е било релевирано при условията на евентуалност – в случай, че разноските за адвокатско възнаграждение са над нормативно установения минимум за адвокатското възнаграждение. Следователно, възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, в случай, че претендираните разноски за адвокатско възнаграждение са до минималните нормативно установени размери, не е релевирано своевременно – до приключване на съдебното дирене. Релевираното в срока по чл.248, ал.1 от ГПК възражение в този смисъл, е релевирано несвоевременно.
Дори да се приеме, че във възражението не е конкретизиран нормативно установения минимум по кой нормативен акт следва да бъде съобразен, то е и неоснователно, предвид съобразяването на размера на адвокатското възнаграждение с броя на предявените обективно съединени искове и техния материален интерес, както и с обема на извършените от процесуалния представител процесуални действия – изготвен отговор на въззивна жалба, и осъществено процесуално представителство в открито съдебно заседание. В процеса процесуалният представител на ответника /въззиваема страна/ е релевирал множество релевантни възражения, които е поддържал и във въззивното производство. Процесуалното представителство е осъществено добросъвестно, компетентно и ефективно.
Като е достигнал до същите крайни изводи, първостепенният съд е постановил правилен като резултат съдебен акт, който следва да се потвърди.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение №2419 от 16.09.2024 г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК по в.гр.д.№606 по описа за 2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на „А.“ЕАД за изменение в частта за разноските на въззивното Решение №665/22.05.2024 г. по в.гр.д.№606/2024 г. на ОС – Пловдив, като се намалят присъдените в полза на въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението подлежи на касационно обжалване в едноседмичен срок от връчването му на страните, с частна касационна жалба пред Върховния касационен съд, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4
5