Определение № 14851 от 09.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14851 гр. София, 09.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Елена Радева Въззивно частно гражданско дело № 20261100506251 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.248 ГПК вр. с чл.274 ГПК.

Делото е образувано въз основа на частна жалба с вх.

№103831/01.04.2026година, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК 207172780, със съдебен адрес гр.София, ул.“Панайт Волов“№29, ет.3, чрез юриск. Н.Т., насочена срещу определение №10876/19.03.2026г. по ч.гр.д.№37491/2025г. по описа на СРС, 59-ти състав, с което на основание чл.78, ал.4 ГПК съдът е присъдил адвокатско възнаграждение на длъжника в размер на 200лв.

В жалбата се съдържат подробни аргументи за незаконосъобразността на постановения акт и се моли въззивния съд да постанови определение, с което измени определението на състава на СРС, в частта за разноските и осъди заявителя да заплати вместо 200лв., 80 лв/40,90 евро.

В срока за отговор на жалбата насрещната страна по делото Я.С.С., ЕГН **********, чрез адв. Е.Г., със съдебен адрес гр.София, ул.“****, моли съда да остави жалбата без уважение.Отправя искане въззивният съд да му присъди и разликата до съдебно заявения размер на възнагражденито от 450лв. и лихви за забава.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:

При СРС е образувано ч.гр.д.№37491/2025г. въз основа на подадено от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК

207172780 заявление по чл.140 ГПК, с което иска от съда да издаде заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжника Я.С.С., ЕГН ********** за сумите, посочени в заявлението, което искане заповедният съд уважава и на 30.07.2025година издава искането заповед под №21853.

Същата е връчена на длъжника на 06.08.2025година.

1

На 10.09.2023година по делото постъпва възражение по чл.414 ГПК относно съществуване на вземанията на кредитора, което е подадено от длъжника чрез адв. Е.Г.. Възражението съдържа отричане на вземането на заявителя и твърдения за липса на валидна облигационна връзка между страните.

Преценявайки допустимостта на подаденото възражение, като подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК, съдът е дал указание на заявителя да предяви положителен установителен иск относно съществуване на вземането в 1месечен срок от връчване на съобщението. Указани са последиците от неизпълнение на тези указания.

На 20.01.2026година заповедният съд постановява определение, с което обезсилва заповедта за изпълнение и прекратява делото.

Актът на съда е връчен на длъжника на 13.02.2026година, а на заявителя на 28.01.2026г. и на 23.02.2026година по делото е постъпила молба по чл.248 ГПК от длъжника, с която се претендират разноски за адвокатско възнаграждение от 230,08 евро.

Молбата съдържа искане за произнасяне на заповедния съд по претенцията за разноски на длъжника.

Тази молба е връчена на заявителя на 04.03.2026г. и по делото постъпва становище на 10.03.2026г., съдържащо възражение по чл.78, ал.5 ГПК.

На 19.03.2026г. заповедният съд постановява определение №10876, с което съдът зачитайки възражението по чл.78, ал.5 ГПК допълва определението, с което е обезсилена заповедта за изпълнение и делото е прекратено и присъжда на длъжника сумата от 200лв., адвокатско възнаграждение.

Определението е връчено на настоящия жалбоподател на 25.03.2026година.

Жалбата е постъпила в съда на 01.04.2026година, от надлежна страна, имаща интерес от обжалване, поради което се явява допустима.

По нейната основателност.

При определяне на дължимото възнаграждение следва да се извърши съвкупна оценка на фактите по делото, като се вземе предвид и практиката на състава, обективирана в предходни актове по този въпрос: определение, постановено по ч.гр.д.№2675/2020г.; определение по ч.гр.д.№8115 по описа за 2022 г. и др., а именно:

Относно това дали се дължат разноски на длъжника при приключило заповедно производство чрез прекратяване след обезсилване на заповедта за изпълнение, поради липса на предявен положителен установителен иск в преклузивния срок по чл.415 ГПК, то отговорът е несъмнено положителен.

Прекратяване на производството поради бездействието на заявителя кредитор е очевиден успешен изход на делото за длъжника.

По отношение на това какъв е дължимият размер на възнаграждението, което следва да се присъди на адвоката, ако е подадено само и единствено 2 възражение и процесът не се е трансформирал в исков.

Следва да се съобрази, че законът не задължава длъжника да мотивира своето възражение, поради като същото е само формална предпоставка, без самостоятелни правни последици за изхода на спора относно съществуване на материалното право в хода на заповедното производство. Целта на възражението е да се „провокира“ кредиторът- заявител да предяви иск, който да сложи начало на исковото производство, в което ще се реши спорът относно съществуване на материалното право и неговия размер. Липсата на надлежно предявяване на иск от страна на заявителя ще доведе до прекратяване на производството и обезсилване на издаденото изпълнително основание, но няма да реши спора по същество.

Ето защо материалният интерес в случая не може да послужи за основа на определяне на адвокатското възнаграждение. Подаване на възражението не следва да бъде причина и повод за злоупотреба с права (чл.3 ГПК). Именно поради това ВКС приема, че при проведен исков процес, в който ще се реши въпросът за разноските, разноски на длъжника за подадено възражение не следва да се присъждат (опр.№45/23.01.2019г. по ч.т.д.№3074/2018г. на ВКС, първо т.о.).

Спорният по делото въпрос е дали претендриното адвокатско възнаграждение не се явява прекомерно за осъществената от адвоката дейност по защита на неговия доверител, изчерпваща се с подаване на възражение, което не е бланкетно.

Настоящият състав приема, че възражението за прекомерност, което своевременно е направил заявителят в отговора на молбата по чл.248 ГПК, се явява основателно.

Съгласно предвиденото в чл.7, ал.7 вр. чл.2, т.1 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение в конкретния случай (производството е приключило след подаване на възражение по чл. 414 от ГПК), е 300 лева.

Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗА, размерът на адвокатското възнаграждение се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, като същият трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В същото време, чл. 78, ал. 5 ГПК постановява, че съдът може да намали адвокатското възнаграждение, когато същото не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но до минималния размер, определен с Наредбата на Висшия адвокатски съвет.

Определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения има за цел да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и защитавания материален интерес.

Както вече настоящият състав се е произнасял ( определение, постановено по ч.гр.д.№2675/2020г. и др.), съгласно чл. 633 от ГПК решението на съда на Европейската общност по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.

3

Следователно при разрешаване на спорния въпрос относно възможността съдът да присъжда адвокатско възнаграждение под минимално определеното с Наредбата на ВАС, настоящият съдебен състав следва да се съобрази с решението на СЕС от 23.11.2017 г. по присъединени дела С-427/16 и С-428/16 година. С посоченото решение е даден отговор на въпросите дали чл. 101, параграф 1 ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговия клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като ВАС, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер.

В посоченото решение е прието най-напред, че посочената правна уредба би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101 от ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС, но че същата не попада непременно в обхвата на забраната по чл. 101 от ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС. Прието е още, че с оглед преписката, с която разполага, СЕС не е в състояние да прецени дали правна уредба като разглежданата, може да се счита за необходима за осигуряване на изпълнението на легитимна цел.

Посочено е, че националният съд следва да прецени, с оглед на общия контекст, в който наредбата на ВАС е приета или проявява последиците си, дали в светлината на всички относими обстоятелства, с които разполага, правилата, налагащи разглежданите ограничения, могат да се считат за необходими за осигуряване изпълнението на съответната легитимна цел.

Както е посочено по-горе, основната легитимна цел на приетата от ВАС наредба е да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и/или защитавания материален интерес. Познавайки контекста на прилагане на тази уредба и обстоятелството, че съществува друга правна уредба, предвиждаща друг начин за определяне на размера на адвокатските възнаграждение (при хипотезата на безплатна правна помощ), както и че особеностите на делото реално не се вземат предвид при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение, а единствено и само критерият – цена на иска, то посочената правна уредба налага ограничения, които, според настоящата съдебна инстанция не са необходими за постигане на посочените легитимни цели, съответно нарушават полезното действие на правилата на конкуренцията, приложима за предприятията.

Поради това и националният съд следва и е длъжен да не приложи тази норма от националното законодателство, която противоречи на разпоредбите на ДФЕС (точка 53 от решение от 08.09.2019 г. по делото Winner Wetten GmbH, C-409/06, с позоваване нa точка 17 от решението Simmenthal II 106/77).

В същия контекст е и вече постановено решение по дело C‑438/22 от 25.01.2024година отговорът на този въпрос се явява ясен.

С цитираното решение съдът на ЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че 4 ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.