Решение № 2716 от 01.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2716 гр. Пловдив, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330114216 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с установителен иск от К. А. Т. ЕГН **********, против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, сключен между страните, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , с който се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 407.76 лева – платена без основание от ищеца по сключения между страните Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** /размерът на осъдителната искова претенция е съобразен с допусната увеличение на иска, постановено в открито съдебно заседание от 11.05.2026 год./

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 2000 лева, при фиксиран лихвен процент 23 % и ГПР в размер на 49.11 %. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от Мултитуд банк в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 1998.64 лева. В договора като абсолютни стойности се посочвали само ГЛП и ГПР, без методика за формиране на ГПР и без да е ясно кои компоненти са включени в него, което 1 влизало в противоречие с нормата на чл. 19 от ЗПК и правело договора недействителен. Таксата за осигуряване на поръчител представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита. Така обаче размерът на ГПР щял да надхвърли пет пъти размера на законната лихва, поради което и клаузата се явявала нищожна. В договора липсвала и информацията по чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, което увреждало интересите на потребителя. Тъй като договорът за кредит бил недействителен, по него се дължала само главница, без да се дължи възнаграждение за поръчителството, а освен това по този договор за поръчителство длъжникът не получавал никаква престация, което нарушавало принципа на справедливостта. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Твърди се, че са изплатени всички задължения по договора за кредит и договора за поръчителство. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора. Твърди се, че по нищожния договор ищецът бил платил суми без основание, поради което се предявява и иск за връщане на недълживо платеното в размер на 20 лева Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***. Сочи се, че услугата за гаранта не била задължителна услуга, нито задължително условие за сключване на кредита. Ищецът сам избрал да сключи договор за поръчителство с Муртитюд банк. Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит да ползва този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. Гарантът бил самостоятелно юридическо лице, като длъжникът сключил с него отделен договор, по който ответникът не бил страна. Нямало заблуждаваща търговска практика, защото ищецът бил 2 информиран за последиците от избора си на гарант и сумите, които ще дължи на поръчителя. ГПР отговарял на формулата за изчисление по закона, като разходът за гарант не се включвал в ГПР, защото услугата „поръчителство“ не била със задължителен характер. Не било вярно и твърдението, че не била направена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя.

Същият бил предварително информиран за размера на разходите, като му бил изпратен СЕФ още при кандидатстване на отпускането на кредит. Негов избор било да сключи договора и да прецени какво обезпечение да предостави. Той имал и право да се откаже от договора в 14- дневен срок, но не го упражнил.

Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 1446 от 03.02.2026 год. /л.28,29/ съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** със заемна сума от 2000 лева, както и че в ГПР по договора не е включено възнаграждението за поръчител, дължимо от ищцата по договор за поръчителство, сключен между ищцата и Мултитюд банк, във връзка с процесния договор за кредит от ***.

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит № *** /л. 810/, се установява, че заемната сума 2000 лева е следвало да се върне за срок от 12 месеца, при лихва в размер на 460 лева, лихвен процент – 23 % и ГПР49,11 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, не се спори между страните и съдът е отделил като безспорно че между Фератум Банк p.l.c. и ищцата е сключев договор за поръчителство, който е възмезден.

От изготвената по делото съдебно счетоводна експертиза, заключението на която съдът кредитира като дадена от вещото лице, в чиято компетентност и безпристрастност съдът няма основание да се съмнява, се установява, че по 3 процесния кредит на ответника е заплатено общо сумата от 2407.76 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Между ищеца и Фератум България ЕООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума, като сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения 4 кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.11 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически 5 обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Не са необходими специални знания, за да се установи, че ГПР, изчислен с включено възнаграждение за поръчителство ще надхвърля допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.