Определение № 5898 от 13.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5898 гр. София, 13.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Елена Радева Въззивно частно гражданско дело № 20261100502062 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.248 ГПК вр. с чл.274 ГПК.

Делото е образувано въз основа на частна жалба с вх.

№19876/22.01.2026г., подадена от „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК130175000, насочена срещу определение №2355/19.01.2026г., постановено по ч.гр.д.

№21591/2023г. по описа на СРС, 68-ми състав. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на това определение, с което съдът е осъдил настоящия жалбоподател да заплати разноските по делото, като излага подробни аргументи в тази насока. Моли съда да съобрази съществуващата съдебна практика по този въпрос. Моли съда да отмени атакувания акт, а ако съдът приеме, че в този случай дължи заплащане на адвокатското възнаграждение на насрещната страна да определи неговия размер съобразявайки фактическата и правна сложност на делото.

В срока за отговор другата страна в процеса Ж.В.А., чрез адв. Д.Д. с посочен съдебен адрес, депозира отговор, с който моли съда да остави без уважение подадената жалба, като се позовава на нормата на чл.78, ал.4 ГПК.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:

Въз основа на заявление, подадено от „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК130175000, на основание чл.410 ГПК, в СРС е образувано ч.гр.д.

№21591/2023г., по което на 21.07.2023г. заповедният съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредил на длъжника Ж.В.А., ЕГН ********** да заплати на заявителя кредитор посочените в акта суми.

Заповедта е връчена на длъжника на 16.08.2023година и на 13.09.2023г. по делото е постъпило възражение по чл.414 ГПК, към което е представен договор за правна защита и съдействие, свидетелствуващ, че длъжникът е 1 заплатил на упълномощения от него адвокат възнаграждение в размер на 300лв. в брой.

Заповедният съд е приел възражението за свовременно подадено и у дал указание на заявителя да предяви установителна пратенция по реда на чл.522 вр. с чл.415 и чл.124 ГПК, получено от страната на 25.09.2023година.

По делото не са налични данни, че се е развило исково производство, съобразно дадените указания и на 04.03.2024г. съдът, на основание чл.415, ал.2 Обезсилва издадената заповед за изпълнение.

На 26.03.2024година по делото постъпва молба от длъжника, с която моли съда да му присъди разноски по делото, представляващи заплатеното адв. възнаграждение от 300лв.

Препис от тази молба е връчен на „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК130175000, като страната депозира отговор на 12.04.2024г., с който моли съда да съобрази практиката на СЕС по размерите на адвокатските възнаграждения.

На 19.01.2026г. заповедният съд постановява определение №2355, с което осъжда заявителя да заплати на длъжника разноски в размер на 300лв., представляващи адвокатско възнаграждение, като приема, че възражението за прекомерност се явява неоснователно и се позовава на нормата на чл.7, ал.5 от Наредба №1/2004г. на ВАС.

Актът на съда е връчен на жалбоподателя на 20.01.2026г.

Жалбата е депозирана в СРС на 22.01.2026г., като съдът приема, че е подадена в срок, по аргумент от нормата на чл.62, ал.3 ГПК€ Като процесуално допустима тази жалба следва да бъде разгледана по същество, а по същество настоящият състав я намира за основателна.

При определяне на дължимото възнаграждение следва да се извърши съвкупна оценка на фактите по делото, която се изразява в следното, каквато е практиката на състава, обективирана в предходни актове по този въпрос: определение, постановено по ч.гр.д.№2675/2020г.; определение по ч.гр.д.

№8115 по описа за 2022 г. и др., а именно:

Относно това дали се дължат разноски на длъжника при приключило заповедно производство чрез прекратяване след обезсилване на заповедта за изпълнение, поради липса на предявен положителен установителен иск в преклузивния срок по чл.415 ГПК, то отговорът е несъмнено положителен.

Прекратяване на производството поради бездействието на заявителя кредитор е очевиден успешен изход на делото за длъжника.

По отношение на това какъв е дължимият размер на възнаграждението, което следва да се присъди на адвоката, ако е подадено само и единствено възражение и процесът не се е трансформирал в исков.

Следва да се съобрази, че законът не задължава длъжника да мотивира своето възражение, поради като същото е само формална предпоставка, без самостоятелни правни последици за изхода на спора относно съществуване на материалното право в хода на заповедното производство. Целта на 2 възражението е да се „провокира“ кредиторът- заявител да предяви иск, който да сложи начало на исковото производство, в което ще се реши спорът относно съществуване на материалното право и неговия размер. Липсата на надлежно предявяване на иск от страна на заявителя ще доведе до прекратяване на производството и обезсилване на издаденото изпълнително основание, но няма да реши спора по същество.

Ето защо материалният интерес в случая не може да послужи за основа на определяне на адвокатското възнаграждение. Подаване на възражението не следва да бъде причина и повод за злоупотреба с права (чл.3 ГПК). Именно поради това ВКС приема, че при проведен исков процес, в който ще се реши въпросът за разноските, разноски на длъжника за подадено възражение не следва да се присъждат (опр.№45/23.01.2019г. по ч.т.д.№3074/2018г. на ВКС, първо т.о.).

Спорният по делото въпрос е дали претендриното адвокатско възнаграждение не се явява прекомерно за осъществената от адвоката дейност по защита на неговия доверител, изчерпваща се с подаване на възражение, което не е бланкетно.

Настоящият състав приема, че възражението за прекомерност, което своевременно е направил заявителят в отговора на молбата по чл.248 ГПК, се явява основателно.

Съгласно предвиденото в чл.7, ал.7 вр. чл.2, т.1 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение в конкретния случай (производството е приключило след подаване на възражение по чл. 414 от ГПК), е 300 лева.

Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗА, размерът на адвокатското възнаграждение се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, като същият трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В същото време, чл. 78, ал. 5 ГПК постановява, че съдът може да намали адвокатското възнаграждение, когато същото не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но до минималния размер, определен с Наредбата на Висшия адвокатски съвет.

Определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения има за цел да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и защитавания материален интерес.

Както вече настоящият състав се е произнасял ( определение, постановено по ч.гр.д.№2675/2020г. и др.), съгласно чл. 633 от ГПК решението на съда на Европейската общност по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.

Следователно при разрешаване на спорния въпрос относно възможността съдът да присъжда адвокатско възнаграждение под минимално определеното с Наредбата на ВАС, настоящият съдебен състав следва да се съобрази с решението на СЕС от 23.11.2017 г. по присъединени дела С-427/16 и С-428/16 година. С посоченото решение е даден отговор на въпросите дали 3 чл. 101, параграф 1 ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговия клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като ВАС, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер.

В посоченото решение е прието най-напред, че посочената правна уредба би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101 от ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС, но че същата не попада непременно в обхвата на забраната по чл. 101 от ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС. Прието е още, че с оглед преписката, с която разполага, СЕС не е в състояние да прецени дали правна уредба като разглежданата, може да се счита за необходима за осигуряване на изпълнението на легитимна цел.

Посочено е, че националният съд следва да прецени, с оглед на общия контекст, в който наредбата на ВАС е приета или проявява последиците си, дали в светлината на всички относими обстоятелства, с които разполага, правилата, налагащи разглежданите ограничения, могат да се считат за необходими за осигуряване изпълнението на съответната легитимна цел.

Както е посочено по-горе, основната легитимна цел на приетата от ВАС наредба е да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и/или защитавания материален интерес. Познавайки контекста на прилагане на тази уредба и обстоятелството, че съществува друга правна уредба, предвиждаща друг начин за определяне на размера на адвокатските възнаграждение (при хипотезата на безплатна правна помощ), както и че особеностите на делото реално не се вземат предвид при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение, а единствено и само критерият – цена на иска, то посочената правна уредба налага ограничения, които, според настоящата съдебна инстанция не са необходими за постигане на посочените легитимни цели, съответно нарушават полезното действие на правилата на конкуренцията, приложима за предприятията.

Поради това и националният съд следва и е длъжен да не приложи тази норма от националното законодателство, която противоречи на разпоредбите на ДФЕС (точка 53 от решение от 08.09.2019 г. по делото Winner Wetten GmbH, C-409/06, с позоваване нa точка 17 от решението Simmenthal II 106/77).

В същия контекст е и вече постановено решение по дело C‑438/22 от 25.01.2024година отговорът на този въпрос се явява ясен.

С цитираното решение съдът на ЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за 4 адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.