Решение № 4352 от 06.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4352 гр. Пловдив, 06.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330110246 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата М. С. К., ЕГН: **********, от ** ** **** ****************, чрез пълномощник адв. Р. Р., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ********** П.Д., искове за признаване на установено, че договор за паричен заем № *****/ 17.12.2019 г. е нищожен, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, а договор за предоставяне на поръчителство № *****/ 17.12.2019 г. е нищожен, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка, както и за връщане на сумата от 47, 81 лева- неоснователно платена възнаградителна лихва по договора за кредит и за връщане на сумата от 299 лева- неоснователно платено възнаграждение за поръчителство по договора за поръчителство, и двете суми за периода 17.12.2019 г.- 12.03.2020 г., предвид нищожността на договорите, ведно със законната лихва върху сумите от подаване на исковата молба- 11.06.2024 г. до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № *****/ 17.12.2019 г. с фиксирания ГЛП от 35 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните, поради което уговореното възнаграждение било 1 нищожно. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави.

Действителният ГПР бил различен от посочения в договора- 41, 70 %, като в случая била използвана заблуждаваща търговска практика и клаузата за ГПР била нищожна по чл. 22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчителство от 299, 09 лева представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. В договора било посочено, че общият размер на всички плащания, но тази стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство от 17.12.2019 г. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. С втория договор се заобикаляла нормата на чл.

19 ал. 4 от ЗПК, като единствено се генерирала допълнителна печалба за кредитора и финансово се обременявал поръчителят. Предвид нищожността на кредита, се дължало връщане само на заемната сума, като всичко надплатено подлежало на възстановяване, като платено без основание. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора, както и да се върнат платени над главницата суми по тях. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, със съображения за липса на правен интерес от предявения установителен иск, предвид предявения осъдителен такъв. По същество се твърди, че договорът за кредит бил действителен. Лихвеният процент представлявал цената на услугата за предоставения паричен заем, която цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и оттукне следвало да се обсъжда съответствие на размера й с добрите нрави. Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера на законната, като това било израз на свободата на договаряне. Потребителят се бил съгласил с размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало нормативно ограничение. ГПР не бил по- висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал възможност да проучи предварително 2 въпросът с обезпечението и да прецени дали да сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР, който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Договорът за обезпечение също бил действителен, като за предоставената услуга се дължала съответна такса. Договорът отговарял на закона и бил израз на свободата на договаряне. Насрещните престации не били нееквивалентни, защото поръчителят отговарял солидарно за задълженията на заемодателя за негов дълг, който надвишавал цената на услугата. Възнаграждението на дружеството било определено след преценка на риска, като в случай, че клиентът го считал за несправедливо висок, то той въобще не следвало да сключва договора. Търговецът не предоставял услугата безвъзмездно, а извършвал дейността си с цел печалба. Възнаграждението тук било дължимо с оглед неизпълненото задължение на потребителя за предостави поръчител. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, с възражения че установителният иск също бил недопустим. По същество, искът се оспорва като неоснователен. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ.

Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя.

Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Договорът за кредит също бил действителен, като в него имало фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, поради което не бил нарушен чл. 11 ал.

1 т. 9 от ЗПК. Липсвало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото ГПР бил ясно посочен и той бил по- нисък от петкратния размер на законната лихва. Същият бил изчислен по формула, като в него се включвали разходите, пряко свързани с договора за кредит.

Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, 3 заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В с.з. ответниците не се явяват и не се представляват, като също вземат писмени становища по спора.

С допълнителна молба ищецът посочва, че имал правен интерес от иска, като мотивира съображенията си в тази връзка.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № *****/ 17.12.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 750 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 22 седмични вноски, с краен падеж- 19.05.2020 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 35 %, при ГПР- 41, 70 % и общ размер на всички плащания- 811, 91 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № *****/ 17.12.2019 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 299, 09 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем.

По делото са представени справка от кредитора за платените по договора за кредит суми, видно от която е платена сумата от общо 797, 81 лева, като справка от гаранта за платените по договора за поръчителство суми, видно от която е платена сумата от общо 299, 09 лева.

Във връзка с представената справка от кредитора е увеличен размерът на осъдителния иск на сумата по кредита от 47, 81 лева, вместо първоначално предявения такъв от 10 лева, както и размерът на осъдителния иск на сумата по гаранцията от 299 лева, вместо първоначално предявения такъв от 100 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на 4 чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.