Акт № 6747 от 06.11.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6747 гр. София, 06.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Златка Чолева

Членове:Мария Г. Шейтанова

Велислава Ив. Илиева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Велислава Ив. Илиева Въззивно гражданско дело № 20251100504629 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 76603/05.03.2025 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство Е. Д. М., ЕГН **********, чрез адв. Ю., срещу Решение № 2253/11.02.2025 г., постановено по гр. д. № 33733/2023 г., по описа на СРС, 167 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ответника Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на сума в размер на 24 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода 09.06.2023 г. - 12.06.2023 г., изразяващи се в тежки болки и страдания, отчаяние, страх и безнадеждност, вследствие от нарушение на правото на Европейския съюз от страна на ответника във връзка с постановяването на отказ по подадена от ищеца жалба на 07.06.2023 г. по пр. пр. № П - 123/2022 г. по описа на СГП, с искане за отмяна на незаконосъобразното му задържане, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба - 19.06.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.

Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Въззивникът оспорва извода на първоинстанционния съд, че не се установява Върховният касационен съд 1 да е достигнал до извод, че ищецът е бил задържан по непредявено обвинение, като сочи, че същият не е мотивиран. Твърди, че съдът не е обсъдил оплакването му за осъждане по непредявено и неповдигнато обвинение, което не е било изменяно в хода на наказателното производство. Поддържа, че осъдителната въззивна присъда не се основава на годно обвинение, а е постановена извън рамките на обвинителния акт, което според него се установява от материалите по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, III н.о. Иска отмяна на решението, уважаване на предявения иск и присъждане на разноските за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия - ответник Прокуратурата на Република България.

Софийският градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, а разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

За да отхвърли предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че не е установено нарушение на норма от правото на Европейския съюз, предоставяща права на частноправни субекти. Съобразил е, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ въз основа на влязла в сила осъдителна присъда, като не се установява ВКС да е достигнал до извод за осъждането му по непредявено обвинение. Посочил е, че твърдените нарушения на правото на ЕС са изложени бланкетно, без да е обоснована конкретна връзка с действията на ответника, поради което е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ.

Настоящият въззивен състав споделя крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск по следните съображения.

Съгласно чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Принципът за тази отговорност е установен в практиката на Съда на Европейския съюз с решение от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90, Francovich и Bonifaci, като условията за възникването й са развити в решение от 05.03.1996 г. по съединени дела C- 46/93 и C-48/93, Brasserie du Pêcheur и Factortame, както и в решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01, Köbler. За ангажирането на отговорността е необходимо нарушената норма на правото на Съюза да предоставя права на частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените 2 вреди. Посочените предпоставки са кумулативни, като фактите, обуславящи тяхното осъществяване, подлежат на доказване от ищеца съгласно чл. 154, ал.

1 ГПК.

В настоящия случай ищецът основава претенцията си на твърдението, че Прокуратурата на Република България не е предприела действия за освобождаването му от мястото за лишаване от свобода по отправеното на 07.06.2023 г. искане по пр. пр. № П-123/2022 г. по описа на СГП. Поддържа, че изтърпяваното от него наказание е незаконосъобразно, тъй като осъдителната присъда е постановена по непредявено обвинение и наказателното производство е останало висящо поради липса на произнасяне по повдигнатото обвинение. Счита, че непредприемането на исканите действия от страна от Прокуратурата на Република България представлява нарушение на правото на Европейския съюз, от което са произтекли претендираните неимуществени вреди.

От представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, а именно справката за съдимост от 13.11.2023 г. и справката на НСлС от 14.11.2023 г. с приложените към нея данни от ЕИСПП, се установява, че с Решение № 242 от 16.04.2020 г. по к.н.д. № 1018/2019 г. на ВКС, III НО, е оставена в сила въззивната присъда по в.н.о.х.д. № 102/2018 г. на Апелативния специализиран наказателен съд в частта, с която ищецът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл.

20, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Следователно през процесния период ищецът е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ въз основа на влязъл в сила осъдителен съдебен акт, като не се установява основанието за изпълнението му да е отпаднало.

По делото не е представен прокурорски акт, с който да е постановен твърденият от ищеца отказ по искането му за освобождаване от мястото за лишаване от свобода, поради което не се установяват постановяването, съдържанието и основанията на сочения отказ.

Независимо от липсата на доказателства за постановяване на твърдения отказ, следва да се съобрази, че искането на ищеца за освобождаване се основава на твърдяната незаконосъобразност на осъждането му поради постановяване на присъда по непредявено обвинение. Това твърдение се отнася до законосъобразността на осъждането, докато предмет на настоящия спор е последващото поведение на прокуратурата по отправеното искане за освобождаване. Влязлата в сила осъдителна присъда е задължителна за изпълнение от компетентните държавни органи, поради което твърдяното непредприемане на исканите действия за освобождаване в случая не обосновава нарушение на правото на Европейския съюз от страна на ответника. За ангажирането на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ е необходимо да се установи, че именно това поведение противоречи на конкретно задължение, произтичащо от приложима норма на правото на Съюза.

В исковата молба ищецът се позовава бланкетно на редица разпоредби на Хартата на основните права на Европейския съюз, ДЕС и ДФЕС, без да обосновава по какъв начин твърдяното поведение на прокуратурата 3 противоречи на конкретно задължение, произтичащо от тях. Съгласно чл. 51, § 1 от Хартата нейните разпоредби обвързват държавите членки, когато прилагат правото на Съюза. Както е разяснено в Решение от 26.02.2013 г. по дело C-617/10, Åkerberg Fransson, гарантираните от Хартата основни права намират приложение в положенията, попадащи в приложното поле на правото на Европейския съюз. В настоящия случай не се установява твърдяното поведение на прокуратурата по искането за освобождаване да е свързано с прилагането на правото на Европейския съюз, нито да представлява нарушение на конкретно задължение, произтичащо от него. Позоваването на останалите посочени разпоредби и правни актове, включително Директива 2012/29/ЕС, също не обосновава твърдяното нарушение. Позоваването на Европейската конвенция за правата на човека не е достатъчно за ангажиране на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ, доколкото евентуално нарушение на Конвенцията не представлява само по себе си нарушение на правото на Европейския съюз.

С оглед на изложеното неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е обсъдил твърдяното осъждане по непредявено обвинение. СРС е съобразил това твърдение, като е отчел постановения окончателен осъдителен съдебен акт и е изложил съображенията, поради които не е приел за установено нарушение на правото на Европейския съюз от страна на ответника. Несъгласието на въззивника с направената преценка не обосновава твърдяната липса на мотиви, нито опровергава крайния извод за неоснователност на предявения иск.

При тези съображения настоящият въззивен състав приема, че по делото не е установено твърдяното поведение на Прокуратурата на Република България да съставлява нарушение на приложима норма от правото на Европейския съюз, предоставяща права на частноправни субекти. При липсата на тази предпоставка от фактическия състав на отговорността по чл.

2в ЗОДОВ е безпредметно обсъждането на останалите предпоставки, включително характера и интензитета на претендираните неимуществени вреди и причинната им връзка с поведението на ответника.

С оглед на изложеното обжалваното решение на Софийския районен съд се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на въззивното производство на основание чл. 2в, ал. 3 вр. чл. 10, ал. 2 и ал. 4 ЗОДОВ право на разноски има въззиваемата страна.

Доколкото Прокуратурата на Република България не е претендирала разноски, такива не следва да й бъдат присъждани.

Воден от горното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2253 от 11.02.2025 г., постановено по гр.

4 д. № 33733/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 167 състав.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________

5