Решение № 4136 от 09.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4136 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20211100511476 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответницата С. Б. И. срещу решение № II-73-325/24.09.2015 г., постановено по гр.д.

№ 1197/2013 г. по описа на СРС, 73 състав, с което са уважени предявените от „Обединена българска банка“ АД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за сумата от 4446,01 лв., главница по договор за кредит от 30.05.2006 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 04.05.2011 г. до окончателното й изплащане, за сумата от 504,98 лв., договорна лихва за периода 25.06.2010 г. – 03.05.2011 г., както и за сумата от 95,55 лв., представляваща неустойка за забава върху главницата за периода 25.06.2010 г. – 03.05.2011 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

417 ГПК по гр.д. № 18751/2011 г. по описа на СРС, 73 състав.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с твърдения, че искът по чл. 422 ГПК е предявен след изтичане на едномесечния срок.

Въззивницата твърди, че клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора е нищожна като неравноправна, като по делото не се доказвала и настъпила предсрочна изискуемост на кредита, а доколкото 1 образуваното дело първоначално било заповедно, съдът не можел да приложи чл. 235, ал. 3 ГПК и да съобрази настъпил в хода на процеса падеж на задълженията. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият „Обединена българска банка“ АД счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че възражението на въззивницата за недопустимост на предявените искове предвид неспазване на едномесечния срок по чл. 422 ГПК е неоснователно – от книжата по приложеното за послужване заповедно производство е видно, че указанията на съда за предявяване на иск по чл. 415 ГПК поради подадено от длъжника възражение са връчени на заявителя на 17.12.2012 г., като исковата молба е постъпила в съда преди изтичане на едномесечния срок – на 10.01.2013 г., поради което исковете са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Обжалваното решение е частично неправилно поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби предвид следните съображения:

Предявените в настоящото производство искове се основават на сключен между страните договор за предоставяне на потребителски кредит от 30.05.2006 г., съгласно който С. Б. И. е получила кредит в размер на 8000 лв. със задължение да го върне на 84 месечни анюитетни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 14,75 % годишно, в краен срок до 25.05.2013 г. Съгласно клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора, банката има право едностранно да променя размера на лихвения процент, посочен в ал. 1, в зависимост от размера на инфлацията и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя в едноседмичен срок от промяната или изнася информация за това в банковите салони, като в тези случаи не е необходимо подписване на анекс към договора. При забава на плащането на главницата по 2 договора от страна на кредитополучателя, банката олихвява посочените суми с наказателна лихва, включваща договорения лихвен процент и наказателна надбавка от 5 пункта (чл. 5, ал. 1 от договора).

По делото пред СРС е прието заключение на ССЕ, съобразно което предоставеният кредит е бил изцяло усвоен от ответницата, като на 31.05.2006 г. нейната банкова сметка е била заверена със сумата от 8000 лв. В периода 23.06.2006 г. – 26.10.2010 г. са извършени плащания по кредита в общ размер от 7511,62 лв., като с тях банката е погасила главница в размер на 3553,99 лв., възнаградителна лихва в размер на 3892,40 лв. и наказателна лихва в размер на 65,23 лв. Вещото лице установява, че считано от 25.02.2008 г. лихвеният процент по кредита в бил едностранно променен на 15,25 % и след тази дата вноските по възнаградителната лихва са били начислявани съобразно така повишения размер.

Изложеното се потвърждава и от приетото заключение на повторна ССЕ във въззивното производство, като вещите лица констатират, че банката е приела за дата на настъпила автоматична предсрочна изискуемост 26.06.2010 г., към който момент съобразн отнасянията на банката е налице частично неплатена вноска № 49 с падеж на 25.06.2010 г.

Във връзка с възраженията на ответницата в отговора на исковата молба, поддържани и във въззивната жалба, спорни по делото се явяват обстоятелствата дали клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора е била неравноправна, респ. дали банката е имала валидно правно основание едностранно да променя лихвения процент по договора, както и налице ли е валидно обявена предсрочна изискуемост на кредита.

Процесният договор е сключен на 30.05.2006 г., т.е. преди влизане в сила на Закона за защита на потребителите (в сила от 10.06.2006 г.), респ. по време на действието на Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (отм.). В случая ответницата С. Б. И. е физическо лице, на което по силата на договора е предоставен банков кредит за собствени нужди, а не за продажба, производство или упражняване на професия или занаят (твърдения в този смисъл не са наведени по делото), поради което и същата има качеството на потребител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗППТ (отм.). Следователно, ответницата като кредитополучател в отношенията, възникнали между нея и „Обединена българска банка“ АД по силата на процесния договор за банков кредит, се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗППТ (отм.).

Съгласно разпоредбите на посочения нормативен акт, неравноправна е тази клауза в договора, която не отговаря на изискването за добросъвестност и едновременно с това е неясна или двусмислена и уврежда или цели и създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да доведе до увреждането на последния – арг. от чл. 35, ал. 1 и чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ (отм.). От буквалния прочит на чл. 35, ал. 2, т. 2, т. 9 и т. 11 ЗЗППТ (отм.) следва, че значително неравновесие между страните е налице тогава, когато клаузите в договора: поставят изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание;

3 предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят/купувачът да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.

Анализът на чл. 4, ал. 3 от процесния договор за кредит налага извода, че потребителят поема задължение да заплаща лихва за ползването на уговорения кредит, чийто размер е променлив. В договора не са посочени компонентите, които формират лихвения процент, но е предвидена възможност за банката да го променя едностранно, като промяната не е обусловена от изразяване на съгласие от насрещната страна (изрично е посочено, че не е необходимо подписването на анекс към договора). Следователно, при сключване на договора клаузите му предвиждат възможност за промяна на размера на дължимата възнаградителна лихва, но само за единия от субектите по кредитното отношение – банката, като начинът на формиране на лихвения процент, а следователно и на самата лихва и погасителната вноска, е предоставен изцяло на волята на кредитора.

Установената едностранност и неяснота при промяната на лихвения процент не води автоматично до извод за неравноправност на клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора. За да е равноправна, тя следва да предвижда промяната да се извършва въз основа на посочени в договора основания, т.е. на предвидени/уговорени условия, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита (арг. от чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ и от чл. 35, ал. 2, т. 9 ЗЗППТ (отм.)), или да е уговорена индивидуално (арг. чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ (отм.)).

В представения договор липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за промяна на лихвения процент. Такива следва да бъдат уговорени и съгласно чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ, в който е посочено, че договорът следва да съдържа методиката и условията за определяне на лихвата до края на договора. В чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено правото на банката да променя едностранно лихвения процент в зависимост от размера на инфлацията и пазарните условия, но не е предвидена методология или конкретни правила, по които да се извършва тази промяна. Описаната клауза за определяне размера на лихвения процент е неясна и не установява по недвусмислен начин използвания от банката механизъм на изчисление, като не е посочено при какви параметри на инфлацията би възникнало правото на банката да изменя лихвата, респ. кои са конкретните пазарни условия, които кредитодателят съобразява при извършване на тази преценка и каква е тяхната тежест като компонент, от който зависи размерът на лихвата. Изложеното налага извод, че промяната зависи изцяло от волята на банката и субективната преценка на нейните органи и не следва автоматично от изменение с конкретна стойност на някой от формиращите компоненти на лихвения процент, като договорът не съдържа конкретните правила, при които се извършва тази промяна.

Отделно от изложеното, съществената промяна в крайната стойност на стоката е въздигнато от разпоредбата на чл. 35, ал. 2, т. 11 от ЗЗППТ (отм.) в самостоятелно основание, водещо до неравноправност на клаузите на договора, които го допускат. Цената на стоката „пари” е 4 лихвата. Тази цена е договорена при сключването на договора и към този момент потребителят преценява дали лихвата (цената, на която получава кредита) е изгодна за него или не, което в крайна сметка обуславя решението му дали да сключи договора.

Впоследствие, използвайки посочената по-горе клауза, създаваща значителна неравнопоставеност между страните, банката налага на потребителя промяна на цената на кредита. В резултат на тази промяна първоначално уговорената погасителна вноска се завишава значително, като предвид периода на процесния договор (84 месеца) се налага изводът, че в края на договора стойността на кредита значително ще надхвърли първоначално уговорената цена. Неблагоприятните последици на цитираната разпоредба на чл. 35, ал. 2, т. 11 ЗЗППТ (отм.) биха могли да бъдат избегнати от търговеца само в случай на предвидена в договора възможност потребителят да се откаже от договора (т.е. право да го прекрати), но без насрещни неблагоприятни последици за него, каквото право в процесния договор не е предвидено. Извод в различна насока не следва от предвиденото в чл. 11 право за предсрочно погасяване на кредита от страна на потребителя. Едностранното прекратяване на договора поради промяна в условия при сключването му не е равнозначно на прекратяване поради предсрочното му изпълнение. Същевременно, правото на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл. 35, ал. 2, т. 11 ЗЗППТ (отм.) изисква то да може да се упражни свободно, т.е. без да се пораждат за потребителя насрещни неблагоприятни последици, като плащане на допълнителни такси, каквито са регламентирани в клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора.