Решение № 2794 от 27.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2794 гр. София, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100508571 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 17389 от 27.09.2024г., постановено по гр.д. № 69791/2023г. по описа на СРС, 119-ти състав, поправено с решение № 5371 от 26.03.2025г., постановено по същото дело, са отхвърлени предявените от Р. Я.

Д. срещу „Център за градска мобилност“ ЕАД искове с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ вр. с чл. 225 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено с Акт № РД-12-ЗП-38 от 19.10.2023г. на председателя на съвета на директорите и изпълнителния директор на „Център за градска мобилност“ ЕАД; за възстановяване на Р. Я. Д. на заеманата от него преди уволнението длъжност „Контрольор автомобилен транспорт, той и шофьор“ и за заплащане на сумата от сумата от 21 679,47 лева, представляваща обезщетение за времето, през което Р. Я. Д. е останал без работа поради уволнението, а именно от 21.10.2023г. до 21.04.2024г. Със същото решение Р. Я. Д. е осъден да заплати на „Център за градска мобилност“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1000 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца Р. Я. Д., в която са развити съображения за неговата неправилност. На първо място жалбоподателят сочи, че не било налице уреденото в чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ основание за прекратяване на трудовото му правоотношение на длъжността „Контрольор автомобилен транспорт, той и 1 шофьор“, тъй като първоинстанционният съд не бил обсъдил факта, че в представеното по делото писмо от СДВР, отдел „Пътна полиция“ до ответника писмо от 09.10.2023г. било посочено изрично, че към датата на съставянето му свидетелството за управление на моторно превозно средство /СУМПС/ на жалбоподателя-ищец не е отнето. Също така било посочено, че на жалбоподателя са съставени два акта за установяване на административни нарушения /АУАН/, но не били издадени наказателни постановления.

Издадена била ЗППАМ № 23-4332-005009/2023г. по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДВП, но не било посочено срещу кого е издадена и дали е влязла в сила. В тази връзка жалбоподателят развива съображения, че административнонаказателната отговорност се реализирала с влизане в сила на наказателното постановление, а не със съставяне на АУАН. След като не било налице влязло в сила наказателно постановление и СУМПС на жалбоподателя не било отнето, то той имал право да управлява МПС съгласно чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, а наведената от работодателя обективна невъзможност за изпълнение на трудовите задължения не била доказана от него. На следващо място навежда оплакване, че поради процесуално нарушение първоинстанционният съд не бил допуснал уточнение на исковата молба относно твърденията му за дискриминационно третиране. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Център за градска мобилност“ ЕАД, в която са развити съображения за нейната неоснователност. Въззиваемата страна поддържа, че била изпълнила процесуалното си задължение да докаже наличието на обективна невъзможност за изпълнение задълженията на въззивника, като от приетото писмо от 09.10.2023г. на началника на ОПП-СДВР се установявало, че свидетелството за управление на МПС на Р. Я. Д. било със статус отнет/иззет, което било отчетено от съда. Сочи, че обстоятелството дали жалбоподателят е носил своето СУМПС, респективно дали то е останало в негова фактическа власт, било без значение, след като било постановено неговото отнемане. Обективното основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ не изисквало установяване на вина на работника, поради което образуването на досъдебно производство в тази връзка или издаването на наказателно постановление, също не било релевантно. Съобразно длъжностната характеристика, наличието на валидно СУМПС било задължително условие за упражняване на трудовата дейност, поради което първоинстанционният съд правилно бил приел, че неговото отнемане представлявало основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Постъпила е в срок и въззивна жалба от ищеца Р. Я. Д. срещу решение № 5371 от 26.03.2025г., постановено по гр.д. № 69791/2023г. по описа на СРС, 119-ти състав, постановено по реда на чл. 247 ГПК, с което съдът е допуснал поправка нa очевидна фактическа грешка в описаното по-горе основно 2 решение, като е заличил от диспозитива му думите „6. След влизане на решението в сила, ДА СЕ ИЗПРАТИ съобщение на Р. Я. Д. с ЕГН**********, живееща в гр. София в жилищен квартал Ботунец II в блок III във вход А на етаж II в апартамент V, с адрес за призоваване и връчване на съобщения и книжа в гр. София на бул. **** на партера чрез пълномощника адвокат А. И.

Л. по чл. 345, ал. 1 от Кодекса на труда, че може да се яви и да заеме длъжността, на която е възстановен, в двуседмичен срок от получаването му.“ Жалбоподателят сочи, че в случая не била налице очевидна фактическа грешка в решението, а първоинстанционният съд бил постановил преждевременно разпореждане за изпращане на съобщение по чл. 345 КТ, каквото се връчвало след като съдебното производство приключело окончателно и то в полза на ищеца. Разпореждането не било част от съдебното решение и редът за неговата отмяна бил този по чл. 253 ГПК поради грешка на съда, а не този по чл. 247 ГПК – поради очевидна фактическа грешка в решението. Моли съда да отмени обжалваното решение като недопустимо и неправилно.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът „Център за градска мобилност“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, в който развива съображения за нейната неоснователност. Счита, че била налице очевидна фактическа грешка в решението, тъй като постановеното с диспозитива му изпращане на съобщение по чл. 345 КТ противоречало на мотивите на решението, в които първоинстанционният съд бил достигнал до извод за неоснователност на предявените искове. Текстът в диспозитива на акта представлявал техническа грешка, която била правилно отстранена от първоинстанционния съд. Моли съда да отхвърли въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.

2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По въззивната жалба срещу основното решение.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми.

Относно неговата правилност по изложените във въззивната жалба оплаквания съдът намира следното.

По така предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение между страните, заеманата от него длъжност преди уволнението, както и факта на прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от ответника с процесната заповед. В тежест на ответника е да докаже законността на уволнението, в това число възникването на обстоятелство от обективен характер, което е възпрепятствало възможността 3 на работника/служителя да изпълнява своите трудови задължения, както и че това обстоятелство е съществувало към датата на уволнението. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже оставането си без работа за процесния период, както и размера на дължимото обезщетение, а в тежест на ответника е да докаже плащане на обезщетението.

В първоинстанционното и въззивното производство не е налице спор по въпроса, а и от приетия трудов договор № 116 от 18.07.2006г., сключен между „Паркинги и гаражи“ ЕАД /с правоприемник вследствие на вливане – „Център за градска мобилност“ ЕООД, чийто правоприемник вследствие на промяна на правноорганизационната форма е „Център за градска мобилност“ ЕАД/ и жалбоподателя-ищец Р. Я. Д., се установява, че между страните е съществувало трудово правоотношение без определен срок, по силата на който въззивникът е изпълнявал длъжността „Контрольор СЗ“ към отдел „Краткотрайно платено паркиране“ на пълен работен ден. Също така не е спорно и от приетото допълнително споразумение № РД-12-2П-50-70 от 28.04.2023г. се установява, че Р. Я. Д. е изпълнявал длъжността „Контрольор автомобилен транспорт, той и шофьор“ към сектор „Принудително задържане“, работещ в екип „скоби“.

Безспорно е и обстоятелството, че с акт № РД-12-ЗП-38 от 19.10.2023г. на изпълнителния директор и на председателя на съвета на директорите на „Център за градска мобилност“ ЕАД трудовото правоотношение на жалбоподателя е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ считано от 20.10.2023г. В мотивите е изложено, че заеманата от жалбоподателя длъжност изисква задължително притежаване на валидно свидетелство за управление на моторно превозно средство с оглед основните трудови функции на служителя по управляване на служебен автомобил при осъществяване на контрол по паркирането на територията на Столична община в зоните за почасово платено паркиране. Видно от писмо с изх. № 433200-108555/09.10.2023г. на началника на ОПП-СДВР, СУМПС на Р. Я. Д. е със статут „отнет/иззет“.

Според мотивите отнетото без посочен срок от контролните органи по ЗДвП СУМПС представлява непреодолима пречка за изпълнение на трудовите задължения на работника/служителя, тъй като наличието на СУМПС е задължително изискуемо съгласно длъжностната характеристика за заемане на длъжността. Посочено е, че на жалбоподателя се връчва препис от цитираното писмо и е разпоредено да му бъдат изплатени обезщетенията по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ. Няма спор, че заповедта и писмото са връчени на ищеца към посочената дата на прекратяване на трудовото правоотношение.

Не е налице спор още и по въпроса, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е действал колективен трудов договор от 21.12.2022г. между „Център за градска мобилност“ ЕАД и синдикалните организации при „Център за градска мобилност“ ЕАД, от чийто условия жалбоподателят е имал право да се ползва, като в чл. 50, ал. 1 КТД е предвидено, че при незаконно уволнение работникът или служителят има 4 право на обезщетение от работодателя в размер на 150 на сто от брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради уволнение, но за не повече от шест месеца. С приетото и неоспорено от страните експертно заключение по съдебно-счетоводна експертиза е установено, че последният пълен отработен месец на жалбоподателя преди прекратяването е м. юли 2022г. и брутното трудово възнаграждение за него е 2103,83 лева.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху наличието на обективно обстоятелство по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, обосноваващо законосъобразното упражняване правото на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение, както и върху наведените от въззивника твърдения за дискриминационно третиране. В тази насока съдът намира следното.

Както е изяснено в съдебната практика /решение № 218 от 17.03.2010 г. по гр. д. № 984/2009 г., III г. о.; решение № 504 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 1336/2009 г., III г. о.; решение № 634 от 19.10.2010 по гр. д. № 1330/2009 г., III г. о.; решение № 50016 от 21.02.2023 г. по гр. д. № 5141/2021 г., III г. о.; решение № 50080 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 3133/2022 г. , III г. о., и др./ основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ се предпоставя от безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните. Субективното право на работодателя да уволни работник или служител следва да се приеме, че е упражнено законосъобразно, когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини, извън волята на страните по договора. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, които обикновено са външни за страните по трудовото правоотношение и затова едностранното му прекратяване от работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е формулирано общо - при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. В теорията и практиката няма спор, че преценката за наличието на това основание е винаги конкретна и се прави с оглед изискванията на определената трудова функция, възложена на работника по конкретното трудово правоотношение.