Решение № 680 от 30.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 680 гр. София, 30.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

АННА Р. КОФИНОВА при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от АННА Р. КОФИНОВА Въззивно гражданско дело № 20241100509233 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 11437/12.06.2024 г. по гр.д. № 34062/2023 г. на Софийски районен съд, 169-и състав, по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК е признато за установено, че К. Н. К., ЕГН **********, с адрес с. ****, със съдебен адрес гр. София, ул. ****, офис П, не дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. “Ястребец“ № 23Б, представлявано от А.А., сумата от 1250 лв., представляваща част от сумата от 5487,42 лева - главница за потребена топлинна енергия, за която е издаден изпълнителен лист от 07.04.2010 г. по ч.гр.д. № 1592/2010 г. по описа на СРС и въз основа на който образувано изпълнително дело № 20108380402315 на ЧСИ М.Б..

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Топлофикация София“ ЕАД. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на решението. Жалбоподателят се позовава на представените с исковата молба доказателства за водени предходни съдебни производства между страните за недължимост на сумите по същия изпълнителен лист, по които съдът е уважил предявените частични отрицателни установителни искове. Излага, че при предявен отрицателен установителен иск е в тежест на ответника да изчерпи всички възможни основания за възникване на оспореното от ищеца негово субективно право, като последица от уважаването на такъв иск е отричането със сила на пресъдено нещо на съществуването на спорното право без оглед на 1 конкретно правопораждащо основание. Намира, че доколкото недължимостта на сумите е била установена в други производства за части от вземането по изпълнителния лист, което според него е равнозначно на предявяването на частичен положителен или осъдителен иск, то счита, че силата на пресъдено нещо разпростира действието си и за непредявената част. С оглед това поддържа, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на настоящия частичен отрицателен установителен иск. Излага, че с разглеждането на частичен отрицателен установителен иск се създава възможност за злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на разпоредбите за родова подсъдност, допустимост до касационен контрол, размер на дължимата държавна такса, както и се генерират съдебни разноски в тежест на ответника по множество дела. Намира, че това противоречи на принципа за добросъвестност при упражняване на процесуални права, доколкото ищецът всъщност оспорва цялото вземане, а не само част от него. Поддържа, че ищецът не твърди и не доказва наличието на новонастъпили факти, каквито разпоредбата на чл. 439 ГПК изисква да са се осъществили след влизане в сила на съдебните актове по другите частични претенции. Счита, че предметът на иска по чл. 439 ГПК е недължимостта на цялото вземане, поради което за ищеца липсва правен интерес да търси частична защита. Изразява несъгласие относно приложимостта на ТР № 3 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС в процесния случай, тъй като решението се отнася единствено за предявен частичен осъдителен иск. По изложените съображения отправя искане за отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият К. Н. К. е подал отговор на въззивната жалба, в който са изложени доводи за неоснователност на жалбата.

Сочи се, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС наличието на годен титул за вземането, предмет на отрицателен установителен иск, който не е обезсилен към момента на завеждането на делото, представлява повод за предявяването му и обуславя наличието на правен интерес за ищеца.

Поддържа се, че е изцяло в преценката на ищеца каква част от сумата по изпълнителния титул ще поиска да бъде призната за недължима. Претендират се разноски.

По делото в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е постъпила частна жалба от адв.

В. С., пълномощник на ищеца К. Н. К., срещу определение № 28352/11.07.2024 г. по гр. д. № 34062/2023 г. по описа на СРС, 169-и състав, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските. Изложени са доводи, че наличието на необезсилен изпълнителен титул, в който е обективирано съществуването на погасено по давност вземане за процесната сума като част от общата, е достатъчно да се приеме, че ответникът е станал повод за образуване на делото и предвид това същият следва да понесе отговорността за разноски. Поддържа се, че предявяването на частичен отрицателен установителен иск е допустимо, като предявяването на няколко такива искове не лишава ищеца от право на разноски във всяко от производствата. Отправено е искане за отмяна на обжалваното определение и изменение на решението в частта за разноските, като на адв. С. бъдат присъдени 400 лв. за оказана безплатна правна помощ.

2

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба е подал отговор, с който оспорва същата като неоснователна.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, като мнозинството от настоящия съдебен състав намира за неоснователни възраженията на въззивника за недопустимост на предявения частичен установителен иск, респ. на поставеното по него от първоинстанционния съд решение.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес, ищецът е свободен да определя вида и обема на търсената от него защита с исковата молба, като това правило е валидно в еднаква степен както при положителните искове /положителен установителен и осъдителен/ така и за отрицателния установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.

Единствените предпоставки за допустимост на частичен иск с посоченото основание са: 1/ наличие на правен интерес и 2/ отричаното материално право да бъде делимо по своя характер. В хипотезата на чл. 439 ГПК правният интерес на ищеца произтича от наличието на скрепено с изпълнителна сила вземане срещу него, както и от наведените от него твърдения за наличието на нов факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, а паричните вземания, обект на принудително изпълнение, безспорно са делими по своя характер.

Следва да се обърне внимание, че предметът на доказване в производството по чл. 439 ГПК не е идентичен с този в общата хипотеза на предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Това е така, защото в случая на отрицателен иск по чл. 439 ГПК правопораждащите факти на оспореното вземане /напр. договорно правоотношение, изпълнение на насрещно задължение, изискуемост, забава и пр./ са извън предмета на исковото производство – те са установени с влязло в сила решение или заповед за изпълнение и не подлежат на доказване, нито на отричане. На установяване подлежат две положителни обстоятелства, които ищецът навежда – наличието на правен интерес /т.е. наличието на подлежащо на принудително изпълнение вземане, признато с акт, скрепен с изпълнителна сила/, както и посоченият с исковата молба нов факт по смисъла на чл. 439, ал.

2 ГПК, водещ до погасяване на изпълняемото материално право.

Следователно, доколкото правопораждащите факти на вземането не са предмет на иска, указанията, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, не намират приложение в хипотезата на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Що се касае до правния интерес и новия факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК, те не попадат в обхвата на цитираното тълкувателно решение, следователно силата на пресъдено 3 нещо на решението, с което те са установени за една част от оспореното вземане, не се разпростира по отношение на останалата част, която не е предмет на иска. Правният интерес подлежи на доказване за всеки установителен иск поотделно, докато новият факт по чл. 439, ал. 2 ГПК не е правопораждащ, а правопогасяващ, и неговият погасителен ефект подлежи на доказване по отношение на всяка част от вземането, на което се противопоставя. Следователно при предявен нов иск за остатъка от изпълняемото вземане, тези обстоятелства подлежат на пълно и главно доказване на общо основание от ищеца.

В тази насока следва да се уточни, че новият факт с погасителен ефект може да бъде от различно естество – плащане, прихващане, даване вместо изпълнение, изтекла погасителна давност и пр. и всеки от тях е възможно да настъпи само за част от материалното право, скрепено с изпълнителна сила.

Възможна е хипотеза на частично плащане, частично прихващане, даване вместо изпълнение, а също така и на частично погасяване по давност, когато ответникът-взискател е предприел изпълнителни действия по отношение единствено на част от вземането, обективирано в издадения в негова полза изпълнителен лист. Следва да се припомни, че взискателят определя обема на търсената от него защита в изпълнителния процес, следователно е възможно и допустимо да образува изпълнително производство само за част от присъдено в негова полза вземане, в който случай прекъсването на давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД ще настъпи само по отношение на тази част. Също така е възможно да е налице частично признание от длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, с което давността ще бъде прекъсната само за признатата част. Във всички тези случаи е напълно възможно една част от скрепеното с изпълнителна сила вземане да бъде погасена от новия факт по чл. 439, ал. 2 ГПК, докато останалата част да не бъде погасена.

В хипотезата на иск по чл. 439 ГПК, индивидуализацията на изпълняемото право се извежда от диспозитива на подлежащия на изпълнение съдебен акт, респективно от съдържанието на издадения изпълнителен лист.

Затова ако ищецът счита, че погасителният ефект на новото обстоятелство обхваща само предявената част, искът е частичен – за сума, представляваща част от общия размер на вземането по изпълнителния лист, тъй като общият обем на оспорваното материално право при иска по чл. 439 ГПК се определя от обективните предели на изпълнителния лист и не може да бъде предявен иск само за част от сумата по изпълнителния лист, без същият да е частичен, тъй като такова самостоятелно вземане не се съдържа в изпълнителния титул, въз основа на който се провежда принудителното изпълнение.

Дори обаче ищецът да твърди, че цялото вземане е погасено по силата на новия факт, а да отрича само част от него чрез частичния иск, той отново е допустим в рамките на диспозитивното начало в гражданския процес. Както беше посочено, при нов иск за останалата част от вземането постановката на т.

2 от Тълкувателно решение № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС няма да намери приложение, а ищецът ще бъде длъжен да докаже правния си интерес, както и новия факт с погасителен ефект. Следователно новият процес за остатъка от вземането няма да бъде лишен от предмет и ответникът няма да бъде лишен 4 от защита. При това положение е възможно съдът по второто дело да достигне до различен краен извод в случай, че погасителният ефект не обхваща цялото вземане, въпреки твърденията на ищеца. Ако пък след приключване на първото производство между страните вече няма спор, че погасителният ефект е обхванал цялото вземане, ищецът ще има правен интерес от постановяване на решение при признание на иска за останалата част, за да постигне отричане със сила на пресъдено нещо на цялото изпълняемо материално право. Разбира се, в случай че първият частичен иск по чл. 439 ГПК бъде отхвърлен, следващият такъв, основан на същия нов факт, ще бъде процесуално недопустим, защото ако погасителният ефект не се е породил спрямо по-малката част от вземането, не е възможно да се е породил спрямо по-голямата.