Определение № 818 от 03.07.2025, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 818 гр. Стара Загора, 03.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Веселина К. Мишова

Орлин Н. Летов като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20255500500440 по описа за 2025 година Обжалвано е определение № 1295 от 27.05.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 8/2025 г., с което на основание чл.248, ал.1 ГПК е допълнено определение № 990 от 11.04.2025 г. в частта за разноските.

Частният жалбоподател „А.к.п.з.“ АД счита, че обжалваното разпореждане е необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът не бил взел предвид фактическата и правна сложност на делото. Счита, че сам по себе си обемът на заповедното производство не може да обуслови полагане на действителен труд, за който се дължи адвокатско възнаграждение, защото единственото процесуално действие, извършено от процесуалния представител, е подаване на възражение. Счита, че адвокатската защита при подаване на възражението не представлява процесуално представителство по смисъла на чл.24, ал.1, т.3 ЗАдв и чл.7, ал.2 и ал.7 НМРАВ, защото по това възражение заповедният съд не дължи произнасяне, а даване на указания за предявяване на иска по чл.422 ГПК. Възражението нямало самостоятелен характер, а само било формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в двустранно и състезателно, а не израз на материално правна защита на длъжника. Законът изрично освобождавал длъжника от задължението да мотивира възражението си, което обуславяло извод, че законодателят се дезинтересира от основателността на възражението. Счита, че изходът от спора относно материалното право на кредитора не е обусловен от преценката относно обосноваността или основателността на възражението. Счита, че в тази хипотеза не намира приложение на чл.7, ал.7 във връзка с ал.2 НМРАВ. Счита, че доколкото предоставената правна защита и съдействие, изразяваща се в подаване на възражение по чл.414 ГПК, не е е сред изрично предвидените в наредбата случаи, то на основание § 1 от ДР на НМРАВ възнаграждението 1 следва да се определи по аналогия, като се изходи от вида на самото процесуално действие. За възражението бил налице утвърден образец.

Бланката винаги е приложена към заповедта за изпълнение, която съдържа и указания за попълването му. Ирелевантно било, че длъжникът чрез процесуалния си представител е подал мотивирано възражение, тъй като това не било относимо към реда за определяне на разноските за адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател се позовава също така на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и счита, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено на 50 лв., съгласно чл.26, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Определеният адвокатски хонорар в размер на 160 лв. бил несправедлив, прекомерен и непропорционален.

Частната жалба е постъпила в срок, от оправомощено от закона лице и разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по заявление от „А.к.п.з.“ АД срещу М. С. З. за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.410 ГПК. Заявлението е подадено чрез процесуален представител, и е приключило с издаване на заповед за изпълнение № 22 от 07.01.2025 г., с която съдът е разпоредил длъжникът да заплати на кредитора търсените от него суми, заедно сумата за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжницата М. С. З. чрез процесуалния си представител адв. Д.М. е подала възражение, с което е представено пълномощно и договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че правната помощ е предоставена по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.

С разпореждане № 792 от 14.02.2025 г. съдът е указал на заявителя, че по делото е постъпило възражение, поради което следва да предяви установителния иск по чл.422 ГПК. В законния 1-месечен срок по делото не са постъпили доказателства, че такъв иск е предявен, поради което с определение № 990 от 11.04.2025 г. издадената заповед за изпълнение е обезсилена. С обжалваното определение № 1295 от 27.05.2025 г. съдът е допълнил определението относно разноските, като е присъдил на ЕАД „Д.М.“ сумата от 180 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна защита и съдействие на длъжника по делото.

Определението е правилно.

Съгласно чл. 36, ал.1 и 2 ЗАдв адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, като размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован.

Законодателят не дава легално определение на понятието „справедлив и обоснован”, но изхождайки от общоприетия смисъл на понятието, следва да се приеме, че справедливо и обосновано е това възнаграждение, което е съответно на фактическата и правна сложност на делото и усилията, които адвокатът е положил при осъществяване на процесуалното представителство.

2

Освен това, за да бъде справедлив и обоснован, размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде съобразен и видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа; значимостта на процесуалното действие за защита на интересите на страната, изчерпателността и относимостта на защитата, както и икономическите условия и стандартът на живот в страната. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение следва да се съобрази и това, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В случая е безспорно, че адвокатът, представлявал длъжника в заповедното производство, има право на възнаграждение, след като е осъществил безплатна правна помощ. При определяне на размера на възнаграждението, дължимо в производството, следва да се отчете вида и обема на извършената от адвоката работа. В случая действията, които процесуалният представител на заявителя е извършил не се ограничават до изготвяне и подаване на възражението. Съдът приема, че подаването му е предшествано от запознаване с делото, което е отнело време и усилия. Не е вярно изложеното в частната жалба, че адвокатската защита при подаване на възражението не представлява процесуално представителство по смисъла на чл.24, ал.1, т.3 ЗАдв и чл.7, ал.2 и ал.7 НМРАВ. Съгласно чл.32, т.1 ГПК адвокатът може да бъде представител по пълномощие на всяка една от страните по делото, независимо какво е то. Без значение е обстоятелството, че по възражението по чл.414, ал.2 ГПК заповедният съд не дължи произнасяне, а даване на указания за предявяване на иска по чл.422 ГПК. Защитата на длъжника започва още в заповедното производство с връчването на заповедта за изпълнение и се осъществява чрез предвиденото в нормата на чл.414, ал.2 ГПК възражение. С предявяването му производството се превръща от едностранно в двустранно. След като заявителят не е представил доказателства, че е предявил иск за установяване на вземането, издадената заповед за изпълнение се обезсилва служебно от съда или по искане на страната. Счита се, че оспореното вземане не се дължи с оглед на спецификата на заповедното производство като такова по проверка на дължимостта на вземането. И макар производството по делото да не се прекратява, положението е сходно с това, когато исковото производство бъде прекратено.

В този случай, на основание чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски. Това общо правило е приложимо и в заповедното производство.

Щом искът не е бил предявен своевременно, длъжникът има право на разноски, ако е направил такива, респ. адвокатът, оказал безплатна правна помощ на длъжника в заповедното производство, има право на възнаграждение.

С оглед на тези съображения съдът не възприема становището на частния жалбоподател, че обемът на заповедното производство не може да обуслови полагане на действителен труд, за който се дължи адвокатско 3 възнаграждение, че законодателят се дезинтересира от основателността на възражението, респ. изходът от спора относно материалното право на кредитора не е обусловен от преценката относно обосноваността или основателността на възражението – основание, което трябва да се вземе предвид при определяне на адвокатското възнаграждение. Както бе посочено по-горе, адвокатът на длъжника има право на възнаграждение за своя труд, като размерът на възнаграждението трябва да бъде справедлив и обоснован. В случая действията, които процесуалният представител на заявителя е извършил се ограничават до изготвяне и подаване на възражение, заедно с други предшестващи действия, необходими за изготвянето му, което не е отнело много време и усилия. Данни за други действия, извършени от адвоката, по делото няма. Не на последно място следва да се има предвид материалният интерес, който не е висок – 1398,08 лв. за главница. Предвид на тази преценка, съдът намира, че възнаграждение в размер на 150 лв. е съответно на извършената от адвоката работа и положените от него усилия в заповедното производство при упражняване на процесуалните права, както е и адекватен на икономическите условия и стандартът на живот в страната и установената МРЗ. Затова въззивният съд намира, че правилно е присъдена тази сума. Тя се дължи заедно с ДДС.

С оглед на тези съображения въззивният съд намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от горните съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1295 от 27.05.2025 г., издадена по ч.гр.д. № 8/2025 г. по описа на Районен съд - Казанлък.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4