Решение № 219 от 12.03.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 219 гр. гр. Хасково, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Персиана Люб. Михова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20255640102855 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55 ал.1 предл.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от И. Й. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.“********“ № **, вх.*, ет.*, ап.*, съдебен адрес: гр.Троян, ул.“*************“, ет.*, офис № **, адв. Д.Г. от АК – Ловеч против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „***********“ № ****, ет.*.

Ищецът твърди, че на 28.06.2024 г. сключил с ответника договор за паричен заем № 1099537 за сумата от 1700,00 лв. На 25.11.2024 г. той е упражнил правата си по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК като отправил искане към кредитора да му бъде предоставено извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за заем. Такова му било предоставено и видно от същото, към 25.11.2025 г., ищецът заплатил по договора сума в общ размер на 2113,00 лв.

Поддържа се в исковата молба, че в договора е била включена клауза, с която при непредоставяне на практически невъзможно за предоставяне обезпечение, на потребителя се начислява неустойка, обективирана в извлечението – 3270,74 лв. при кредит от 1700,00 лв. Въпросната неустойка 1 била по същество скрита възнаградителна лихва, именувана по този начин за да не бъде включена в ГПР. Доколкото ГПР е бил неточно посочен, то договорът бил недействителен, което влечало последиците на чл. 23 ЗПК. С оглед гореизложеното, сумата от 413,00 лв. от платените общо 2113,00 лв. била платена при изначална липса на основание. При разпределението на доказателствената тежест следвало да се има предвид, че при иск по чл. 55, ал.

1 ЗЗД, ищецът следвало да докаже единствено плащането, а ответникът – основанието, на което задържа сумите (Решение № 739 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 316/2010 г. на Върховен касационен съд). В случая с признанието на ответната страна чрез имейл кореспонденцията и извлечението успешно се доказвали заплатените суми в размер на 2113,00 лв.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде посъден ответника да заплати в полза на ищеца сумата от 413,00 лева, платени при изначална липса на основание предвид недействителността на договора за заем.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски, в т.ч и за адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат, за което е представен списък по чл.80 ГПК.

Ответникът оспорва предявения иск. Счита го за неоснователен и недоказан като са изложени следните съображения в тази насока:

Претенциите на ищеца за недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, както и за връщане на платени при липсващо основание суми, били неоснователни.

Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. Валидността на Договор за потребителски кредит № 1099537 произтичала от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр 2 за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.90 % и ГПР определен в процесния договор в размер на 62.98 %, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е била разсрочена на вноски, които можел да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. В цитираните клаузи било направено и ясно разграничение между задълженията за главница, лихва и неустойка и изрично било посочено, че неустойката не се включва в ГПР. В погасителния план ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите бил именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им.

Твърденията на ищеца, че уговорената неустойка между страните е скрита лихва, също били неоснователни. Оспорената от ищеца неустойка била 3 уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т.

18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не водело задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: ответното дружество предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в найпълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния 4 принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.

На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че ищецът е сключил общо осем договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на осем договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавали твърденията на ищеца в следния смисъл: Целта на законодателно заложените изисквания към договорите, сключвани с потребители е кредитирането на физически лица да бъде осъществявано при прозрачни и ясни условия, така че договорите за кредит да дават максимално ясна информация за всички финансови последици от тях по начин, позволяващ на кредитополучателя да вземе информирано решение дали да се обвърже с конкретния продукт.

Гореизложените факти водели до явния извод, че ищецът се е запознал многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното дружество, като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Предвид това, всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба били неоснователни. Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец, създадени на база осем идентични договора. Тълкуването на всеки договор за кредит в контекста на трайните отношения между страните било необходимо, тъй като преценката за действителност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги започвала от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно това бил и смисълът на законовите разпоредби, които задължават кредитодателите да посочват ясно и точно всички параметри и условия по кредитните си продукти.

Предвид сключването на множество договори при идентични условия в случая било налице индивидуално договаряне, което изключвало възможността за липса на достатъчно информация за финансовите 5 задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните. Така Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г.; т. 57 от Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA).

Сключването на осем договора за кредит оборвало твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество, противоречие с добрите нрави на процесната уговорка и нарушение на равноправието между страните, доколкото от фактическата обстановка на трайните отношения между тях ставало ясно, че същите са договаряли равнопоставено, като ищецът сам инициирал сключването на всеки един от договорите при пълно знание за условията им. По този начин страните равноправно и в синхрон с принципите свобода на договаряне и справедливост са уговорили неустоечната клауза.