Решение № 191 от 21.10.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 191 гр. Пловдив, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Нели Б. Богданова в присъствието на прокурора М. Ст. Д. като разгледа докладваното от Станислав П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20265000500377 по описа за 2026 година намира следното:

Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба вх. № 6238/02.06.2026 г. от Н. Н. А. ЕГН ********** срещу решение № 248/27.05.2026 г., постановено по г. д. № 130/2025 г. по описа на ОС – Пазарджик, с което е отхвърлен иска на Н. Н. А. ЕГН **********, с адрес: **** против Върховния касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер на 30 000.00 лева, за причинените му неимуществени вреди от решение № 101/02.08.2021 г. по г. д. № 1871/2020 г. на ВКС, ІV г. о., поради нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (18.02.2025 г.) до окончателното изплащане, както и в частта за разноските.

Жалбоподателят моли съда да постанови решение, с което да отмените обжалваното и бъде постановено друго, с което да бъде уважен изцяло предявеният иск.

Претендира разноски.

Ответникът неоснователна.

Върховен касационен съд счита, че въззивната жалба е

Прокурорът счита, че жалбата е неоснователна.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

1

Иск с правна квалификация чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във връзка с чл. 4, §. 3 от Договора за Европейски съюз.

Предявен от Н. Н. А. ЕГН **********, с адрес: **** срещу Върховен касационен съд.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от решение № 101/02.08.2021 г. по г. д. № 1871/2020 г. на ВКС, ІV г. о., поради постановяването му в нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (18.02.2025 г.) до окончателното изплащане.

Ответникът не признава иска. Претендира разноски.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, както и за нарушение на императивни материалноправни норми (ТР № 1/09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В рамките на тази проверка, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не се констатира нарушение на императивни материалноправни норми.

В исковата молба се твърди, че с решение № 101/02.08.2021 г. по г. д. № 1871/2020 г. на ВКС, ІV г. о., са отхвърлени предявените от ищеца Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в ****, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правна квалификация по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. за установяване, че ГДИН е извършила нарушение на чл. 4 от ЗЗДискр., изразяващо се в дискриминация, чрез неравно третиране по признак „лично положение“ - лишаване от възможността да пренася със себе си при конвоиране извън З. - П. (по т. нар. делегация или за лечение) на личните си разрешени вещи – радиоапарат и телевизор.

Посочено, че с постановяването на това решение, е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС: чл. 2 от ДЕС, чл. 10 от ДФЕС и чл. 20 от ХОПЕС, чл. 21 от ХОПЕС и на чл. 14 от ЕКЗПЧОС, които разпоредби се твърди да са част от правото на ЕС и се тях се защитават основни човешки права като защита от дискриминация, равенство и човешко достойнство.

На база разпоредбата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, настоящата инстанция приема, че Държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено.

Отговорността на държавата е невиновна и за възникването и е без значение от поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени вредите.

Съобразно нормата на чл. 4, §. 3 от Договора за Европейски съюз, държавитечленки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на 2 институциите на Съюза. Същите са длъжни да осигурят спазването на правото на ЕС, като прогласеното задължение за лоялно сътрудничество изисква от тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане на правото на ЕС. Отговорността на държаватачленка за неизпълнение на договорите и актовете на институциите не е уредена изрично както в Договорите, така и във вторичното право на ЕС, но е допустима съгласно практиката на Съда на ЕС, според която „принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие на нарушения на общностното право, за които носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договора”. При неизпълнение държавата следва да предприеме всички необходими мерки за преустановяването му и да поправи последиците от това неизпълнение. Последното включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили в резултат на нарушението. Отговорността може да възникне от действия в нарушение на общностното право на всеки държавен орган, независимо от правомощията и мястото му, с оглед разделението на властите. Това може да бъде орган на законодателна, изпълнителна или съдебна власт.

За да се реализира отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на Европейското право, е необходимо да се установят следните кумулативни предпоставки: да е налице нарушена правна норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е особено съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. На нарушение на правна норма се приравнява и несъобразяването с практиката на СЕС по тълкуването и прилагането на съответната норма от общностното право.

Както вече беше посочено, според ищеца, с решение № 101/02.08.2021 г. по г. д.

№ 1871/2020 г. на ВКС, ІV г. о., са допуснати съществени нарушения на чл. 2 от ДЕС, чл. 10 от ДФЕС и чл. 20 от ХОПЕС, чл. 21 от ХОПЕС и чл. 14 от ЕКЗПЧОС, които разпоредби се твърди да са част от правото на ЕС и с тях се защитават основни човешки права като защита от дискриминация, равенство и човешко достойнство.

Съгласно чл. 14 от ЕКЗПЧОС, упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.

Според настоящата инстанция ЕКЗПЧОС не е формална част от правото на ЕС, който извод следва от разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЕКЗПЧОС, съгласно която Европейският съюз може да се присъедини към тази конвенция.

Но индивидуализацията на правна норма, чието нарушение се твърди, може да бъде направено не само чрез посочване на нейната поредна номерация в съответен нормативен акт, но и чрез описание на нейното съдържание, на правилото за поведение, което тази норма предписва.

Съгласно чл. 2 от ДЕС, Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както 3 и на зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези ценности са общи за държавите-членки в общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.

Съгласно чл. 10 от ДФЕС, при определянето и осъществяването на своите политики и дейности Съюзът се стреми да се бори срещу всяка форма на дискриминация, основана на пол, раса или етническа принадлежност, религия или убеждения, увреждане, възраст или сексуална ориентация.

Съгласно чл. 20 от ХОПЕС, всички хора са равни пред закона.

Съгласно чл. 21 от ХОПЕС, забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. В областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството.

Въз основа на всичко казано по-горе и анализ на исковата молба, настоящата инстанция приема, че А. твърди, че решение № 101/02.08.2021 г. по г. д. № 1871/2020 г. на ВКС, ІV г. о. е постановено при нарушаване задължението за недопускане на дискриминация, че то накърнява принципа на равенство и на защита на човешкото достойнство, както те за прогласени в чл. 2 от ДЕС, чл. 10 от ДФЕС и чл. 20 от ХОПЕС и чл.

21 от ХОПЕС.

Едва ли може да има спор, че правата, дефинирани в посочените норми, са изключително съществени и всяко тяхно нарушаване води до засягане на фундаментални човешки права, до накърняване на основата на acquis communautaire.

В исковата молба се твърди, че А. изтърпява наказание доживотен затвор в З. П.. Посочено е, че за периода 14.04.2014 г. -13.01.2016 г., при конвоирането му извън затвора от страна на служители на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ е прилагана забрана да взима със себе си лични вещи – радио и телевизор. Ищецът сочи, че забраната е следствие на заповед на началника на затвора в гр. Пазарджик. Твърди, че лицата, спрямо които е бил дискриминиран са всички лица лишени от свобода изтърпяващи наказанието си в други затвори, които счита че са в съпоставимо с него правно положение.

След като правното положение на лишените от свобода се урежда от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и осъществява от една административна структура - ГДИН, следва всички лица лишени от свобода да се подчиняват на един режим.

Настоящата инстанция констатира, че в периода 14.04.2014 г. -13.01.2016 г. не е съществувала правна уредба, която да установява еднакъв режим на конвоиране извън затвора на лишените от свобода, в т. ч. относно пренасянето на вещи. Конвойната дейност в ГДИН се е уреждала само в разпоредбите на чл. 290 и сл. от ППЗИНЗС, които са общи и не 4 се установяват конкретни правила. Затова през този период конвоирането се е извършвало въз основа на заповед на началника на съответния затвор, като този административен акт е в изпълнение на задълженията по чл. 15, ал.1, т. 4 и т. 6, пр. 6 от ЗИНЗС (в редакцията му ДВ, бр. 53 от 2014 г.).

С решение № 101/02.08.2021 г. постановено по г. д. № 1871/2020 г., ВКС е отменил въззивно решение № 574/22.01.2020 г., постановено по в. г. д. № 2076/2019 г. по описа на СГС и е отхвърлил предявените от Н. А. против ГДИН искове с правна квалификация по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. за установяване на упражнена спрямо ищеца дискриминация, изразяваща се в забрана да взима със себе си при конвоиране лични вещи - радио и телевизор и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо ищеца.

Въпросът по който е допуснато касационното обжалване по г. д. № 1871/2020 г. по описа на ВКС, е „Представлява ли дискриминация по признак лично положение понеблагоприятното третиране на лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си?“.

Т о й е от съществено значение за изхода на спора, тъй като А. е обосновал дискриминационното отношение към него с обстоятелството, че в други затвори в страната затворниците със същата присъда имат възможност, от която той е бил лишен.

Установените по г. д. № 1871/2020 г. на ВКС факти сочат, че ищецът не е бил третиран различно от останалите лица лишени от свобода в същия затвор по никой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Довод в таза насока е и обстоятелството, че е бил налице акт на директора на затвора, отнасящ се до всички лица изтърпяващи наказание лишаване от свобода в този затвор и идентичността в условията на третиране на тези лица изключва както пряката, така и непряката дискриминация спрямо ищеца по смисъла на ЗЗДискр.