Решение № 5038 от 20.03.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5038 гр. С., 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20231110159538 по описа за 2023 година

Предявени са искове от Е. К. С., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Б.“ № 72А, вх. А, ет. 6, ап. 18, срещу „С. К.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ц. Ш.“ № 115Е, ет. 5, по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 146 и чл. 143 ЗЗП, за прогласяване нищожност на договор за паричен заем Кредирект № ******* от 15.10.2022 г., сключен между „С. К.“ ООД и Е. К. С., а при условията на евентуалност – за прогласяване нищожност на клаузата по чл. 3.7 от горепосочения договор за паричен заем от 15.10.2022 г., предвиждаща фиксиран лихвен процент по заема от 40,05 %, както и клаузата по чл. 6.2 вр. чл. 6.1 от процесния договор вр. чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ответното дружество, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 3 651,12 лв. при непредоставяне на обезпечения – поръчител или банкова гаранция.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем на 15.10.2022 г., по силата на който му бил отпуснат заем в размер на 1 800 лв., Твърди нищожност на различни основания на горните две клаузи, което довело до неправилно изчисляване и посочване на ГПР, което обстоятелство превръщало процесния договор в нищожен. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на цЕ.я договор, а в условията на евентуалност – да прогласи нищожността на клаузите по чл. 3.7 и чл. 6.2 вр. чл. 6.1 от процесния договор.

В срока по чл. 131 ГПК „С. К.“ ООД оспорва иска по изложени съображения.

Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че на 15.10.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем Кредирект № *******, със соченото в исковата молба съдържание, по силата на който договор на 1 ищеца е предоставен заем в размер на 1 800 лв. при фиксиран годишен лихвен процент на кредита от 40,05 % и неустойка за непредоставено обезпечение от 3 651,12 лв., с 18 месечни погасителни вноски, като общо дължимата сума по кредита с включена неустойка е 6 174 лв. Същите се установяват и от приетия по делото договор за паричен заем Кредирект № ******* от 15.10.2022 г. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ищеца сума в размер на 1 800 лв., която сума да бъде върната от кредитополучателя в срок до 15.04.2024 г. съгласно погасителен план по т. 4 от договора. Видно от погасителния план между страните били уговорени 18 погасителни вноски в два варианта – без и с включена неустойка. В първия случай първите четири вноски са в размер на 60,08 лв., включваща единствено лихва, а останалите четиринадесет са в размер на 163,04 лв., включваща главница и лихва. Във втория случай всяка вноска е в размер на 343 лв., включваща главница, лихва и неустойка. Уговореният ГПР бил в размер на 48,21 %, а процентът на фиксираната годишна лихва – в размер на 40,05 %.

Видно от т. 6.4 от процесния договор уговорената заемна сума от 1 800 лв. е предадена на заемополучателя в български лева, като същото представлява безспорен факт между страните.

Съгласно т. 6.1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените).

Съгласно т. 6.2 от договора при неизпълнение на т. 6. 1., заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 3 651,12 лв. Посочено е, че неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като същата се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.

От представените по делото общи условия, приложими към процесния договор, се установява, че съгласно чл. 33, ал. 1, от същите, при сключването на индивидуалния договор страните могат да уговорят предоставянето на едно от следните обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на посочените изисквания (т. 1 ); безусловна банкова гаранция при посочените изисквания (т. 2).

Съгласно Общите условия, чиято приложимост в случая не се оспорва от страните, осигуреното като обезпечение поръчителство следва да е от едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; случай на двама поръчитЕ., размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчитЕ. по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематЕ. по сключени и непогаесии договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции е класификация различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстваш документ за размера на получавания от тях доход.

В случай че заемателят избере като представяне на обезпечение банкова гаранция, тя трябва да съответства на условията по чл. 33, ал. 1, т. 2 от общите условия, а именно: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и 2 обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем включваща договорената главница и лихва.

Съгласно чл. 34 от ОУ, при предоставяне на обезпечения по чл. 33, ал. 1. т. 1 и 2 предлаганото обезпечение следва да се предостави в офис на дружеството. В случаите, при които се учредява поръчителство на заема, поръчителят следва да се яви в офис на Заемодателя заедно със Заемателя, в сроковете, предвидени в общите условия, за даване съгласие, за обработване на лични данни и сключване на договор за поръчителство.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предмет на делото са искове с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 146 и чл. 143 ЗЗП, за прогласяване нищожност на договор за паричен заем Кредирект № ******* от от 15.10.2022 г., а при условията на евентуалност – за прогласяване нищожност на клаузата по чл. 3.7 от горепосочения договор за паричен заем от 15.10.2022 г., предвиждаща фиксиран лихвен процент по заема от 40,05 %, както и клаузата по чл. 6.2 вр. чл. 6.1 от процесния договор вр. чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ответното дружество, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 3 651,12 лв. при непредоставяне на обезпечения – поръчител или банкова гаранция.

По така предявените искове, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, а в тежест на ответника е да докаже, че процесния договор съдържа валидни и равноправни клаузи, както и всички свои възражения.

Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо същите следва да бъдат съобразени изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор /източник в частност на претендираните от ищеца вземания/, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повЕ.телни норми на закона – каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл.

288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК.

При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, като се изходи от нейните същност и функции.

Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да използва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. Според приетото в съдебната практика (Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о.), възнаградителната лихва може да 3 надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмерват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено - следва да се приеме лихва, която превишава друкратния размер на законната лихва.

В разглеждания случай посочения в договора годишен лихвен процент от 40,05 % е над три пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10,49 %. С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните.

Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатЕ. да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде повисоко. От друга страна, кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на кредита оценка. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че клаузата от процесния договор, предвиждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 40,05 %, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.

Настоящият съдебен състав намира, че уговорената в т. 6. 2 от договора неустойка в размер на 3 651,12 лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по т. 6 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката е в размер на над 200 % отпуснатия заем. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова. Начинът, по който е уговорена неустойката сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка, надвишаваща повече от два пъти размера на отпуснатия заем и която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не обезпечава реално 4 претърпени вреди. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Предвидената в договора сума за неустойка обаче би го обогатила неоснователно и е недължима на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД.