Решение № 8240 от 07.05.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8240 гр. София, 07.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ИВ. И. АНГЕЛОВА при участието на секретаря СНЕЖАНКА К. КИРИЛОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. И. АНГЕЛОВА Гражданско дело № 20231110151178 по описа за 2023 година

Предявени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът-„ТС” ЕАД твърди, че с ответниците Н. И. Г. и Д. В. Г. /конституирани в хода на производството на мястото на ВСГ/ са в договорни отношения по повод доставка на топлинна енергия за битови нужди, за топлоснабден имот-апартамент №106, находящ се в гр. //////. Твърди, че е изправна страна по договора, а ответниците не са изпълнили задължението си да заплатят потребеното от тях и доставено от ищеца количество топлинна енергия. Твърди, че в производство по реда на чл. 410 от ГПК ответниците са депозирали възражение, поради което е обоснован правен интерес от исковете, с които се иска от съда да признае за установено, че ответниците, че му дължат разделно, както следва: Н. И. Г. сумата от 4 123,50 лева – главница, представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода м. 05.2017 год. – м. 04.2020 год. за посочения по-горе недвижим имот и сумата от 595,34 лева – лихва за забава от 31.10.2018 год. – 14.10.2021 год., сумата от 11,22 лева, представляваща стойността на услугата за дялово разпределение за периода от м.07.2019 год. до м.04.2020 год. и сумата от 2,03 лева, представляваща лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.08.2018 год. до 14.10.2021 год., ведно със законната лихва, считано от 03.11.2021 год. /датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда/ до изплащане на сумите и Д. В. Г. сумата от 1374,50 лева – главница, представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода м. 05.2017 год. – м. 04.2020 год. за посочения по-горе недвижим имот, сумата от 198,45 лева – лихва за 1 забава от 31.10.2018 год. – 14.10.2021 год., сумата от 3,74 лева, представляваща стойността на услугата за дялово разпределение за периода от м.07.2019 год. до м.04.2020 год. и сумата от 0,68 лева, представляваща лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.08.2018 год. до 14.10.2021 год., ведно със законната лихва, считано от 03.11.2021 год. /датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда/ до изплащане на сумите, както и сторените разноски.

Ответникът-Н. И. Г. е депозирала отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове по основание и размер. Оспорва качеството си на потребител на топлинна енергия. Прави възражение за изтекла погасителна давност на част от претенциите. В открито съдебно заседание процесуалният й представител твърди, че е направила отказ от наследството на ВСГ.

Ответникът-Д. В. Г. е депозирала отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове. Прави възражение за изтекла погасителна давност на част от претенциите. В открито съдебно заседание процесуалният й представител твърди, че е направила отказ от наследството на ВСГ.

Третото лице помагач-„НИ“ ООД не взема становище по предявения иск.

Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК и приетият по делото доклад, установи следното от фактическа и правна страна:

Съгласно регламентираното в нормата на чл. 154 от ГПК разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на договорно правоотношение с ответника, т.е. качесетвото му на потребител на топлинна енергия, доставена от него топлоенергия до топлоснабдения имот на ответника, в претендирания размер и за процесния период.

В доказателствена тежест на ответника да установи факта на изпълнение, т.е. че е изплатил на ищцовото дружество /изцяло или отчасти/ дължимите от него суми за ползвана топлоенергия през процесния период, както и възраженията си срещу вземането на ищеца.

Съгласно разпоредбата на чл.153 от Закона за енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиента на ТЕ и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за ТЕ при условията и по реда, определени в Наредба №16334/06.04.2007 год. за топлоснабдяването. В случая искът срещу ответниците Н. И.

Г. и Д. В. Г. е предявен в качеството им на наследници на ВСГ, за който ищецът 2 твърди, че е притежавал качеството потребител на топлинна енергия. В случая за установяване на този факт е ангажирана Заповед №643/18.01.1985 год. за временно настаняване в жилище на основание чл.22, б. „б“ и чл. 23 от Закона за наемните отношения. По делото не са представени доказателства установяващи наследодателят на ответниците, впоследствие, да е придобил право на собственост върху процесня топлоснабден имот, поради което съдът приема, че договорната връзка е с Министерство на вътрешните работи, в качеството му на собственик на имота. Съдът приема, че между Министерство на вътрешните работи и наследодателят на ответниците е съществувало договорно правоотношение по силата на договор за наем, но това не му вменява качеството на потребител на топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди /

ТР 2/2017 от 17.05.2018 год. на ОСГК на ВКС/. В случая не са ангажирани доказателства, с оглед твърдяните наемни правоотношения, за открита партида на името на ВСГ, което би установило това му качество. С оглед изложеното и доколкото ищецът не ангажира доказателства, че ответника е потребител на топлинна енергия, съдът приема, че само на това основание исковете са неоснователни и недоказани.

На следващо място исковете са неоснователни и поради обстоятелството, че ответниците са направили отказ от наследството на ВСГ, което се установява от представените съдебни удостоверения с изх. №65108/02.08.2023 год. и изх.

3

№65399/03.08.2023 год. издадени от Софийски районен съд и които са вписан в специалната книга на съда под №////02.08.2023 год. и №/////03.08.2023 год..

С оглед изричната претенция и на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА ищецът следва да бъде осъден да заплати на адв. Б, адв. Л., адв. И и адв. Кръстева адвокатски възнаграждения за оказаната адвокатска помощ.

Видно от представените по делото договори за правна защита и съдействие адв.

М. Л. и е предоставил на ответника Н. Г., а адв. ЕК на ответника Д. Г. безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, поради което на същите следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на по 480 лева с ДДС, съразмерно с отхвърлената част от исковете. В случая не следва да бъде присъждано адвокатско възнагражде по всеки един от предявените искове, тъй като е неприложима разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, допускаща уговаряне на възнаграждение за всеки от съединените искове поотделно, тъй като размерът на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ГПК се определя от съда с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника процесуални действия, а не по уговорка между страните, като следва да се има предвид и обстоятелството, че в случая съединените искове не налагат отделна защита. Следва да се съобрази и актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.

По отношение на разноските претендирани от адв. КБ и адв. НИ по ч.гр.д.

№62845/2021 год. във връзка с оказана защита и съдействие по реда на чл. 38, ал. 1, т.

2 ЗА, съдът приема, че защитата оказана в заповедното производство се свежда до подаване на възражение по чл. 415 ГПК. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в двустранно исково производство, а не е израз на материалноправна защита на длъжника. Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността на възражението. То е само формална предпоставка, без самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не 4 предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК.

Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право (в този смисъл е Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т. д. № 3074/2018 г.). Да се приеме, че минимално дължимото адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК е в размер на присъдения, означава да се приравни по сложност извършването на това действие с депозирането на отговор на искова молба и явяването на адвоката в открито съдебно заседание, каквито действия биха били извършени от процесуалния представител при прерастване на заповедното производство в състезателно исково производство.

В Наредба № 1/09.07.2004 г. не е определен минимален размер на адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение, поради което възнаграждението, съобразно § 1 от Допълнителните разпоредби на наредбата, следва да се определи по аналогия, като се изходи от вида на процесуалното действие. Както се изясни, процесуалното действие на адвоката се изразява в попълване на утвърден образец на възражение по чл. 414 ГПК, който се връчва на длъжника и съдържа указания за попълването му, поради което това действие следва да се приравни по сложност на посоченото в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. / в редакцията към датата на сключване на договора – редакация ДВ бр. 88 от 4 Ноември 2022 г. / - изготвяне на книжа и молби, за което е предвидено минимално възнаграждение в размер на 200 лева. В конкретния случай е неприложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, тъй като същата може да се отнесе в заповедното производство само към заявителя, не и към защитата на длъжника срещу заповедта.