Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 6606 от 20.12.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 12550/2022
Вид
Решение № 6606
Подписан
20.12.2023
В сила
20.12.2023
Състав
Здравка Иванова, Наталия Петрова Лаловска, Яна Борисова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 6606 гр. София, 20.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100512550 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца М. Г. С., чрез адв. Н., срещу решение № 20050282/26.07.2022г., постановено по гр.д. № 21658/2021г. по описа на СРС, 165-и състав, с което е отхвърлен предявеният срещу ответника „Н.“ ООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за сумата 67.32 лева, получена недължимо по договор за потребителски кредит № *******/12.09.2019г., сключен от разстояние по ЗПФУР.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение било неправилно и необосновано. Неправилно първоинстанционният съд не кредитирал заключението на изслушаната по делото ССчЕ, която установила, че действителният размер на ГПР по договора бил 184%, т.е. над максимално установения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвид на което договорът бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Нарушени били императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл.

10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Недействителността следвало да бъде съобразявана към момента на сключване на договора, а не с оглед реално заплатените суми по него и фактите, настъпили след този момент. Излага съображения, че неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора, водела до пълната му нищожност, предвид обстоятелството, че за заемателя не съществувала реална възможност да избегне плащането й. Същата имала невъзможен предмет и противоречала на добрите нрави. Излага подробни съображения 1 за нейната неравноправност и нищожност. Неправилно в ГПР не бил включен и разходът за неустойка по чл. 6 от договора. Позовава се на Директива 2008/48/ЕО и твърди, че налице била хипотезата на чл. 23 ЗПК. Моли за отмяна на първоинстанционното решение, а вместо това да бъде постановено друго, с което искът му бъде уважен. Претендира разноски за двете инстанции. Адв. Н. претендира присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Н.“ ООД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Правото на неустойка възниквало винаги след сключването на договора без да има сигурност ще възникне ли и в какъв размер, предвид на което неустойката не се включвала в ГПР - чл. 19, ал. 3, т.

1 ГПК и пар. 1 ДР на ЗПК. Неоснователни били и твърденията за нищожност на клаузата за неустойка – уговарянето на неустойка при неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно от едната страна, не нарушавало добрите нрави, ищецът получил информацията преди сключването на договора и изрично се съгласил със съдържанието му, имал и опциите по чл. 3.2.7 и чл. 3.2.8 от ОУ, не бил нарушен баланса между правата и интересите на кредитора и кредитополучателя, неустойката изпълнявала функциите, посочени в ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС, не била в необосновано висок размер. Моли по подробно изложените съображения първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът М. Г. С. излага, че на 12.09.2019г. сключил с ответника „Н.“ ООД договор за потребителски заем и получил заемната сума в размер на 400 лева. Ищецът погасил заема като по договора заплатил сума в общ размер 618 лева. Намира, че недължимо заплатената от него сума възлизала на 218 лева, тъй като договорът бил изцяло нищожен – в чл. 11 от него бил посочен ГПР – 46.21%, но в действителност не били описани данните, послужили за изчисляването му, което противоречало на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ГПК, предвиденото с нормата на чл. 4, ал. 3 от договора задължение за предоставяне на гаранция и свързаната с неизпълнението му неустойка по чл. 6 от договора на практика поставяло потребителя в изначална невъзможност да изпълни изискванията, предвид на което същият разход следвало да бъде включен при определянето на ГПР, при което 2 действителният му размер бил 192%. Нарушена била императивната разпоредба на чл.

19, ал. 4 ЗПК, заобиколени били изискванията на ЗПК за посочване на финансовата тежест за длъжника – чл. 21, ал. 1 ЗПК, налице била хипотеза на непосочен ГПР по см. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при което целият договор се явявал недействителен. Позовава се на Директива 2008/48/ЕО и практика на СЕС, твърди предпоставки по чл. 23 ЗПК.

Евентуално – нищожни били отделни договорни клаузи – неустойката по чл. 6, поради нарушение на закона, добрите нрави, респ. чл. 146 ЗЗП. Излага и други подробни съображения. Претендира ответникът да бъде осъден да му върне сумата 67.32 лева – пълен размер на задължението за недължимо получени суми по договор за потребителски кредит № *******/12.09.2019г., ведно със законната лихва от 16.04.2021г. до окончателното погасяване (изменение на размера по чл. 214, ал. 1 ГПК в о.с.з. на 16.03.2022г., съобразно молба л. 111 от преписката на делото на СРС).

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Н.“ ООД оспорва предявения иск и изложените с исковата молба твърдения досежно действителния размер на ГПР.

Страните били обвързани от валиден договор, валидна била и клаузата за неустойка.

Излага подробни съображения. Моли за отхвърляне на иска.

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата 67.32 лева, като заплатена по договор за потребителски кредит № *******/12.09.2019г. при начална липса на основание.

Съгласно правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и трайно установената съдебна практика, изразена в ППВС № 1/1979 г., в тежест на ищеца по иск по чл. 55, чл. 1 ЗЗД и в трите й хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника да установи наличието на основание за получаване, респ. за задържане на това плащане. В този смисъл - Р 13/12г. т.д. 15/10г. II т.о. на ВКС.

Пред настоящата съдебна инстанция между страните няма спор и от представените по делото и неоспорени писмени доказателства - договор за потребителски кредит № *******/12.09.2019г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация по потребителски кредити, ОУ, информация за заявката и неоспорените по делото заключения на ССчЕ и СТЕ, съдът приема за установено, че ответникът „Н.“ ООД и ищецът М. Г. С. сключили договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който и в изпълнение на поетите с договора задължения, ответникът „Н.“ ООД предал на ответника С. заемната сума от 400 лева.

От съдържанието на приложения договор за потребителски кредит № *******/12.09.2019г. с инкорпориран в съдържанието му погасителен план се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да стане на 3 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 142 лева. Страните уговорили падежи на вноските, начиная от 13.10.2019г. до 13.12.2019г ., лихвен процент (ГЛП) – 38.59% и годишен процент на разходите (ГПР) – 46.21%. Конкретно в договора било посочено 3 цялото задължение по кредита в абсолютна стойност, а именно 426 лева.

С разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора за кредит страните предвидили задължение за кредитополучателя, в срок до края на следващия ден от сключване на договора да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, следвало да бъде за сума в размер на 426 лева, със срок на валидност до 14.12.2019г. Неизпълнението на задължението било санкционирано с неустойка по чл. 6, ал. 1 от договора, в размер на сумата 192 лева, която се начислява месечно (чл. 6, ал. 2), считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора. Със следващите алинеи на чл. 6 от договора било предвидено в случай, че срокът, за който се начислява неустойката, е по-кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката да се начислява на ден в размер на 1/30 от месечната неустойка, неустойката да се дължи само за периодите, в които кредитът е без осигурена гаранция, а начислената неустойка да се заплаща заедно със следващата погасителна вноска от погасителния план.

От представените по делото писмени доказателства и заключение на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по договора от 12.09.2019г. ищецът заплатил на ответника сума в общ размер на 467.32 лева, от които 400 лева – главница, 26 лева – договорна лихва и 41.32 лева – неустойка. При разпита си по чл.

200 ГПК вещото лице пояснява, че ГПР при предоставяне на потребителския кредит, без включване на неустойката, отговарял на посочения в договора такъв (46.21%). При вариант с включена в ГПР неустойка ГПР възлизал на 184.89%.

Предвид нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В пар. 1, т. 1 ДР на ЗПК законодателят е дал легална дефиниция на понятието общ разход по кредита за потребителя, а именно: това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

С нормата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК законодателят предвидил, че при 4 изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Ето защо вземането на кредитора за неустойка, като санкция за неизпълнение на предвидено в договора задължение, правилно не е съобразено като разход при изчисляването на ГПР по кредита.

Неоснователно се явява възражението за нищожност на договора за потребителски кредит поради некоректно изчислен годишен процент на разходите, в който е следвало да се включи и разходът за заплащане на уговорената неустойка. Не е налице твърдяното от въззивника несъответствие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР включва само предвидимите към момента на сключване на договора разходи. Основателни са възраженията на ответника, че вземането за неустойка не само, че не е възникнало към сключването, не е ясно дали ще възникне, но и размерът му не може да бъде отнапред определен.

Неоснователно е и възражението на въззивника, основано на нормите на чл.

10а, ал. и ал. 4 ЗПК, доколкото неустоечната клауза няма характера на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а и по делото се твърди, нито от доказателствата се установяват такива разходи.

Условията и предпоставките, при наличието на които уговорената неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д.

№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според указанията в т. 3 от решението неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението.