Решение № 11150 от 10.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11150 гр. С., 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20231110167841 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Д. С. И., чрез адв. М., срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ********** от дата г., сключен между Д. С. И. и „СИТИ КЕШ“ ООД, поради противоречие със закона, евентуално заобикаляне на закона, евентуално противоречие с добрите нрави.

Ищецът Д. С. И. извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на дата г. сключил със „СИТИ КЕШ“ ООД договор за паричен заем № ********** за сума в размер на 1500 лв., платима на 11 вноски. В договора за кредит било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. банкова гаранция или 2. поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. На следващо място страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 1211,92 лв. Твърди, че още със сключване на договора, на ищеца била начислена неустойка в размер на 1211,92 лв., която била включена в погасителния план.

Поддържа, че процесната клауза от договора е неравноправна и нищожна, за което излага подробни съображения. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като приеме, че клаузата от процесния договор, регламентираща заплащането на неустойка, е нищожна на посочените основания. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез адв. М., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска по подробно изложени съображения. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

1

В срока за отговор на исковата молба „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез адв. М., предявява насрещен иск срещу Д. С. И. за заплащане на сумата в размер на 206 лв., предявена като частичен иск от сума в размер на 1500 лв., представляваща дължима и непогасена главница по договор за потребителски кредит № ********** от датаг., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане на сумата.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск Д. С. И., чрез адв. М., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения насрещен иск по основание и размер. Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с добрите нрави и неспазване на нормите на чл. 11, т. т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Моли съда да отхвърли предявения насрещен иск. В условията на евентуалност релевира възражение за прихващане.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на дата г. между Д. С. И., в качеството й на заемател, и „СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен Договор за паричен заем № **********/дата г., по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД предоставило на Д. С. И. сумата в размер на 1500 лв., която ищецът се задължил да върне на 11 месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 35,04% и годишен процент на разходите от 41,37%.

В чл. 5.1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на определени условия; 2) банкова гаранция.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 5.1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1211,92 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че:

1/ начислената сума по договора за потребителски кредит е в размер на 3 047,00 лв., от които: 1500 лв. – главница, 335,08 лв. – договорна лихва и 1211,92 лв. – неустойка по чл.

11, ал. 1;

2/ по процесния договор за паричен заем Д. С. И. е изплатила на ответника сума в общ размер на 1294,00 лв., която е разпределена от заемодателя, както следва: 230,96 лв. – погасена договорна лихва; 1019,80 лв. – погасена неустойка съгласно чл. 11, ал. 1 от 2 договора, както и 43,24 лв. – лихва за забава;

3/ вземайки предвид размера на отпуснатия кредит – 1500 лв. за срок от 11 месеца и общо изплатената от Д. С. И. сума по кредита, включително и сумата за неустойка, годишният процент на разходите в този случай е в размер на 90,965%, а като се вземе предвид общо дължимата сума по договора с включена неустойка, ГПР е в размер на 112,51%.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По първоначално предявения от Д. С. И. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за паричен заем е нищожна на заявените правни основания.

Сключеният между ищеца и „СИТИ КЕШ“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, ал.

1 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или 3 косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 41,37%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 1211,92 лв., която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.

19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 1211,92 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на 4 поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява около 80% от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите в размер на 90,965%, респ. 112,51%, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).