Решение № 1186 от 14.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1186 гр. Пловдив, 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330116837 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Г. А. Д., ЕГН: ********** против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, във връзка с чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.6.2 от сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ с № **г., както и за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 812, 45 лева /размерът изменен в с.з. на 18.02.2025г./, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителна клауза за неустойка, обективирана в чл. 6.2. от сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ с № **г. за периода от **г. до 10.10.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.11.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че на ** г. е сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 800. 00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,05%, годишен процент на разходите - 48,34%.

Ищецът излага, че съгласно чл.6 от договора, договорът за заем следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 33 от ОУ към договора, a именно: едно или две физически лица, които 1 отговорят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябвало да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни ма ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.

Ищецът твърди, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 33 от ОУ към договора за кредит от договора, същият дължи неустойка визирана в чл.6.2 на кредитора в размер на 1068,57 лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Ищецът е усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за неустойка.

Ищецът твърди, че за да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейният обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди неизпълнението, следвало да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС на т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност па клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и oт принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.

Ищецът излага, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение па ограниченията по чл. 19, ад. 4 от ЗПК.

Ищецът твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията па добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство oт физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването па неустойката. По изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции.

2

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника "СИТИ КЕШ" ООД, в който се излага становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове.

Ответникът признава изцяло предявените обективно съединени искове по посочените от ищеца основания и размер, като моли да бъде постановено решение при признание на исковете.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

С протоколно определение от 25.09.2024г. като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните е отделено обстоятелството, че между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен Договор за паричен заем № ** г.

Съгласно чл. 6 от процесния договор, заемателят се задължавал в тридневен срок от усвояване на заемната сума да представи на заемодателя подробно посочено в договора за кредит обезпечение.

Съгласно разпоредбата на чл. 6.2. от процесния договор случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 33 от ОУ към договора за кредит от договора, същият дължи неустойка визирана в чл.6.2 на кредитора в размер на 1068,57 лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 6 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в 3 годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 34 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

От приетото по делото заключение по ССчЕ, на което настоящият състав дава вяра, се установява, че с включването на неустойката по чл. 6.2. от Договора в размера на ГПР, кредитът се оскъпява с 628, 38 %. Вещото лице В. сочи, че заплатената от ищеца Г. Д. неустойка по процесния договор за потребителски кредит е в размер на 812, 45 лева.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена парична сума, в която обаче, не е включена дължимата по чл. 6.2. от Договора „неустойка”. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

Ето защо, предявените искове са основателни и като такива, ще се уважат.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от 350 лева за заплатена държавна такса и депозит за вещо лице по ССчЕ.

4

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на ЕАД Е. И. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Предявени са два кумулативно съединени иска, които обаче протизтичат от едно и също правоотношение – договор за потребителски кредит, като защитата и по двата иска е идентична – с обосноваване недействителност на клаузата на неустойка от сключения между страните договор за потребителски кредит и при недоказване на основание за получаване на сумите от страна на ответника, ще се доведе до уважаване и на двете претенции.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД Е. И., съдът съобрази изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по делото са провеждани няколко на брой съдебни заседания, които са ангажирали време на адвоката, намери, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Е. И. следва да се определи възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС, което да бъде заплатено от ответника.