Решение № 1306 от 22.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1306 гр. Пловдив, 22.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330103975 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 и чл. 99 от ЗЗД.

Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: 207172780, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от управителя Я. Б. Я., чрез пълномощник юрисконсулт Х. А. А., е предявил против М. Ш. И., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. П., ул. „*******“ № ***, ет. ***, ап. ***, иск за признаване на установено, че ответникът му дължи присъдените по частно гр. дело № ******** г. на ПРС, ****. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № ******* г., парични суми, както следва: сумата от 1 792, 63 леваглавница, произтичаща от договор за стоков кредит № *********** г., сключен между М.

Ш. И. и „Банка ДСК” АД, вземането по който е прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД с приложение № ******* г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания от ******* г., договорна лихва в размер на 1 042, 64 лева за периода ********* г., мораторна лихва в размер на 254, 27 лева за периода ********** г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда******** г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноските по делото.

В исковата молба е посочено, че на ****** г. между „Банка ДСК” АД и ответника бил сключен договор за стоков кредит № *********, вземането по който в последствие било прехвърлено на ищеца на ******* г. с допълнително споразумение по приложение № **** към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ***** г., ведно с всички 1 привилегии, за което ответникът бил писмено уведомен на адреса си, но пратката се върнала с отбелязване „непотърсена“. На лицето била отпусната сумата от 1 792, 63 левастоков кредит, за закупуване на стоки от „Технополис България“ ЕАД, като сумата следвала да бъде върната на 24 месечни вноски в срок до *********** г., съгласно погасителен план.

Остатъчната главница по заема била в пълния си размер. Уговореният ГЛП бил 39, 59 %, като се дължала договорна лихва от 1 042, 64 лева за периода ********* г. Освен това се дължала, предвид забавата в плащанията и мораторна лихва от 254, 27 лева за периода ******** г. За събиране на съответните суми се образувало частно гр. дело № ****** г. на ПРС, XI гр. с-в, като издадената заповед била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5 от ГПК и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск. Претендират се разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК назначеният в производството по делото особен представител на ответника е подал писмен отговор, с който бланкетно искът се оспорва по основание и размер. В с.з. особеният представител моли за отхвърляне на иска.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № ********** г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № ********* г. на ПРС, ******. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 792, 63 лева- главница, произтичаща от договор за стоков кредит № ********** г., сключен между М. Ш. И. и „Банка ДСК” АД, вземането по който е прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД с приложение № ********* г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания от ******* г., договорна лихва в размер на 1 042, 64 лева за периода *********** г., мораторна лихва в размер на 254, 27 лева за периода *********** г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда- ******** г. до окончателното изплащане на вземането, както и деловодните разноски в общ размер на 111, 79 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за стоков кредит № *********** г., сключен между ответника и „Банка ДСК” АД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 1 792, 63 лева, за срок от 24 месеца, за закупуване на стоки от „Технополис“ (мобилен телефон), при еднократна застрахователна премия от 212, 63 лева, с фиксиран лихвен процент- 39, 59 % и ГПР- 47, 51 %. Към договора са представени погасителен план и общи условия, ведно с касов бон за закупената стока.

С договор за цесия от ********** г. и допълнително споразумение по приложение № 2

********* г. „Банка ДСК” АД е прехвърлила вземането по процесния кредит на ищеца, като са приложени пълномощно на цесионера, с което той да уведоми длъжниците за прехвърлените кредити, както и потвърждение за цесията. Видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори.

Представено е и уведомително писмо за цесията до длъжника, без данни за получаването му на адреса.

Прието е и заключение на съдебно- счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице М. М., която посочва, че по договора за стоков кредит ответникът получил сумата от 1 792, 63 лева, от която: чиста стойност на кредита- 1 580 лева и застраховка- 212, 63 лева, като вземането в последствие било прехвърлено с цесия на ищеца. Длъжникът изпаднал в забава, поради неплащане на вноските си, считано от ******* г. Непогасени останали следните задължения по кредита: главница- 1 792, 63 лева; договорна лихва- 781, 19 лева; лихва за забава- 325, 48 лева; мораторна лихва- 199, 81 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил опредЕ. парична сума за закупуване на стока, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема.

Вземането по този кредит в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 16 от ОУ към договора, според който кредиторът има право по всяко време да прехвърли вземанията си по кредита на трето лице, без да се изисква съгласието на клиента.

Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното. Както вече се посочи, в ОУ от договора за кредит изрично е предвидена възможността банката да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Новият кредитор е изготвил уведомление до длъжника, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. По делото е представено такова пълномощно, с което ищецът е бил овластен от „Банка ДСК“ АД да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като 3 действително то поражда правните си последици. Действително не се установява съобщението реално да е било получено от длъжника, но от страна на финансовата институция са били предприети необходимите действия за уведомяване на длъжника за новия му кредитор. Писмото е изпратено до адреса на лицето, посочен в договора за кредит, който е регистрираният му такъв по справка и по отношение на който в договора изрично е предвидено, че уведомленията ще се считат за достигнали до адресата, след като са изпратени точно там- чл. 9 от договора. Кредиторът е изпълнил задълженията по договора в тази връзка в риск на длъжника е да осигури получаване на известията, изпращани на декларирания от него адрес за кореспонденция, доколкото той изначално се е съгласил с подписването на договора на този начин на уведомяването си. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.

Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Макар в случая да липсва мотивиран отговор от ответника с конкретни възражения, трайната и задължителна практика на ВКС изисква съдът винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи във вреда на потребителя и за нарушение на императивни правни норми. Нормите в защита на правата на потребителя като по- слабата икономически страна в едно облигационно отношение са императивни правни норми.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална 4 недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

На първо място, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 39, 59 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.